— А! Значи, затова имаше такава навалица в града, че едва си пробих път.
Значи, тази глупачка, цялата погълната от личните си беди, не си даваше сметка, нито се интересуваше от каквото и да било!
Робер се попита дали не бе постъпил много лекомислено, като бе повярвал на приказките на тази жена и дали книжата, ковчежето на Ирсон, изповедта на епископа изобщо са съществували освен във въображението й. Ами Масио л’Алман? И той ли се бе хванал на въдицата й или бе неин съучастник?
— Кажете истината, жено! Вие никога не сте виждали тези писма!
— Как не, монсеньор! — извика Дивион, притискайки с две ръце изпъкналите си скули. — Видях ги в замъка Ирсон в деня, когато клетият Тиери се почувствува болен, преди да го пренесат в къщата му в Арас. „Мила Жанет, искам да те предвардя от госпожа Мао, както съм се предвардил самият аз — каза ми той. — Подпечатаните документи, които тя накара да извадят от кралските регистри, за да обезнаследи монсеньор Робер, не са всички изгорени, както мисли тя. Хвърлих пред нея в огъня само взетите от парижките регистри. Копията, държани в регистрите на Артоа — точно така каза Тиери, монсеньор… — запазих тук, като я уверих, че съм ги изгорил и към тях съм прибавил и едно писмо от мен.“ И Тиери ме заведе до ковчежето, скрито в една дупка в стената на кабинета му, и ми даде да прочета листата, целите отрупани с печати и аз даже не можех да повярвам на очите си, че е възможна такава грозна измама. В ковчежето имаше също осемстотин златни ливри. И той ми даде ключа, в случай че с него стане нещастие.
— А когато отидохте за първи път в Ирсон?
— Бях сбъркала ключа с друг. Сигурно бях загубила истинския. Наистина злото ме преследва. Когато всичко тръгне наопаки!
И неоправна отгоре на всичко! Сигурно казваше истината. Не можеш да се представиш за такъв кретен, когато искаш да заблудиш другите. Робер охотно би я удушил, ако това можеше да послужи за нещо.
— Първото ми посещение сигурно е събудило подозрения.
Намерили са ковчежето и са насилили ключалката. Сто на сто е Беатрис…
Вратата се открехна и Лорме подаде глава. Робер го отпрати с ръка.
— Но в края на краищата, монсеньор — поде Жана дьо Дивион, сякаш се опитваше да изкупи вината си — лесно бихме могли да подправим тези книжа, не мислите ли?
— Да ги подправим?
— Че какво, щом знаем съдържанието им! Аз го знам отлично, мога да ви повторя почти дума по дума писмото на монсеньор Тиери.
С далечен поглед, отмервайки с върха на показалеца си края на изреченията, тя започна да цитира наизуст:
„Чувствувам се много виновен, задето укрих толкова дълго този факт, че правата над графство д’Артоа принадлежат на монсеньор Робер, съгласно споразумението, постигнато при женитбата на монсеньор Филип д’Артоа и госпожа Бланш дьо Бретан, като договорът бе съставен в два подпечатани екземпляра, единият от които притежавам аз, а другият бе взет от дворцовите регистри от един от нашите големи благородници… Винаги съм имал желанието след смъртта на госпожа графинята, в угода и по заповед на която действувах, ако бог я извика преди мен, да върна на гореспоменатия монсеньор Робер това, което задържах у себе си…“
Жана Дивион губеше ключовете си, но можеше да си спомни текст, който бе прочела само веднъж. Някои мозъци са устроени така странно! И тя предлагаше на Робер като нещо съвсем естествено — да подправят книжата. Явно нямаше никакво понятие за добро и зло, не правеше никаква разлика между нравствено и безнравствено, между разрешено и запретено. Морално бе онова, което й отърваше. През четиридесет и двегодишния си живот Робер бе извършил всички възможни грехове: бе убивал, лъгал, клеветил, грабил, изнасилвал. Но никога още не му се бе случвало да си служи с фалшифицирани документи.
— Пък и предишният байи на Бетюн, Гийом дьо ла Планш, навярно си спомня това и би могъл да ни помогне, защото беше писар при монсеньор Тиери по онова време.
— А къде е сега този байи?
— В затвора.
Робер повдигна рамене. От трън, та на глог! Ах, той сбърка, като избърза. Трябваше да изчака да получи документите, а не да се задоволява с обещания. Но пък нали се беше явил подходящият случай с клетвата и кралят сам го бе посъветвал да не го изпуска.
Старият Лорме отново надникна през открехнатата врата.
— Да, зная! — извика му нетърпеливо Робер. — Трябвало да пресечем площада.
— Само че кралят се готви да слезе — произнесе с укор Лорме.
— Добре, идвам.
Кралят в крайна сметка беше само негов шурей и крал, защото той, Робер, бе направил необходимото за тази цел. И каква жега! Цял бе плувнал в пот под перската си мантия.
Той се доближи до прозореца и се загледа в катедралата с двете неравни ажурени кули. Слънцето осветяваше косо розетката със стъклописи. Камбаните все още биеха, заглушавайки врявата на тълпата.
Бретанският херцог, последван от свитата си, се изкачваше по стъпалата на главния вход.
Двадесет крачки зад него куцукаше бурбонският херцог и двама оръженосци поддържаха шлейфа на мантията му.
После идваше кортежът на Мао д’Артоа. Тя можеше да стъпва уверено днес, уважаемата Мао! По- висока от повечето мъже и с много зачервено лице, тя поздравяваше простолюдието, като кимаше незабележимо и властно с глава. Тя бе крадлата, лъжкинята, отровителката на крале, престъпницата, която измъква подпечатани документи от кралските регистри! Нима Робер щеше да бъде принуден да се откаже тъкмо когато се канеше да я изобличи, да спечели най-сетне победата, за която се бе борил цели двадесет години … И заради какво? Заради един загубен ключ от държанка на епископ! Не е ли редно да си служим със същите безчестни средства срещу злосторниците? Трябва ли да бъдем толкова придирчиви относно способите, когато става думада възтържествува правото?
Ако се обмисли трезво, щом Мао притежава документите, взети от ковчежето в замъка Ирсон — и ако предположим, че не ги е тутакси унищожила, както е съвсем вероятно, — тя никога няма да може да ги представи, нито да намекне за съществуването им, защото те са доказателство за вината й. Колко натясно би била Мао, ако той внезапно й противопостави документи съвсем идентични на изчезналите! Защо нямаше пред себе си на разположение целия ден, за да може да размисли, да се информира по-обстойно… Налагаше се да реши, преди да е изминал и час, при това съвсем сам.
— Ще ви видя отново, жено. Но дръжте си езика — каза й той.
Подправени книжа — това беше все пак голям риск!…
Той посегна отново към монументалната си корона, сложи я върху главата си, хвърли последен поглед към огледалата, които му препратиха накъсания му на тридесет парчета образ, после тръгна за катедралата.
VI. КЛЕТВА ЗА ВЯРНОСТ И ЛЪЖЛИВА КЛЕТВА
„Син на крал не би могъл да коленичи пред син на граф!“ Един шестнадесетгодишен суверен бе изнамерил тази формула и я бе наложил на съветниците си, за да я наложат пък те от своя страна на френските легисти.
— Нека се разберем, монсеньор Орлитън — бе казал младият Едуард III още при пристигането си в Амиен, — миналата година вие дойдохте във Франция, за да поддържате тезата, че имам повече права над френската корона от братовчед ми граф Валоа: бихте ли приели сега да се хвърля на земята пред него?
Може би защото бе страдал в детството си като свидетел на безредиците, породени от нерешителността и малодушието на баща си, сега, когато за пръв път бе предоставен на самия себе си, Едуард III искаше да се стигне до здрави и ясни принципи. И през шестте дни в Амиен той бе накарал да се обсъди всичко отново точка по точка.
— Но лорд Мортимър много държи на мира с Франция — изтъкваше Джон Малтравърс.
