години ме наричат малкия брат на Травис. Това ме кара да желая да имам своя собствена плантация. Освен това ми харесва да започна отначало с красива съпруга на съвсем ново място.
— Няма да се върнеш — прошепна тя.
— Вероятно не — отговори той, като се мръщеше на настойчивостта й. Въпреки погледите и миризмата й тя го привличаше. — Дъждът спря. По-добре е да си тръгвам. — Изправи се. — Удоволствие бе за мен да се запознаем. — Подхвърли няколко монети на масата, за да плати напитките. — Ще се видим идната седмица, Бес — извика той и се запъти към вратата.
Само след секунда Лея тръгна след него. Бес я хвана за ръката:
— Сигурна ли си, че знаеш какво правиш?
Лея рязко се дръпна.
— Винаги съм мислила, че ти искаш да се забавлявам с мъжете.
— Да се забавляваш да, но боя се, че ти си омаяна от Уесли Станфорд. Той ще те нарани по-зле и от татко. Ти нищо не знаеш за мъжете. Всичко което знаеш е как се оре и как се търсят диви растения за ядене. Ти не знаеш…
— Може би ще се науча — изсъска Лея. — Обичам го, а той ще замине скоро. Имам единствена възможност и ще се възползвам.
— Моля те, Лея, не тръгвай след него. Нещо ужасно ще се случи. Зная, че ще се случи.
— Нищо ужасно няма да се случи — каза кротко Лея и излезе.
Уесли тъкмо се качваше на коня.
— Ще ме откараш ли донякъде? — попита тя, като се препъваше по пътеката.
Уес стоеше мълчаливо, гледаше я на лунната светлина и желаеше с цялото си сърце да си отиде. В нея имаше нещо плашещо. Сякаш съдбата ги събираше. Това, което щеше да се случи, изглеждаше неизбежно. По дяволите, той беше толкова верен на Кимбърли откакто се бяха сгодили, и смяташе да остане такъв до сватбата. Не го притесняваше толкова възможността да бъде с Лея, колкото нейната настойчивост и сериозност. Защо, проклетницата, беше запазила монетата през всичките тези години?
— Да повървим — каза той и хвана юздите на коня.
Искаше да избегне допира на малкото й слабо тяло, затова отказа да язди с нея.
През целия си живот Лея никога не се бе чувствала толкова жизнена. Беше с мъжа, когото обича. За този миг бе мечтала още от дете. С едната ръка стисна монетата в джоба, а с другата хвана Уесли под ръка.
Той я погледна. Дали от прикритието на мрака, или от въздействието на лунната светлина, но тя определено изглеждаше красива. Раните и драскотините, които преди му бяха попречили да види плътните й устни и големите й прелъстителни очи, сега не се виждаха. Той въздъхна и тръгна с нея.
Сърцето на Лея биеше бързо. Съзнанието й, притъпено от трите халби бира, й казваше, че Бес е права, тя няма работа тук. Друга част от нея й говореше, че това е единствената й възможност, и че тя трябва да се възползва от нея. По-късно, когато Уесли бъде на новото далечно място, а тя продължава да се грижи за семейството си, ще си припомня тази нощ. Възможно е той отново да я целуне.
Мислейки си за всичко това, тя го погледна, а Уесли, без въобще да мисли за нищо, се наведе и я целуна. Тя омекна в ръцете му. Тялото й беше крехко и сякаш чупливо в здравите му мъжки ръце. Устните й бяха затворени съвсем по детински. Той се отдръпна. Очите му блестяха. В това момиче се съчетаваха чертите на опитна проститутка и девствена невинност. Все още със затворени очи, тя му поднесе устните си и той ги разтвори. За момент си помисли, че тя бързо схваща. След това всички мисли изчезнаха.
Тя му се отдаде така, сякаш бе изпитвала глад да бъде с него, а той и отвърна със силата на потискано месеци наред желание. Разроши сплъстената й мръсна коса и я обърна към себе си, за да докосва устните й. Очите му горяха. Дишаше трудно. Косата й се разпиля до кръста. Страните й бяха зачервени.
— Красива си — прошепна той.
Наведе се да я целуне, а ръцете му разкъсаха роклята й.
— Не — каза Лея изплашено.
Това, за което мечтаеше, беше целувка и нищо повече. Но докато ръцете му търсеха голата й плът, въпреки нейното „не“, тя знаеше, че в действителност никога не би се съпротивлявала.
— Уесли — прошепна тя и престана да се бори. — Моят единствен Уесли.
— Да, любима — каза той разсеяно, като я целуваше по шията.
Грубата й рокля беше много стара и лесно се разкъса. За секунди Лея остана гола на лунната светлина. Всяка кост и всяко мускулче изпъкваха по слабото й телце. Единственият признак на женственост бяха стегнатите й налети гърди.
Уесли я взе внимателно на ръце и я положи на падналото от раменете му наметало.
Лея не знаеше какво да прави, нито как да отговори на ласките му. Лежеше безмълвно. Той я галеше по слабото тяло и бавно разкопчаваше дрехите си. Когато проникна в нея, тя изпищя. Уесли докосна косата й я целуна по бузата.
Лея го погледна с насълзени очи. Беше изпълнена с любов към него. Това беше нейният Уесли, мъжът, когото обичаше и щеше да обича винаги.
— Да — прошепна тя — да, да.
Уесли продължаваше. Накрая Лея почувства леко изтръпване. Когато свърши, той я сграбчи за раменете и прошепна в ухото й „Кимбърли“.
Едва сега тя разбра какво се бе случило.
— Добро момиче — каза той сънливо. Пъхна ръка в джоба на панталона си и хвърли една златна монета в краката й: — За безпокойството. Ако продължим да се срещаме, ще получиш още много такива.
Лея го гледаше озадачено. Той стана, стегна колана си и взе наметалото и шапката. На тръгване докосна брадичката й:
— Малко момиче, ще ми създадеш неприятности. — Отдръпна се. — Надявам се някои от вас да са чисти.
С тези думи той се качи на коня и се отдалечи.
Измина доста време, преди Лея да помръдне. Каква глупачка е била, си помисли с учудване. Чувстваше се като дете, което току-що е научило, че няма приказни феи. През всичките тези години тя устояваше на ужасите само защото си мислеше, че там някъде съществува Великият Бог Уесли. В края на краищата той се оказа само един мъж, който свободно си взе това, което му беше предложено.
— Свободна съм! — възкликна тя. Наведе се и взе монетата. Задържа я за миг. Почувства студенината й и си помисли за всичката храна и дрехи, които могат да се купят с нея. Помисли и за това, какво й струваше да я получи. Изсмя се на илюзиите, които беше градила години наред. За пръв път през живота си извърши нещо съвсем неразумно — захвърли монетата колкото може по-надалеч към реката и когато чу плясъкът, се усмихна.
— Не всички Саймънс са проститутки — извика с всичка сила.
Положи усилие да не заплаче. Отдавна беше разбрала, че сълзите са безполезни. Когато се почувства малко по-добре, се запъти към дома. Болеше я тялото. Движеше се бавно. Знаеше, че не може да се прибере преди съмване. Отново я очакваше побой. Загубената мечта й пречеше да върви. Повече от всякога мразеше живота, който й предстоеше.
ГЛАВА ВТОРА
Островърха и висока, църквата в Уайтфилд беше много красива отвътре. Стените бяха варосани. Слънчевите лъчи проникваха през извитите прозорци. Пасторският подиум се намираше високо над главите на хората. Към него водеха стълби от инкрустирано орехово дърво. На твърди пейки между покритите с ламперия стени седеше паството.
Уесли седеше до бъдещата си невеста. Държеше крайчеца на пръстите й под пищните дипли на
