— Не са в града. Градът е за мъжете.
— Да не ги държите заключени някъде? — продължи да разпитва тя. — Не ги ли пускате на чист въздух и слънце?
Дейр се извърна към нея и я изгледа с интерес, примесен с любопитство.
— Изкопаваме ями горе в планината и там ги държим — отвърна Ксанте. — Веднъж седмично хвърляме вътре вълк. Ако успеят да го убият, могат да го изядат.
Лора го изгледа гневно, без да е сигурна колко от казаното отговаря на истината.
В северозападния край на оградения от стената град, на най-защитеното място, се простираше каменният дом крепост на Тал. Постройката не отговаряше на представите на Роуан за замък; бе по-ниска, по-дълга и по-недостъпна. Камъните, от които бе изградена, бяха тъмни като ланконите.
Около крепостта се издигаше втора каменна стена, дебела два и половина метра и висока над шест. В центъра й имаше ръждясала, желязна, обрасла с растителност двойна порта, а вляво — по-малка врата, широка само колкото да премине един ездач.
Ксанте даде някаква заповед и войниците започнаха да се пренареждат в колона по един и да се отправят към тясната врата.
— Почакайте — провикна се Роуан, — ще използваме широката порта, за да минат каруците с багажа.
Ксанте закова коня си пред Роуан. Изражението му показваше, че търпението му се е изчерпало. Имаше вид на човек насила накаран да се грижи за разглезено, глупаво, раздразнително дете.
— Каруците не могат да минат. Ще трябва да се разтоварят, а мебелите, които не могат да минат — да се разглобят.
Роуан стисна зъби. И той бе на края на търпението си. Нямат ли тези хора никакво уважение към мъжа, който щеше да е техен крал?
— Ще наредиш да отворят двойната порта.
— Тази врата не се отваря — заяви Ксанте надменно. — Не е отваряна от сто години.
— Тогава е крайно време да се отвори — изрева Роуан към нахалния боец. Извърна се на седлото и видя четирима души да носят четириметрова греда.
— Монтгомъри!
— Да, сър! — откликна оръженосецът радостно. Доставяше му огромно удоволствие да се противопоставя на ланконите.
— Донесете онази греда и отворете портата… Тримата рицари на Роуан моментално скочиха от конете. Те копнееха да направят всичко, което ланконите твърдяха, че не бива. Сграбчиха за мръсните вратове шестима от най-мускулестите мъжаги и ги накараха да използват гредата за таран.
Роуан седеше неподвижно и сковано върху коня и наблюдаваше как мъжете за пореден път налитаха върху ръждясалата порта. Тя не помръдваше. Той не смееше да погледне към насмешливите лица на ланконите.
— Портата бе заварена при затварянето и няма да се отвори — заяви Ксанте, а Роуан ясно долавяше високомерието в гласа му.
Роуан схвана, че има някакво суеверие, свързано с портата, но бе готов по-скоро да умре, отколкото да прояви любопитство. В момента бе важно да не се поддаде на поредното примитивно суеверие на тези враждебни хора.
— Аз ще отворя портата — каза той, докато слизаше от коня без да поглежда към ланконите.
Разполагаше с бойния си кон и с тези на тримата рицари. Те бяха огромни, яки животни, в състояние да изтеглят тонове. След като таранът не даваше резултат, може би трябваше да опаше портата с вериги и да остави конете да я повалят?
Хората започнаха да зарязват работата си и да се струпват наоколо, за да наблюдават как английският принц ще се изложи. По крепостните стени над главите им се събраха гвардейци, които също с видимо задоволство наблюдаваха сцената. Значи този е слабоватият син на Тал, който си въобразяваше, че ще успее да отвори Портата на Света Елена!
— Ксанте — провикна се някой от горе, — тоз ли е бъдещият ни крал?
Смехът бе оглушителен и кънтеше в ушите на Роуан. Лора беше права. Трябваше да предизвика двама- трима на бой още първия ден, за да се разбере кой командва.
Застана пред портата и я огледа. Беше стара, покрита с ръжда и бодливи пълзящи растения. Отмести една клонка встрани но тръните се впиваха в ръцете и разкървавяваха дланите му. Огледа стария катинар — солидно парче желязо без видимо слабо място. Прецени, че таранът не бе имал никакъв ефект.
— Тоз русоляв англичанин да не би да си мисли, че той ще успее да отвори портата? — присмя се някой.
— Никой ли не му е казал, че само ланкон може да я отвори?
Тълпата се смееше подигравателно.
— Аз съм ланкон — напомни си Роуан шепнешком, с очи втренчени към портата. — Аз съм повече ланкон, отколкото те някога въобще ще бъдат. Господи, помогни ми. Моля те. Помогни ми.
Опря ръце на портата, така че и двете окървавени длани тласнаха ръждясалата повърхност и се наведе напред, за да разгледа по-добре голямото желязно парче, което я държеше затворена.
Усети как крилата на портата потрепериха.
— Отвори се! — прошепна той. — Отвори се пред своя ланконски крал.
Ръжда се посипа отгоре и поръси лицето и косата му.
— Да! — продължи той, затвори очи, насочвайки цялата си енергия в дланите. — Аз съм твоят крал. Нареждам ти да се отвориш.
— Вижте! — изкрещя някой зад гърба му. — Портата се помества!
Тълпата и гвардейците утихнаха, когато древната порта изскърца. Потреперваше като жива.
Възцари се пълна тишина, дори животните притихнаха, когато старият, железен катинар се строполи в краката на Роуан. Той побутна едното крило малко назад и овехтелите панти изскърцаха протестиращо.
Роуан се обърна.
— Сега вече каруците могат да минат — заяви той и изведнъж се почувства много, много уморен.
Никой обаче не помръдна. Англичаните наблюдаваха ланконите, а те, стотици — и селяни, и гвардейци — зяпаха Роуан изумени.
— Сега пък какво има? — изкрещя Роуан към Ксанте. — Отворих ви портата. Използвайте я.
Отново никой не помръдна. Зачуден, Монтгомъри прошепна:
— Какво им става?
Ксанте, сякаш насън, слезе много бавно от коня. Сред възцарилата се тишина неговите движения изглеждаха изпълнени с огромно значение. Роуан го наблюдаваше, чудейки се как възнамерява да покаже презрението си този път.
Роуан се изуми, когато Ксанте застана пред него, коленичи, склони глава и промълви:
— Да живее принц Роуан!
Роуан погледна над главата му към Лора, която още седеше на коня. Тя изглеждаше също толкова озадачена, колкото и той.
— Да живее принц Роуан! — обади се втори, след това трети и скоро възгласът бе подхванат от всички.
Уотълин, рицар на Роуан, здравомислещ човек, се приближи:
— Да вкараме каруците, Ваше величество, преди тези глупаци да решат, че сте демон, а не Бог.
Роуан се усмихна, но преди да успее да отговори Ксанте скочи, гледайки Уотълин враждебно.
— Той е нашият принц — заяви Ксанте. — Нашият, ланконският, принц. Ние ще се погрижим за каруците му. Извърна се и започна да издава заповеди и към бойците, и към селяните.
Роуан сви рамене, качи се на коня и се усмихна на Лора.
— Явно е трябвало да отворя стара, ръждясала порта. Да влизаме ли в кралството си, скъпа сестро?
— Принцесо, ако нямаш нищо против — отвърна тя засмяна.
Отвъд стената и мъже, и жени от гвардията стояха с приведени глави, докато Роуан и Лора минаваха покрай тях. Роуан се заглеждаше във всяко лице, надявайки се да зърне Джура, но напразно.
