на шест левги оттук, впряговете се чупят, когато се мъчат да ги измъкнат. Хората почват да роптаят от глад и гняв, баниерите, които все още имат какво да ядат, трябва да бранят припасите си от съседите; преди малко стрелците от Шампан и от Перш стигнаха до бой и само това оставаше, нашите войници да се сбият помежду си преди още да са излезли срещу противника. Ще бъда принуден да беся, а това никак не обичам. Все едно, стърчащите бесилки няма да заситят стомасите. Вече имаме толкова много болни, че лекарите- бръснари не могат да насмогнат, и както върви, скоро ще се отвори голяма работа за свещениците. Така е вече четири дни, а няма изгледи времето да се подобри. Още два дни и ще настъпи истински глад, и тогава никой няма да може да възпре хората да не дезертират, за да дирят храна. Всичко плесенясва, гние, ръждясва…

И за доказателство той разтърси късата си металическа наметка със струящата се от нея вода, която бе снел от раменете си на влизане.

Кралят крачеше в кръг, нервен, неспокоен, възбуден. Отвън се чуха крясъци и плющене на камшици.

— Да спрат тази врява там — извика Вироглавия, — вече не можем да чуем думата си!

Един щитоносец повдигна платнената врата на шатрата. Дъждът продължаваше да вали пороен и пред входа на палатката се беше спуснала сякаш втора завеса. Тридесетина коня, затънали в калта до над глезените, бяха впрегнати за огромна бъчва, която не можеха да помръднат.

— Къде носите това вино? — попита кралят коларите, които газеха из тинята.

— На монсеньор д’Артоа, сир — отвърна един от тях.

Вироглавия ги стрелна с големите си, изпъкнали очи, поклати глава и се обърна, без да продума.

— Та за какво говорех, сир? — подзе отново Гоше. — Днес може би ще имаме какво да пием, но за утре не разчитайте вече… Да, да, трябваше по-настойчиво да ви помоля да се вслушате в съвета ми. Аз бях на мнение, че трябва да спрем по-рано и да се установим на някое възвишение, вместо да затъваме в това мочурище. Монсеньор дьо Валоа и самият вие настояхте да продължим. Боях се да не ме вземат за страхливец и да не ме упрекнат заради възрастта им, ако попреча на армията да върви напред. Но сгреших.

Шарл дьо Валоа се канеше да възрази, когато кралят попита:

А фламандците?

Те са отсреща, от другата страна на реката, също тъй многобройни като нас и не ще да са на по-добър хал, мисля, но са по-близко до продоволствието си, а им помагат и хората от техните селища. Дори утре водата да спадне, ще са по-добре подготвени да ни нападнат, отколкото ние тях.

Шарл дьо Валоа повдигна рамене.

— Хайде, хайде, Гоше, дъждът ви разваля настроението — рече той. — Кого искате да убедите, че една хубава кавалерийска атака няма да обърне в бяг тази паплач от тъкачи? Тръгнем ли срещу тях с нашата стена от брони и гора от копия, ще се пръснат като палци.

Макар и целият покрит с кал, графът изглеждаше величествен със злато везаната си копринена туника, надяната върху ризницата; наистина приличаше повече на крал от самия крал. Роднина на всички той беше сроден и с конетабъла, тъй като третата му жена беше от рода Шатийон.

— Познава се, Шарл — отговори Гоше, — че не сте били при Куртре преди тринадесет години. По това време воювахте из Италия за папата. Аз пък видях как тази паплач от тъкачи, както ги наричате, срази нашите рицари, които бяха премного избързали, как ги сваляше от седлата им и ги съсичаше с ножове в доспехите им, без да си прави труд да взема пленници.

— Тогава излиза, че е станало така, защото ме е нямало мен — рече Валоа с онзи самонадеян тон, който беше присъщ само нему. — Този път аз съм тук.

Канцлерът Морне пошепна на ухото на младия граф дьо ла Марш:

— Малко остава да пламне искрата между вашия чичо и конетабъла; озоват ли се някъде заедно, обзема ги гняв само щом се видят.

— Тоя дъжд, тоя дъжд! — процеди яростно Луи Х. — Винаги ли всичко ще бъде против мен?

Несигурно здраве, баща, чийто леден авторитет го бе смразявал цели двадесет и пет години, невярна и опозорила го съпруга, враждебно настроени министри, празна хазна, размирни васали, глад и недоимък още през първата зима на царуването му, буря, която насмалко не бе погубила новата му съпруга… Под какъв страхотен раздор на планетите, премълчан от астролозите, се беше родил, та злата съдба го преследваше при всяко решение, при всяко начинание, и накрая трябваше да бъде победен не дори в бой, достойно, а от водата, от калта, в която бе затънала войската му?

В този миг му съобщиха за пристигането на делегация на шампанските барони, предвождани от рицаря Етиен дьо Сен Фал, които искаха ревизия на хартата, дадена им през май. Кампаниите заплашваха, че ще напуснат армията, ако не получат незабавно удовлетворение.

— Добре са избрали деня, няма що! — извика кралят.

— Изтървеш ли веднъж нишката — рече Гоше, като въртеше главата си като костенурка, — трябва да си готов да размотаеш цялото кълбо…

Всяка баниера в армията си имаше свой облик и той се определяше колкото от провинцията, от която произхождаше, толкова и от личността на нейния началник. В баниерата на граф дьо Поатие цареше строга дисциплина; палатките бяха подредени по прави линии, пътеките между тях разчистени и посипани с пясък, доколкото това беше възможно, часовите поставени на равни разстояния; на войниците не липсваше или все още не липсваше храна. Когато колите бяха започнали да затъват в калта, Поатие заповяда да се разпределят хранителните припаси и да се натоварят с тях пешаците. Отначало роптаеха, но сега благославяха монсеньор Филип. Колкото Поатие обичаше реда, толкова обичаше и удобствата. Стотина оръженосци трябваше да изкопаят ровове за оттичане на водата, преди да разгънат шатрата му върху подложка от дървени трупчета, на която можеше да се живее почти на сухо. В шатрата, едва ли не тъй богата и обширна като кралската, имаше няколко помещения, разделени от стенни килими.

В същия час, когато брат му фучеше срещу делегацията от Шампан, Филип дьо Поатие седеше на походното си кресло, поставил на досег от себе си меча, щита и шлема, и разговаряше спокойно с първите си командири.

Обръщайки се към един от рицарите-бакалаври в свитата си, той попита:

— Берон, прочетохте ли, както ви бях помолил, книгата на оня флорентинска…

— Данте дени Алигиери…

Същият… който пишел тъй лошо за моето семейство, както ми разправят. Той бил много покровителстван от Шарл Артел Унгарски, бащата на принцеса Клеманс, която скоро ще ни дойде за кралица. Бих искал да знам за какво се разказва в книгата му.

— Прочетох я, монсеньор, прочетох я — отвърна Адам Берон. — Тоя есер Данте си представя в началото на своята комедия, че на тридесет и пет годишна възраст се е залутал в мрачен лес, където пътя му препречвали страшни зверове, и тогава есер Данте разбира, че е попаднал извън света на живите…

Бароните около граф дьо Поатие се спогледаха изумени. Братът на краля винаги щеше да ги изненадва. Ето че сред бойния лагер и в тежкото положение, в което бяха изпаднали, изведнъж му бе хрумнало да се занимава с поезия, сякаш се намираше край огнището у дома си в Париж. Само граф д’Еврьо, който добре познаваше племенника си и го ценеше все по-високо с всеки изминал ден, откакто се намираше под неговите заповеди, прозря скритото му намерение. „Филип се старае да отвлече своите рицари от пагубното безделие и вместо да се дразнят едни други, ги кара да помечтаят, преди да ги поведе на бой.“

И наистина Ансо дьо Жоанвил, Гойно дьо Буре, Пиер дьо Гарантите, Жан дьо Клеймен, насядали върху сандъците, слушаха със светнали очи как бакалавърът Берон преразказва поемата на Данте. Сурови мъже, понякога съвсем първобитни в начина си на живот, те се увличаха по тайнственото и свръхестественото и винаги бяха готови да вярват в чудеса. Легендите ги хвърляха в захлас. Странна гледка представляваха наистина тези облечени в стомана слушатели, които следяха със страстно внимание учените алегории на италианския поет и се питаха каква ли трябва да е била хубостта на тази дама Сестриче, та да бъде любена с такъв плам, потръпваха при спомена за Ораческа дни Ри мини и за Пасло Малачета и внезапно прихваха да се смеят, защото Бонифаций VIII в компанията на неколцина други папи се пържеше в осемнадесетия кръг на ада, в ямата на измамниците, и търгашите със светини.

— Хубаво го е измислил тоя умник, за да отмъсти на своите врагове и да облекчи мъката си — каза със смях Филип дьо Поатие. — А къде е сложил моите роднини?

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×