Махайте се, докато не съм се разсърдил!

Щом стрелците си отидоха, той добави уж шеговито:

— Тъй да е! Нека свикна със затворническия живот. Кой знае…

Д’Артоа покани Маргьорит да седне на стола с облегало.

— Бланш и аз ще се сместим на пейката.

Наля виното и като вдигна канчето си, подхвърли на Маргьорит:

— Да живее кралицата!

— Не се подигравайте с мен, братовчеде — каза Маргьорит Бургундска. — Това е жестоко.

— Съвсем не се подигравам. Вникнете в точния смисъл на думите ми. Вие наистина сте кралица, поне днес… И аз чисто и просто ви пожелавам да сте жива.

След тези негови думи настана тишина, защото започнаха да се хранят. Всеки друг на мястото на Робер би се развълнувал, ако видеше как младите жени се нахвърлиха като последни беднячки на яденетата. Дори не се и опитваха да проявят привидна сдържаност, а направо сърбаха супата и лакомо отхапваха от баницата, почти без да си поемат дъх.

Набол заека на камата си, д’Артоа го въртеше над жаравата в огнището, за да го стопли, като междувременно не преставаше да наблюдава братовчедките си. Доволен смях се надигаше в гърдите му: „Ако сложа копаните им на земята, ще лазят на четири крака, за да ги лижат!“

Младите жени пиеха виното на коменданта, сякаш искаха наведнъж да наваксат седемте месеца, през които бяха пили вода от водоемите. Страните им порозовяха. „Ще се разболеят — мислеше си д’Артоа — и ще завършат деня, като си повърнат и червата.“

Самият той ядеше колкото цял взвод. Удивителният му апетит, наследствен в неговото семейство, не беше преувеличение и всяка негова хапка би трябвало да се раздели на четири, за да може да влезе в нормално гърло. Разкъсваше варената гъска, както обикновено се ядат пъдпъдъци, и сдъвкваше и костите. Извини се скромно, че не може да постъпи така и със скелета на заека.

— Заешките кости се чупят косо — обясни той — и раздират червата.

Когато най-сетне всеки утоли глада си, д’Артоа кимна на Бланш, за да я подкани да се оттегли. Тя стана, без да чака да й се повтаря, макар че краката й леко се огъваха. Главата й се въртеше и тя явно се нуждаеше спешно от постеля.

В този миг по изключение Робер изпита състрадание: „Ако излезе така на студа, ще пукне.“

— Запалили ли са огън и при вас? — осведоми се той.

— Да, благодаря ви, братовчеде — отвърна Бланш. — Животът ни съвсем се промени благодарение на вас. Ах, колко ви обичам, братовчеде… Наистина много ви обичам. Ще кажете на Шарл, нали… ще му кажете, че го обичам… да ми прости, защото го обичам.

Тя обичаше всички сега. Беше се хубавичко напила и едва не се строполи по стълбите. „Ако бях дошъл само за развлечение — помисли си д’Артоа, — тази хубавица съвсем не би се противила. Дайте достатъчно вино на някоя принцеса и скоро ще я видите да се държи като уличница. Но и другата ми се струва вече на градус.“

Той прибави още една голяма цепеница в огъня и напълни канчето на Маргьорит и своето.

— И така, братовчедке, размислихте ли?

Маргьорит изглеждаше съвсем размекната от топлината и виното.

— Размислих, Робер, размислих. И ми се струва, че ще откажа — отвърна тя, като доближи стола си до огъня.

— И таз добра, братовчедке, не говорите разумно.

— Напротив, напротив. Струва ми се, че ще откажа — повтори тя тихо.

Исполинът махна нетърпеливо с ръка. — Изслушайте ме, Маргьорит. Много изгодно е за вас да приемете именно сега. Луи е припрян по природа, готов е да отстъпи какво ли не, за да получи веднага онова, което желае. Никога друг път няма да бъдете в по-благоприятно положение. Съгласете се да потвърдите това, което се иска от вас. Делото няма защо да стига до светия престол. Може да бъде разгледано и от епископския съд в Париж. Преди да минат три месеца, вие ще разполагате свободно със себе си.

— А в противен случай?…

Тя се бе навела малко към огъня, обърнала длани към пламъците, и леко поклащаше глава. Шнурът, който пристягаше дългата риза около шията й, се бе развързал и тя предлагаше на погледите на братовчеда си дълбоко разтвореното си деколте.

„Мръсницата има все още хубави гърди! — помисли си д’Артоа. — И хич не й се свиди да ги показва.“

— А в противен случай?… — повтори тя.

— В противен случай, тъй или иначе ще се стигне до анулиране, миличка, защото винаги се намира довод, за да се анулира бракът на един крал. Щом имаме нов папа…

— А, значи все още нямаме папа? — попита Маргьорит.

Робер д’Артоа прехапа устни: бе допуснал грешка. Не бе съобразил, че в затвора Маргьорит Бургундска не знае нещо, известно на всички, а именно, че след смъртта на Климент V конклавът не бе успял да избере нов духовен отец. Сам бе дал добро оръжие на противницата си, която, ако се съдеше по първата й реакция, не беше толкова размекната от виното, колкото искаше да изглежда.

След като бе извършил вече това неблагоразумие, той се опита да го обърне в своя полза, като се престори на съвсем искрен — отлично владееше тази игра.

— Но именно в това е вашият шанс! — извика той. — И точно това искам да ви обясня. Щом онези обесници, кардиналите, които се пазарят за разни обещания като че ли са на панаир, се уморят да продават гласовете си и се споразумеят, Луи няма да има вече никаква нужда от вас. Ще постигнете само едно — да ви намрази малко повече и да ви държи завинаги затворена тук.

— Разбирам ви много добре. Но ми е ясно също, че докато няма папа, не могат да направят нищо без мое съгласие.

— Глупаво е да упорствувате, миличка.

Той се приближи до нея, обви шията й с тежката си лапа и започна да гали рамото й под ризата.

Допирът на тази голяма, мускулеста ръка като че ли смути Маргьорит.

— Какъв толкова голям интерес имате вие, Робер, да приема предложението? — попита го тихо тя.

Той се наведе толкова, че докосна с устни черните й къдрици. Миришеше на кожа и конска пот. На умора и кал. На дивеч и силна храна. Маргьорит бе сякаш обгърната от плътната мъжка миризма.

— Обичам ви много, Маргьорит — отвърна той. — Винаги съм ви обичал, знаете го. А сега интересите ни са обединени. Вие трябва да си възвърнете свободата, а аз искам да задоволя Луи, за да спечеля благоволението му. Виждате, че се налага да се съюзим. В същото време той плъзна дълбоко ръка под ризата на Маргьорит, без тя да окаже и най-малка съпротива. Напротив, облегнала глава на ръката на братовчеда си, тя сякаш се отдаваше.

— Не е ли жалко — поде Робер — това толкова красиво тяло, тъй нежно и съблазнително, да бъде лишено от естествени наслади?… Приемете, Маргьорит, и още днес ще ви отведа далеч от този затвор. Най-напред ще отидете в някоя приятна манастирска странноприемница, където ще мога да ви посещавам често и да бдя над вас…

Какво значение има наистина за вас да заявите, че дъщеря ви не е от Луи, след като никога не сте обичали това дете?

Тя вдигна поглед.

— Щом не обичам дъщеря си, нима това всъщност не е доказателство, че е наистина от моя съпруг?

Младата жена се замисли за миг с празен поглед. Пъновете в огнището рухнаха, като озариха стаята с избликналите искри. А Маргьорит внезапно се разсмя.

— Какво ви се стори толкова забавно? — попита я Робер.

— Таванът. Току-що забелязах, че прилича на тавана в кулата Нел.

Д’Артоа се изправи смаян. Неволно изпита възхищение пред толкова цинизъм и порочност. „Тя поне е истинска жена!“ — помисли си той.

Маргьорит го погледна: огромен пред камината, изправен на солидните си като стволове на дървета крака. Червените му ботуши бяха огрени от пламъците, а токата на колана му искреше.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×