Ами храните! Ами вината! Ами месата! Ами брашното! Ами подправките! Караха стада волове, овце и свине към кланиците, които работеха ден и нощ. Непрестанни върволици коли докарваха в кухните на дворците сърненца, елени, глигани, диви кози, зайци, всякакви морски риби — есетра, сьомга, лаврак, както и улова от реките — дълги щуки, платики, линари, раци; какви ли не птици — угоени петли, тлъсти гъски, фазани, лебеди, снежнобели чапли, пауни с очи по опашката. Навсякъде отпушени бъчви с вино.
Всеки, който носеше ливрея на знатен дом, па макар и последен лакей, си придаваше важност. Момичетата бяха обезумели. Италиански търговци се бяха стекли на приказния панаир, устроен от краля. Фасадите на Амиен бяха изцяло закрити от копринени и брокатови драперии, прозорците бяха празнично окичени с килими.
Колкото щете камбанен звън, фанфари и крясъци, колкото щете парадно стъкмени коне и кучета, колкото щете храна и напитки, феодали, крадци, проститутки, колкото щете лукс, злато и крале! Да ви се завие свят.
Кралството се опияняваше от гледката на мощта си, както Робер д’Артоа се опияняваше от собствения си образ в огледалата.
Старият му служител Лорме, облечен в нови дрехи от глава до пети, но въпреки това начумерен сред цялата тази веселба… ех, с основание, защото Жийе дьо Нел го изместваше в дома, защото около господаря му постоянно изникнаха нови лица… се приближи до Робер и му прошепна:
— Дамата, която очаквате, дойде.
Исполинът мигом се извърна към него.
— Доведи я при мен.
Той погледна многозначително графинята, после замаха с ръце и изтика хората си вън от стаята, като викаше:
— Излизайте и се наредете в двора за шествието!
Той застана за миг сам пред прозореца, загледан в струпалата се около катедралата тълпа, дебнеща с възторг всяко появяване и задържана с мъка от кордон стрелци. Камбаните горе продължаваха, да огласят със звъна си небето. Внезапно до него долетя мирис на топли вафли. Всички улици наоколо бяха пълни. Каналът на Оке бе така задръстен с лодки, че само тук-там проблясваше вода.
Робер д’Артоа тържествуваше и щеше да тържествува още повече след малко, когато пристъпеше в катедралата към братовчед си Филип и произнесеше няколко думи, които непременно щяха да извикат трепет на изненада у събраните крале, херцози и барони. И никой от тях нямаше да си отиде така радостен, както бе дошъл. И най-напред милата му леля Мао и бургундският херцог.
Ах, Робер наистина щеше да чествува перския си костюм! Двадесетгодишната му настървена борба щеше да бъде възнаградена този ден! И все пак сред завладялата го бурна радост се прокрадваше някаква пукнатина, някакво съжаление. На какво можеше да се дължи това усещане, след като всичко му се усмихваше, след като всичко отговаряше на въжделенията му? Внезапно си даде сметка: миризмата на вафлите. Един френски пер, който ще предяви претенции за графството на дедите си, не може да слезе на улицата с корона с осем златни листа на глава, за да си купи вафла. Един френски пер не може да живее като нехранимайко, да се смесва с простолюдието, да щипе момите, а вечер да си дере гърлото, седнал между четири уличници, както бе правил, когато беше беден и на двадесет години. Самото съжаление му подействува ободрително: „Горе главата! Кръвта ми не е още угаснала!“
Посетителката се бе спряла смутено до вратата и не смееше да прекъсне размишленията на благородник с такава огромна корона.
Тя беше около тридесет и пет годишна жена с триъгълно лице и изпъкнали скули, спуснатият капюшон на наметката й скриваше наполовина оплетените й коси и доста закръглените й сочни гърди под белия ленен нагръдник се повдигаха от тревожното й дишане.
„Умеел е да се забавлява този женкар, епископът!“ — помисли си Робер, веднага щом я видя.
Жената направи реверанс. Той протегна голямата си ръка, отрупана с рубини.
— Дайте!
— Нямам ги, монсеньор — отвърна жената.
Лицето на Робер стана неузнаваемо.
— Как? Нямате документите? — извика той. — Нали ме уверихте, че ще ги донесете днес!
— Идвам от замъка Ирсон, монсеньор, където се вмъкнах вчера със сержант Масио. Отидохме да отворим с подправените ключове желязното ковчеже, което бе зазидано в стената.
— И какво?
— Някой вече го бе отварял. Намерихме го празно.
— Отлично! Прекрасна новина! — каза Робер и страните му пребледняха. — Цял месец ме разигравате. „Монсеньор, мога да ви предам актовете, които ще ви възвърнат собствеността над графството! Зная къде са скрити. Дайте ми земя и рента и ще ви ги донеса след една седмица.“ А после минава една седмица, втора седмица… „Роднините на Ирсон са в замъка. Не мога да вляза, докато са там.“ „Отидох, монсеньор, но ключът, който бях взела, не беше същият . Имайте малко търпение…“ А в деня, когато трябва да представя двата документа на краля…
— Трите, монсеньор: брачният договор на граф Филип, баща ви, писмото на граф Робер, дядо ви, и писмото на монсеньор Тиери…
— Още по-добре! Трите! А вие идвате и най-наивно ми заявявате: „Не са у мен, ковчежето беше празно!“ И си въобразявате, че ще ви повярвам?
— Но попитайте сержант Масио, който беше с мен! Нима не виждате, монсеньор, че за мен това е още по-неприятно, отколкото за вас?
Лошо подозрение проблесна в погледа на Робер д’Артоа, който попита с променен глас:
— Я ми кажи, жено, да не би да ме изнудваш? Да не би да се опитваш да ми измъкнеш повече или си ми изменила в полза на Мао?
— Монсеньор! Как можете да си помислите! — извика жената, готова да избухне в ридания. — След като всичките ми мъки и мизерията, в която изпаднах, се дължат на графиня Мао, която ми открадна всичко, оставено ми със завещание от монсеньор Тиери! О! Аз пожелавам на госпожа Мао поне толкова зло, колкото вие можете да й сторите! Помислете си, монсеньор: цели дванадесет години бях близка приятелка с Тиери и много хора ме сочеха с пръст заради това. Макар че епископът си е мъж като другите! Но хорската проклетия е толкова голяма…
И младата жена заразказва отново своята история, която Робер бе чул вече най-малко три пъти. Тя говореше бързо, повдигнала вежди, с обърнат навътре поглед като хората, които непрестанно предъвкват собствените си грижи и не обръщат внимание на нищо друго.
Явно тя не можеше да очаква нищо от мъжа си, с когото се бе разделила, за да живее в дома на епископ Тиери. Признаваше, че мъжът й бил по-скоро отстъпчив, може би защото самият той много рано престанал да бъде мъж… Монсеньорът разбира какво иска да каже… За да я предпази от оскъдица, за да й благодари за приятните години, които му била дарила, епископ Тиери я бил вписал в завещанието си за няколко къщи, злато в брой и ренти. Но той нямал доверие в госпожа Мао, която бил принуден да посочи като изпълнителка на завещанието му.
— Тя винаги е гледала на мен с лошо око, защото бях по млада от нея, а някога Тиери, както сам ми довери, бил минал през постелята й. Той знаеше, че тя ще ме изиграе грозно, когато няма вече да го има и че всички други Ирсон, които са против мен, начело с Беатрис, най-злата, придворната госпожица на Мао, ще направят така, че да ме изгонят от къщата и да ме лишат от всичко.
Робер бе престанал да слуша нескончаемата бъбрица.
Поставил бе върху един сандък тежката си корона и разсъждаваше, както рошеше червеникавите си коси. Хубаво скроеният му план рухваше. „Най-дребното писмено доказателство, братко, и тутакси ще разреша да апелираш присъдата от 1309 и 1318 година“ — му бе казал Филип VI. „Но разбери, че без това не мога, колкото и да искам да ти услужа, без да се изложа пред Йод Бургундски и да си навлека последиците, които сам отгатваш.“ А ето че не дребно писмено доказателство, а важни книжа, самите ценни документи бе унищожила Мао, за да пипне наследството на Артоа!
— А само след няколко минути трябва да бъда в катедралата за клетвата — произнесе той гласно.
— Каква клетва? — попита Дивион.
— И таз добра! Ами че на английския крал!
