моряк, и търговец. От пътуването се завърнах с пет фунта и девет унции злато на прах’, за което получих в Лондон почти триста фунта стерлинги, а тъкмо това ме изпълни с онези въжделения, заради които по-късно напълно се погубих.
И все пак дори при това пътуване ме сполетяха беди, по-точно непрекъснато боледувах и получих силен пристъп на калентура6 поради изключително горещия климат — търгувахме главно по крайбрежието, от петнадесет градуса северна дължина, та до самия екватор.
III глава
Намислих да се заема с търговия в Гвинея и понеже моят приятел за голяма жалост почина наскоро след като се завърнахме, реших да предприема отново същото пътуване и се качих на същия кораб, на който бе станал капитан предишният първи помощник. Това беше най-злощастното пътуване, което можеше да се случи на човек, защото макар да носех към сто фунта стерлинги, не повече, от неотдавна натрупаното състояние, така че имах още двеста, които оставих да бъдат пазени от вдовицата на приятеля ми, чието отношение към мене беше много почтено, все пак ме сполетяха ужасни беди. Ето какво се случи най-напред: нашият кораб се беше насочил към Канарските острови (или по-скоро плаваше между тези острови и африканския бряг), когато в утринния сумрак ни изненада турски пиратски кораб от Сале, който започна да ни преследва, опънал всичките си ветрила. Ние също тутакси вдигнахме докрай платната по ноковете, колкото можеха да издържат мачтите, за да се измъкнем, но като видяхме, че грабителите напредват и до няколко часа положително ще ни настигнат, се приготвихме да влезем в бой; нашият кораб имаше дванайсет оръдия, а пиратският — осемнайсет. Към три часа след пладне чуждият кораб се изравни с нас и понеже по грешка не застана точно зад кърмата, а малко отстрани, пренесохме осем оръдия на този борд и изпратихме към пиратите дъжд от гюллета, което ги накара да се отдалечат, след като отвърнаха на залпа ни и след като всички на палубата им, почти двеста души, дадоха изстрели с мускети. Никой от нас обаче не пострада, защото всички се прикриваха. Корабът се приготви да поднови нападението, а ние се приготвихме за отбрана, но когато ни доближи за втори път (от другата страна), шейсет пирати се прехвърлиха на борда ни и тутакси се заловиха да чупят и секат палубата и такелажа. Обсипахме ги с пушечни изстрели, дъжд от къси копия, дървени гранати и тям подобни и на два пъти очиствахме борда. Но нека не удължавам тази тягостна част от моя разказ — накратко, понеже корабът ни беше повреден, а от екипажа имаше убити и осем ранени, бяхме принудени да се предадем и всички бяхме взети в плен и откарани в Сале — пристанище, държано от маврите.
Към мене там не се отнасяха чак толкова лошо, колкото се опасявах, нито пък ме закараха във вътрешността на страната в двореца на владетеля, както направиха с останалите; (вместо това бях заловен от капитана на пиратския кораб като негова лична плячка и той ме направи свой роб, понеже бях млад, чевръст и подходящ за тази работа. Чувствах се напълно съкрушен от внезапния поврат на съдбата, който ме превърна от търговец в окаян роб и като си спомних пророческите слова на баща ми — че ще изпадна в беда и няма да има кой да ми помогне, — стори ми се, че е станало именно това, и то в такава степен, че не е възможно да бъде по-зле; че небесното възмездие ме е настигнало и съм погубен завинаги, без възможност да изкупя греха си. Уви! Както ще научите от по-нататъшния ми разказ, само бях вкусил от горчилото, което ми предстоеше да изпия.
Тъй като моят нов повелител, сиреч господар, ме заведе у дома си, хранех надежди, че ще ме вземе със себе си, когато отново тръгне на плаване, и вярвах, че все ще дойде време съдбата да ми се усмихне и пиратът да бъде пленен от някой испански или португалски боен кораб, а аз да получа свободата си. Ала тази моя надежда скоро ми беше отнета, защото когато той замина, ме остави на сушата да се грижа за градинката му и да върша разните обикновени, неблагодарни работи като роб в къщата, а щом се завърна от пътуването си, заповяда ми да се преместя в кубрика и да пазя кораба.
Там аз не мислех за нищо друго освен как да избягам и какво да предприема, за да успея, ала не открих никакъв начин, който да ми се види поне малко осъществим. Нямаше откъде да почерпя убеденост, че плановете ми са смислени, тъй като не си намерих нито съветник, нито довереник: бях сам, сред другарите ми по робство нямаше нито един англичанин, ирландец или шотландец, така че макар две години да се радвах на фантазиите си, нито веднъж не ми се удаде сгоден случай да ги проверя на дело.
Горе-долу подир още две години случайно ми се представи една възможност, която върна в главата ми старата мисъл да направя опит за избавление. Господарят ми се заседя у дома по-дълго от обикновено, без да готви кораба си за плаване (както дочух, поради липса на средства) и редовно, веднъж-дваж седмично, а понякога и по-често, при хубаво време се качваше на запасната корабна лодка и отиваше да лови риба, като вземаше за гребци мене и едно местно момче — ние двамата много го забавлявахме, а аз проявих такова голямо умение в риболова, че понякога той ме изпращаше с един мавър, негов роднина, и с момчето, което наричахме мориско (мавританчето), за да му наловя риба за ядене.
В едно съвсем спокойно утро, когато излязохме за риба, се случи да падне толкова гъста мъгла, че макар да не се бяхме отдалечили на повече от половин левга7 от брега, го изгубихме от погледа; започнахме да гребем без път и без посока и така прекарахме в усилен труд целия ден и последвалата нощ, а когато съмна, установихме, че вместо да се насочим към брега, сме тръгнали към открито море и че сме поне на две левги от сушата. Все пак благополучно се добрахме обратно, макар и с много усилия и не без да се изложим на опасност, тъй като на сутринта излезе доста силен вятър, а при това и тримата ни измъчваше глад.
Нашият господар обаче се уплаши от тази злополука и реши занапред да бъде по-предвидлив. Понеже след пленяването ми беше оставил голямата лодка от нашия английски кораб, реши, че вече няма да излиза за риба, без да взема компас и някакви провизии, затова нареди на корабния си дърводелец (англичанин, също роб) да направи в средата на тази лодка малка рубка, тоест — каюта, каквито има на шлеповете, зад която да се остави място, откъдето да се управлява кормилото и да се насочва гротът, а отпред да могат да застанат един-двама моряци, които да работят на платната. Лодката разполагаше с триъгълно платно, така наречения кливер, а утлегарът8 бе прикрепен към покрива на каютата. Каютата се получи много уютна и ниска, с място за спане — за господаря и за един-двама роби, с маса за хранене И с долапчета заради бутилките с питието, което господарят предпочиташе, но най-вече заради хляба, ориза и кафето.
Често отивахме за риба с пленената лодка и понеже вършех тази работа много умело, господарят винаги ме вземаше със себе си. Веднъж си науми да излезе с лодката — да се поразходи, или пък за риба — с двама-трима маври, които бяха сред по-знатните в Сале. Беше положил изключително старание заради тях, поради което през нощта изпрати на борда по-голям запас провизии от обикновено и ми нареди да напълня трите пушки, които се намираха на борда, с барут и сачми, тъй като възнамеряваха не само да ловят риба, а и да стрелят по пернат дивеч.
Приготвих всичко според указанията му и на другата сутрин чаках с измитата и почистена лодка, с вдигнат флаг и вимпел и с всичко необходимо на борда, за да бъдат посрещнати гостите. След време обаче господарят ми се качи в лодката сам и каза, че гостите му са отложили идването си, понеже им се отворила някаква работа, затова ми нареди да изляза както обикновено за риба с мавъра и момчето, защото неговите приятели щели да вечерят в къщата му. Заповяда ми щом уловя риба, веднага да я занеса у тях и аз се приготвих да изпълня поръчката му.
В същия миг мислите ми бяха завладени от предишните мечти за избавление, защото ми стана ясно, че сега ще разполагам с цяло корабче. И когато господарят ми си тръгна, започнах да се приготвям — но не за риболов, а за плаване, макар че нито знаех, нито въобще съобразих накъде би трябвало да потегля — всяка посока, в която можех да се измъкна от това място, изглеждаше подходяща за човек като мене.
Първата ми хитрост беше да намеря повод и да съобщя на мавъра, че трябва да донесе в лодката някаква храна, защото, както му казах, не бива да си позволяваме да ядем от хляба на господаря. Мавърът се съгласи, че имам право, затова донесе голяма кошница, пълна с пексимет — тамошните питки от препечен хляб, както и три делви с прясна вода. Знаех къде стои флотският сандък с бутилките алкохол на господаря (по направата си личеше, че е плячка от английски кораб) и докато мавърът беше на брега,
