Старият му слуга Лорме льо Долоа, много възрастен за дълги пътешествия, не го придружаваше вече. Един по-млад обесник, преминал същата школа, Жийе дьо Нел, изпълняваше неговата роля и се нагърбваше със същите тегоби. Жийе именно свърза с монсеньор Робер някой си Масио л’Алман, сержант без работа, но готов да върши всичко, родом при това от Арас. Този Масио познавал добре на времето епископ Тиери д’Ирсон. А през последните си години епископът имал приятелка, с която поддържал не само платонични връзки, някоя си Жана дьо Дивион, цели двадесет години по-млада от него. Тя доста високо се оплаквала сега от неприятностите, които й създавала графиня Мао след смъртта на епископа. Дали монсеньорът не би пожелал да изслуша тази Дивион…
Робер д’Артоа за лишен път установи, че научаваш много повече от хора със съмнителна репутация. Разбира се, едва ли човек би могъл с пълна сигурност да повери кесията си в ръцете на сержанта Масио. Но затова пък той знаеше твърде интересни неща. Облечен с нови дрехи, яхнал доста загладен кон, той бе пратен на север.
Когато се върна в Париж през месец март, Робер си потриваше ръцете и твърдеше, че ще има нещо ново в Артоа. Споменаваше за кралски актове, укрити някога от епископ Тиери в полза на Мао. Една жена със скрито под качулка лице няколко пъти прекоси прага на кабинета му и той води продължителни тайни разговори с нея. С всяка седмица той ставаше по-самоуверен, по-весел и все по-убедително предвещаваше скорошното разобличаване на враговете си.
През месец април английският двор отстъпи пред настойчивите препоръки на папата и изпрати отново в Париж епископ Орлитън, придружен от свита, съставена от седемдесет и двама души — феодали, прелати, доктори, духовници и прислужници, — за да се договорят относно текста на клетвата. Готвеха се да сключат истински договор.
Работите на Англия не бяха във възход. Лорд Мортимър далеч не бе извоювал по-голям престиж, като бе накарал да му дадат перска титла и бе задължил парламента да заседава под угрозата на войските си. Наложило се бе да потуши въоръжения бунт на бароните, обединени около Анри Ланкастърски Кривата шия, и съвсем не му беше лесно да управлява.
В началото на май умря сърцатият Гоше дьо Шатийон, току-що навлязъл в осемдесетата си година. Той се бе родил по времето на Луи Свети и беше упражнявал длъжността конетабъл двадесет и седем години. Суровият му глас често бе променял изхода на сраженията и бе надделявал в кралските съвети.
На 26 май младият крал Едуард III, принуден да заеме пет хиляди ливри от ломбардските банкери, за да покрие разноските по пътуването си, подобно на баща си замина от Дувър, за да положи клетва за вярност пред френския си братовчед.
Нито майка му Изабел, нито лорд Мортимър го придружаваха. Те се опасяваха много да не би, ако отсъствуват от страната, властта да мине в други ръце. Така че един шестнадесетгодишен суверен, поверен на надзора на двама епископи, щеше да се срещне с най-внушителния двор в света.
Защото Англия беше слаба, разединена, а Франция беше исичко. Нямаше по-могъща нация от нея в християнския свят. Това цветущо кралство с многочислено население, с всевъзможни индустрии, с щедра почва, даваща богат урожай, ръководена от все още компетентна администрация и все още дейно благородничество, изглеждаше достойно за завист. И намереният крал, който го управляваше от една година, като жънеше само успехи, беше наистина най-достоен за облажаване от всички крале на земята.
V. ИСПОЛИНЪТ С ОГЛЕДАЛАТА
Той искаше да се покаже, но и сам да се види. Искаше съпругата му, красивата графиня, както и тримата му сина — Жан, Жак и Робер — първородният вече осемгодишен и обещаващ да стане едър и силен, щитоносците, камериерите и целият му двор, който бе довел със себе си в Париж, да му се любуват. Но държеше също да се възхити сам от външността си.
За тази цел бе заповядал да донесат всички огледала6 от багажа на свитата му — сребърни, кръгли като чинии, огледала с дръжка, стъклени огледала върху калаена основа, изрязани във формата на осмоъгълник, с позлатени рамки и ги бе накачил по стенните килими в спалнята, която заемаше. Амиенският епископ едва ли щеше да бъде очарован, когато забележеше дупките от гвоздеи по красивия си гоблен! Но нима имаше значение? Един френски принц можеше да си позволи подобен лукс! Монсеньор Робер д’Артоа, владетел на Конш и граф на Бомон льо Роже, искаше да съзерцава образа си, облечен в перски одеяния за пръв път.
Той се въртеше насам-натам, обръщаше се гърбом, пристъпваше две крачки или се отдръпваше, но не успяваше да улови изображението си цяло, а накъсано като отделните части на стъклопис: вляво златната дръжка на дългата си шпага, а малко по-горе, вдясно, част от гърдите с копринена надризница с неговия герб. После рамото си и искрящата тока, с която бе закачена дългата му перска мантия, а близо до пода ресните на дългата му туника, повдигната от златните шпори. А най-отгоре монументалната перска корона с осем еднакви украшения във формата на цвете, корона, която бе окичил с всички рубини, купени от разпродажбата на вещите на покойната кралица Клеманс.
— Няма що — заяви той, — облечен съм както подобава.
Жалко щеше да бъде наистина, ако не бях пер, защото тези одежди ми отиват много.
Графиня дьо Бомон, облечена също в парадна дреха, като че ли наполовина споделяше веселото настроение на мъжа си.
— Сигурен ли сте, Робер — попита го тя загрижено, — че дамата ще дойде навреме?
— Разбира се, разбира се — успокои я той. — А дори и да не дойде тази сутрин, аз все пак ще предявя искането си и ще представя документите утре.
Единственото неудобство за Робер в хубавите му дрехи бе, че се налагаше да ги носи в горещото подранило лято. Той се потеше под дрехата си от брокат, кадифе и тежка коприна и макар че сутринта бе взел парна бяна, от него вече се излъчваше силен дъх на диво животно.
През отворения прозорец сияеше заляното с ослепителна светлина небе и се чуваха камбаните на катедралата: разлюлени с пълна сила, те заглушаваха шума от присъствието на петима крале и дворовете им в града.
Защото в този шести юни 1329 година наистина в Амиен се бяха събрали петима крале. Откакто помнеше канцлерът, такова нещо не се бе случвало. За да приеме клетвата за вярност на младия си братовчед, английския крал, Филип VI бе поканил своите роднини или съюзници, крале на Навара, Бохемия и Майорка, както и граф дьо Ено, атинския херцог и всички перове, херцози, графове, барони и маршали.
Шест хиляди конници от френска страна и шестстотин от английска. Ах, Шарл дьо Валоа не би се отрекъл от сина си, нито от зет си Робер д’Артоа, ако можеше да види това сборище!
Новият конетабъл, Раул дьо Бриен, още с встъпването си в длъжност бе натоварен да организира настаняването на гостите. Беше се справил отлично, но беше отслабнал пет фунта.
Френският крал заемаше със семейството си епископския дворец, като едно негово крило бе запазено за Робер д’Артоа.
Английският крал бе настанен в Малмезон7, а другите крале в домове на богати буржоа. Служителите спяха по коридорите, а щитоносците лагеруваха в околностите на града заедно с конете и товарните каруци.
Безчислена тълпа се бе стекла от близките градове и села, от съседните графства и даже от Париж. Зяпльовците спяха под стрехите на портите.
Докато канцлерите на двете кралства обсъждаха за последен път формулата на клетвата за вярност, за да признаят в крайна сметка след дълги препирни, че им е невъзможно да се споразумеят за нещо съвсем точно, цялото благородничество на Западна Европа от шест дни се забавляваше със състезания и турнири, спектакли, жонгльорски номера, танци и фантастични пиршества, сервирани в градините на дворците: започваха, щом се вдигнеше слънцето и завършваха под звездите.
От градините на цялата Амиенска провинция пристигаха плоскодънни лодки, карани с прътове по тесните канали, с купища перуники, лютичета, зюмбюли и кремове. Разтоваряха ги по кейовете на водния пазар, а после ги пръскаха по улиците, дворовете и залите, където трябваше да минат кралете. Градът бе преситен от аромата на смазаните цветя и прашеца, който се полепваше по подметките и се примесваше към острия мирис на коне и простолюдие.
