— Ах, Едуард, Едуард, ти вече прекали! — процеди през зъби Мортимър. — Един от двама ни днес трябва да победи.
Малко преди това гарнизонът бе излязъл от параклиса и бе влязъл в столовата за традиционното угощение.
Тъмничарят се появи отново на прага на килията, следван от пазач, който носеше яденето на затворниците. В кашата от бакла, по изключение блажна, имаше малко овнешко.
— Помъчете се да се изправите на крака, чичо — помоли го Мортимър.
— Лишават ни от божествената служба като отлъчени! — каза старият лорд, без да мръдне от нара си.
Ключарят си беше отишъл. Чак до вечерта никой друг нямаше да влезе при затворниците.
— И така, чичо, наистина ли сте решили да не идвате с мен?
— Къде да идвам с теб, моето момче? Никой не може да избяга от кулата, пак ти повтарям. Никой досега не е успял да стори това. А и човек не бива да се бунтува срещу своя крал. Едуард не е най-добрият владетел, който Англия е имала, безспорно не, и двамата му Диспенсър наистина биха заслужавали да бъдат на нашето място. Но човек не избира своя крал, а му служи. Никога не трябваше да ви слушам, Томъс ъв Ланкастър и теб, когато вдигнахте оръжие срещу краля. Защото Томъс бе обезглавен, а ето докъде стигнахме ние…
Обикновено по този час, след като глътнеше няколко хапки, той проговаряше с равен и уморен глас, за да предъвква впрочем все същите приказки, които племенникът му чуваше от година и половина насам.
На седемдесет и седем години нищо не беше останало вече у стария Мортимър от красивия мъж или от едрия феодал, прочут на времето с баснословните турнири, уреждани в замъка Кенилуърт, турнири, за които още говореха три поколения. Племенникът му напразно се опитваше да раздуха няколко въгленчета, неугаснали още в сърцето на изтощения старец.
— Най-напред краката няма да ме държат — прибави той.
— Защо не се опитате да походите? Станете от леглото. Пък нали ви казах, ще ви нося!
— Как така! Ще ме пренесеш през стените и през водата, след като не зная да плувам. Ще отнесеш главата ми на дръвника, това виж, да, ведно с твоята! Бог може би се труди в момента за нашето освобождение, а ти ще унищожиш всичко с тази безумна идея, в която упорствуваш. Винаги е било така. Бунтът е в кръвта на Мортимъровци. Припомни си първия Роджър от нашия род, син на епископа и на дъщерята на краля на Хърфаст. Той бе победил войската на френския крал под стените на замъка си в Мортмер-ан-Бре. И все пак толкова силно оскърби Завоевателя, братовчед си, че земите и имуществото му бяха конфискувани…
Роджър Мортимър ъв Уигмор, седнал на трикракото столче сръсти ръце, затвори очи и се извърна леко назад, за да опре рамене до стената. Принуден бе да търпи всекидневното призоваване на предците, да слуша Роджър Мортимър ъв Чърк за стотен път да му разказва как Ралф Брадатия, син на първия Роджър, дебаркирал в Англия рамо до рамо с херцог Вилхелм и как получил феодалното владение Уигмор, и защо после Мортимъровци упражнявали властта си над четири графства.
От столовата долитаха пиянски песни; войниците ревяха в края на яденето.
— За бога, чичо — извика младият Мортимър, — оставете за малко на мира нашите прадеди. Не бързам толкова, колкото вас, да отида при тях. Да, зная, че имаме кралско потекло. Само че кралската кръв малко струва в затвора. Нима мечът на Хърфаст Датски ще ни освободи? Къде са земите ни и за какво ни са приходите в тази килия? И дори ако още веднъж ми повторите имената на нашите прабаби: Хадевиге, Мелисинда, Матилда Скъперницата, Валхелин ъв Ферърс, Гладуса ъв Брейъз, нима те са единствените жени, за които бих могъл да мечтая до последния си дъх?
Мортимър ъв Чърк се смути за миг, загледан разсеяно в подпухналата си ръка с неимоверно дълги, нащърбени нокти. После каза:
— Всеки се залъгва в затвора, както може, старците с отлетялото минало, младите с бъдещето, което няма да видят. Ти си въобразяваш, че цяла Англия те обича и се труди за тебе, че епископ Орлитън е твой верен приятел, че самата кралица се грижи за спасението ти и след малко ще заминеш за Франция, за Аквитания, за Прованс, знам ли аз? И че по целия ти път камбаните ще те приветствуват с добре дошъл. А тази вечер ще видиш, че няма да дойде никой.
Той прокара уморено ръка по клепачите си и се обърна към стената.
Младият Мортимър се върна при отдушника, плъзна ръка между пречките и я отпусна като мъртва върху праха.
„Чичо сега ще дреме чак до вечерта. После ще се реши в последната минута. Всъщност няма да бъде лесно с него. И няма ли да провали всичко?… Ах, ето Едуард!“
Птицата се беше спряла съвсем близо до безжизнената ръка и триеше голямата си черна човка о крачето си.
„Ако го удуша, ще успея да избягам; ако го изпусна, няма да се изплъзна оттук.“
Това вече не беше игра, а облог със съдбата. За да се занимава с нещо, докато чака, за да залъже тревогата си, затворникът чувствуваше нужда да си изнамери предсказания и дебнеше с поглед на ловец огромния гарван.
Войниците излизаха от столовата със светнали лица. Образуваха малки групи в ливадата за игрите, надбягванията и борбите, станали традиция за празника. В продължение на два часа, голи до кръста, те се потяха под слънцето, като изпробваха силата си, за да притиснат някого до земята, или ловкостта си, за да улучат с боздуган един дървен кол.
Чуваха се крясъците на конетабъл а:
— Наградата на краля! Кой ще я спечели? Един шилинг!
После, когато денят започна да преваля, мъжете се измиха при цистерните и по-шумни, отколкото сутринта, коментирайки подвизите или пораженията си, отново отидоха в столовата да ядат и да пият. Който не беше пиян вечерта на Свети Петър в окови, заслужаваше презрението на другарите си!
Внезапно яростен, дрезгав и проточен грак, писък на птица, изпълващ с тревога хората, прониза въздуха пред отдушника.
— Какво става там? — стресна се лорд ъв Чърк в дъното на килията.
— Изпуснах го — отвърна племенникът му. — Хванах го за крилото, вместо за шията.
Той държеше още в пръстите си няколко черни пера и ги разглеждаше тъжно в спускащия се здрач. Гарванът беше изчезнал и този път нямаше вече да се върне.
„Детски наивно е да отдавам значение на това — казваше си младият Мортимър. — Хайде, часът наближава!“
Но го терзаеше лошо предчувствие.
Настъпилата от няколко мига необяснима тишина в кулата го разсея. Никакъв шум не долиташе вече от столовата. Гласовете на пиещите бяха стихнали. Тракането на чиниите и половниците беше секнало. Чуваше се само лай на кучета някъде в градините и далечният вик на моряк по Темза… Дали не бяха подушили заговора на Алспей и тишината в крепостта не се дължеше на първоначалното смайване след разкриването на държавна измяна?
Долепил чело до решетката на прозорчето, затаил дъх, затворникът се взираше в мрака и дебнеше най-малките звуци. Един стрелец прекоси двора, залитайки, и повърна край зида. После се свлече на земята и повече не помръдна. Мортимър различаваше неподвижния му гръб в тревата. Първите звезди вече заблещукаха на небето. Нощта щеше да бъде ясна.
Още двама войници излязоха от столовата, като се държаха за корема и се строполиха край едно дърво. Не беше обикновено това напиване, което поваляше мъжете като ударени с тояга.
Мортимър ъв Уигмор потърси пипнешком ботушите си в ъгъла на килията и ги нахлузи. Те влязоха лесно, защото краката му бяха отслабнали.
— Какво правиш, Роджър? — попита Мортимър ъв Чърк.
— Приготвям се, чичо. Моментът наближава. Изглежда, че нашият приятел Алспей е свършил добре работата. Човек би казал, че кулата е мъртва.
— Вярно е, че не ни донесоха второто ядене! — забеляза старият лорд леко разтревожен.
Роджър Мортимър пъхна ризата в панталоните си, закопча колана около надризницата си. Дрехите му бяха изтъркани, измачкани, защото от година и половина отказваха да му доставят други и той живееше с
