— Е, Боб — каза той, като ме потупа по рамото, — как се чувстваш днес? Ловя се на бас, че снощи, когато лекичко подухна, ти се изплаши!
— Лекичко подухване ли го наричаш? — възкликнах аз. — Та това беше ужасна буря!
— Не говори глупости, каква ти буря?! — каза той в отговор. — Това ли наричаш буря? Та то беше нищо работа! Стига корабът да е добър и да сме в открито море, изобщо не обръщаме внимание на някакъв си шквал. Вярно, ти си плавал само по реки. Е, Боб, ела, ще си приготвим купа пунш и ще забравим станалото. Виждаш ли колко е прекрасно времето сега?
С две думи (за да посъкратя тази тъжна част от моя разказ), поехме изпитания път на всички моряци: приготвихме пунша, аз се напих и удавих цялото си разкаяние, всичките си размишления за прежното ми поведение и всичките си намерения относно бъдещето в тази едничка дяволска нощ. Накратко, така както морето си възвърна гладката повърхност, а бурята премина и настъпи затишие, така и моите мисли укротиха своя бяг: страховете и опасенията ми, че ще бъдем погълнати от морето, бяха забравени, отново нахлу потокът от доскорошните ми желания и аз напълно забравих обетите и обещанията, които бях дал в тежкия миг. Случиха ми се всъщност и периоди на вглъбяване и може да се каже, че понякога сериозните мисли се опитваха отново да ме завладеят, но аз ги прогонвах, съвземах се от тях като от болест и понеже се отдадох на пиене и приятни разговори, скоро се справих с повторната поява на тези пристъпи (така ги наричах) и след пет-шест дни отбелязах такава победа над съвестта си, каквато може да желае всеки младеж, който е решил да не страда от угризения. Ала ми предстоеше ново изпитание и провидението, както става обикновено в подобни случаи, реши да ме остави без всякакво оправдание. Защото тъй като не възприемах станалото дотук за избавление, щеше да последва такова премеждие, че дори и най-окаяният и най- закоравял клетник между човеците би признал както опасността, така и постигащото ни милосърдие.
На шестия ден от пътуването стигнахме до Ярмътския рейд — при непостоянството на вятъра и спокойното време не бяхме напреднали много от бурята нататък. Принудихме се да хвърлим котва и останахме там — вятърът все така беше променлив, по-точно духа от югозапад в продължение на седем- осем дни и междувременно множество кораби от Нюкасъл се присъединиха към нас, тъй като обикновено всички кораби, отправили се за реката, изчакваха попътен вятър в същия пристан.
Ние обаче нямахме намерение да оставаме на този рейд толкова дълго и се канехме да навлезем с прилива в устието на реката, но духаше страшно поривист вятър, който на шестия ден от пристигането ни твърде много се усили. Ала понеже рейдът се смяташе за не по-малко сигурен от пристанище, мястото на закотвяне — за добро, а котвените въжета — за много здрави, нашите хора не се обезпокоиха и без да изпитват и най-малкото предчувствие за опасност, прекарваха времето си в почивка и веселба, както е присъщо на истинските моряци. Сутринта на осмия ден обаче вятърът задуха с още по-голяма сила и целият екипаж се залови да смъква платната от стенгите, да прибира и пристяга всичко, за да се плъзга корабът по вълните колкото може по-леко. Към пладне започна много голямо вълнение и корабът ни се обърна с бака напред, на няколко пъти беше заливан от вълни и веднъж-дваж си помислихме, че котвата се е откъснала, при което капитанът нареди да се спусне и запасната котва, така че се клатушкахме с две котви отпред, а въжетата бяха разхлабени докрай.
След това вече се разрази ужасна буря и този път успях да забележа, че дори по лицата на моряците се изписаха страх и изумление. Капитанът беше на поста си и се грижеше корабът да оцелее, но когато минаваше край вратата ми на влизане и излизане от каютата си, чух как на няколко пъти с примирение каза: „Господи, помилуй, всички ще се погубим, всички ще загинем!“ и тям подобни. По време на първоначалната суматоха аз лежах замаян, без да се помръдвам, в каютата си, която се намираше под главната палуба, и не ми е възможно да опиша какво изпитвах. Нямаше обратен път към предишното ми разкаяние, тъй като грубо бях заглушил това чувство и се бях ожесточил към него: бях си въобразил, че смъртната опасност ме е отминала и че сега, както и преди, няма да се случи нищо. Но когато самият капитан мина наблизо, както току-що споменах, и каза, че всички ще се погубим, ужасно се изплаших. Станах и надникнах навън. През целия си живот не съм виждал такава отчайваща гледка: вълните се надигаха като планински вериги и ни заливаха на всеки три-четири минути; когато успях да се огледам, видях, че сме застрашени от всички страни. Два кораба, закотвени редом с нас, бяха отсекли до една мачтите си, тъй като имаха тежък товар, а моряците крещяха, че един кораб, закотвен на около миля пред нас, е потънал. Други два кораба с откъснати котви бяха отнесени от рейда към опасностите на откритото море, и то без нито една оцеляла мачта. Леките кораби се справяха най-добре, но два-три от тях бяха повлечени и се доближиха до нас — носеха се само с триъгълните си платна, опънати от вятъра.
Привечер помощник-капитанът и боцманът се обърнаха към капитана с молба да им разреши да отсекат фокмачтата, но той въобще не желаеше да се съгласи; боцманът обаче му възрази, че в противен случай корабът ще се преобърне и той склони; когато отсякоха фокмачтата, гротмачтата дотолкова се разхлаби, че корабът започна силно да се люлее, затова се принудиха да отсекат и нея и палубата оголя.
Може да прецените в какво положение се оказах аз, неопитният моряк, преживял съвсем неотдавна друг такъв потрес. Ако все пак успявам след толкова време да изразя мислите, завладели ме в онзи миг, то трябва да кажа, че когато се сещах за предишните си намерения и за това, как ги отхвърлих заради проклетите решения, които бях взел първоначално, душата ми се свиваше от десеторно по-голям страх, отколкото от страха пред самата смърт. Всичко това, прибавено към ужасната буря, ме докара до такова състояние, което нямам думи да опиша. Най-лошото обаче тепърва предстоеше; бурята продължи е нестихваща ярост и дори моряците признаха, че никога не е било по-зле. Разполагахме с добър кораб, но товарът му беше тежък и вълните така ни подмятаха, че почти непрекъснато се чуваха виковете на моряците: „Корабът получи крен!“ В известен смисъл имах късмет, че едва след като се заинтересувах, разбрах какво означава този израз. Бурята обаче бушуваше с такава сила, че с очите си видях неща, които рядко се виждат: капитанът, боцманът и още няколко души, по-разсъдливи от останалите, се бяха заели с молитвите си и очакваха всеки миг корабът да се понесе към дъното. Посред нощ към всичките ни беди се прибави нова: един моряк, слязъл нарочно да направи проверка, извика, че корабът тече; друг каза, че в трюма вече има четири стъпки вода. Тогава целият екипаж беше извикан при помпите. Щом като чух това, сърцето ми — както ми се стори — спря да бие в гърдите и аз, седнал върху койката си в каютата, се строполих назад. Моряците обаче ме вдигнаха с думите, че ако дотогава не съм бил способен да върша нещо, сега бих могъл да работя с помпата не по-зле от всекиго другиго, поради което аз се съвзех, отидох при помпите и работих с голямо усърдие. През това време капитанът, забелязал няколко празни товарни кораба (които не бяха в състояние да издържат на бурята и им се беше наложило да се измъкнат в открито море и да се озоват близо до нас), нареди да бъде даден оръдеен залп в знак на бедствие. Като не знаех какво означава това, аз много се стреснах и реших, че корабът или се е разцепил, или се е случило нещо не по-малко ужасно. С две думи, така се стреснах, че паднах в несвяст. В този миг всеки мислеше само за собствения си живот и никой не обърна внимание какво ми е. На помпата застана друг човек, който ме избута настрани с крак и ме остави да лежа там, като смяташе, че съм мъртъв. Доста време измина, преди да дойда на себе си.
Продължавахме да помпаме, но водата в трюма се увеличаваше и стана ясно, че корабът ще се преобърне. Макар че бурята започна да поутихва, не бяхме в състояние да плаваме, докато стигнем до пристанището, затова капитанът непрекъснато нареждаше да се стреля с оръдието, та дано ни се притекат на помощ. От един празен кораб, който се носеше точно пред нас, се осмелиха да спуснат лодка. Изложена на крайна опасност, тя ни приближи, но се оказа невъзможно да се прехвърлим в нея, така че едва когато моряците започнаха да гребат с все сила с риск да загинат както ни спасяват, лодката се задържа близо до кораба, нашите хвърлиха през кърмата въже със спасителен пояс на края и след като дълго го отпускаха, хората в лодката го уловиха с много мъка и изложени на голяма опасност. Придърпахме ги наблизо, под кърмата, и всички се прехвърлихме в тяхната лодка. След като се озовахме вътре, единодушно решихме, че няма смисъл да се опитваме да стигнем до кораба им — по-добре беше да оставим лодката да се носи по морето и само да я насочваме към брега, доколкото е възможно. Нашият капитан обеща на моряците, че ако лодката се разбие на брега, той ще я заплати на техния капитан. И така, отчасти с помощта на греблата, отчасти носена по вълните, лодката потегли на север и наближи брега едва към нос Уинтъртън.
След не повече от четвърт час, откакто бяхме напуснали нашия кораб, видяхме, че той потъва и чак тогава проумях какво имат предвид, когато казват, че един кораб получава крен. Трябва да си призная, че почти нямах сили да вдигна очи, когато моряците ми съобщиха, че корабът потъва, защото от мига, когато се качих на лодката (по-точно внесоха ме в нея), сърцето ми сякаш бе замряло в гърдите — донякъде
