кичури права коса. Острият му нос, прекалено дългата му извита напред брадичка напомняха в профил първата четвъртинка на луната.
— Монсеньор — каза той с дълбоко уважение, — мога ли сега да ви прочета вашите показания?
— Четете, месир, четете — отвърна Бувил.
И ръката му несигурно посегна към малкия зелен плод, за да провери твърдостта му. „Градинарят е трябвало да привърже клончето“ — му мина през ум.
Нотариусът се наведе към дъсчицата за писане, опряна на коленете му, и зачете:
— Седемнадесети ден от месец юни 1329 г. ние, Пиер дьо Вилбрем, рицар…
Крал Филип VI бе пуснал в ход анкетата. Само два дни след скандала в Амиен и произнесените в катедралата клетви той бе назначил комисия, която да проучи случая, и не бе изминала и седмица от завръщането на двора в Париж, а анкетьорите бяха започнали работата си.
— …и ние, Пиер Тесон, кралски нотариус, дойдохме да изслушаме…
— Метр Тесон — обади се Бувил, — да не би вие да сте същият Тесон, който някога служеше на монсеньор Робер д’Артоа?
— Да, аз съм, монсеньор…
— А сега сте станал кралски нотариус? Много добре, много добре, моите поздравления…
Бувил се понадигна и скръсти ръце върху дебелия си корем. Беше облечен в стара кадифена роба, прекалено дълга и демодирана, каквито се носеха по времето на Филип Хубави; с нея работеше в градината си.
Той въртеше палци, три пъти на една страна, три пъти на друга. Денят беше ясен, топъл, но в утринта все още се чувствуваше нощната прохлада…
… дойдохме да изслушаме високопоставения и могъщ граф Юг дьо Бувил и разговаряхме с него в овощната градина на двореца му, разположен недалеч от Пре-о-Клер…
— Колко се промени околността, откакто баща ми построи това жилище! — обади се повторно Бувил. — Тогава от абатството Сен-Жермен-де-Пре до Сент-Андре-дез-Ар имаше само три частни двореца — Нелският на брега на реката, Наварският малко по-навътре и полското жилище на графовете д’Артоа, а наоколо имаше само ливади и ниви… А виждате колко застроено е всичко днес!… Всички новобогаташи пожелаха да се заселят насам. Селските пътища се превърнаха в улици. Някога през оградната стена виждах само треви, а сега със слабото зрение, което ми е останало, забелязвам само покриви. Ами шумът! Колко шумен е този квартал! Сякаш сме в сърцето на Сите. Ако имах още малко години пред себе си, бих продал тази къща и бих си построил дом другаде. Но може ли и въпрос да става…
И ръката му пак посегна колебливо към малката зелена круша над него. Да дочака узряването на един плод — само на толкова кратка отсрочка можеше да се надява и това беше най-дългосрочният проект, който си разрешаваше. От много месеци вече зрението му отслабваше все повече. Светът, живите същества, дърветата му се показваха като през водна стена. Бил си деен, влиятелен, пътувал си, заседавал си в кралски съвети, участвувал си във важни събития. И свършваш в градината си със забавена мисъл и замътен поглед, самичък и почти забравен освен когато по-младите трябва да се позоват на спомените ти…
Метр Пиер Тесон и рицарят дьо Вилбрем се спогледаха отегчени. Ах! Много мъчен свидетел беше старият граф дьо Бувил, който постоянно се отклоняваше с най-банални забележки. Само че той беше голям благородник и много стар, за да си позволят да проявят нетърпение. Нотариусът поде четенето:
— …който лично ни заяви следните неща, които сме записали, а именно: когато бил шамбелан на нашия сир Филип Хубави, преди той да стане крал, знаел за брачния договор, сключен между покойния монсеньор Филип д’Артоа и госпожа Бланш Бретанска, държал в ръцете си споменатия договор, в който било изрично писано, че графството Артоа по право ще бъде наследено от споменатия Филип д’Артоа, а след него на мъжките му наследници, родени от споменатия брак…
Бувил размаха ръце:
— Не съм твърдял това. Държах договора в ръце, както ви казах и както казах на самия Робер д’Артоа, когато той дойде при мен онзи ден, но честно казано не мога да си спомня дали съм го чел.
— А защо, монсеньор, бихте държали този договор пред себе си, ако не за да го прочетете? — попита месир дьо Вилбрем.
— За да го занеса на канцлера на моя господар, за да го подпечата, защото това, виж, си спомням добре, договорът носеше печатите на всички перове, между които бе и моят господар като първороден син на короната.
— Трябва да отбележите това, Тесон. Всички перове били поставили печатите си… Но и без да сте чели този документ, монсеньор, вие знаете отлично, че наследството на Артоа е било осигурено на граф Филип и неговите мъжки наследници, нали?
— Чувал съм за това, но не мога да удостоверя нищо друго.
Начинът, по който този младок Вилбрем го караше да каже повече, отколкото сам искаше, го дразнеше леко. Та този хлапак не е бил още роден и даже заплануван от баща си, когато са станали събитията, за които анкетираше! Вижте ги само тези кралски служителчета, така самонадеяни с новите си функции! Един ден и те ще се окажат стари и сами под асмата в градината си… Да, Бувил си спомняше нещата, вписани в брачния договор на Филип д’Артоа. Но кога за пръв път бе чувал за тях? Дали по време на самата женитба през 1282 г., или когато граф Филип умря през 98-а от раните, получени в битката при Фюрн? Или може би чак в 1302, когато старият граф Робер II бе убит в битката при Куртре, като надживя с четири години сина си и поради тази причина възникна процесът между дъщеря му Мао и внук му, сегашния Робер III?…
Искаха от Бувил да фиксира спомен, който можеше да датира от кой да е момент на период от повече от двадесет години. И не само нотариусът Тесон и този месир Вилбрем дойдоха да изстискват паметта му, но и самият монсеньор Робер д’Артоа, цял любезност и реверанси, не може да се отрече, но все пак с високия си глас, с бурните си жестове и с цветята, които стъпка под ботушите си…
— В такъв случай ще поправим текста така — поде нотариусът, нанасяйки поправката: …и че държал в ръцете си споменатия договор, но за кратко време и си спомня, че бил подпечатан от дванадесетте перове, освен това граф дьо Бувил ни заяви, че е чул да казват тогава, че в гореспоменатия договор било изрично вписано, че графство Артоа…
Бувил кимна одобрително с глава. Той би предпочел да махнат думичките „тогава“, „чул да казват тогава“, които бе вмъкнал нотариусът във фразата, изречена от самия него. Но беше уморен да се съпротивлява. Пък и има ли голямо значение една дума?
„… ще отиде у мъжките наследници, родени от гореспоменатия брак. Той удостовери също, че договорът бил поставен в регистрите на двора и смята за истина, че бил измъкнат по-късно от споменатите регистри с хитри маневри и по заповед на госпожа Мао д’Артоа…“
— Съвсем не съм казал и това — забеляза Бувил.
— Не го казахте в тази форма, монсеньор — възрази Вилбрем, — но то се подразбира от показанията ви. Нека се върнем на казаното от вас: най-напред, че брачният договор е съществувал; второ, че сте го видели, трето, че бил поставен в регистрите…
— Подпечатан от перовете…
Вилбрем отново погледна уморено нотариуса.
— Подпечатан от перовете — повтори той, за да угоди на свидетеля. — Потвърждавате още, че този договор изключвал от наследството графиня Мао и че изчезнал от регистрите, така че не е било възможно да го представят на процеса, заведен от монсеньор Робер д’Артоа срещу леля му. Кой тогава според вас го е махнал от регистрите? Допускате ли, че крал Филип Хубави е заповядал да сторят това?
Въпросът беше вероломен. Нали често бяха разправяли, че за да фаворизира тъщата на двамата си по-малки синове, Филип Хубави любезно издал присъда в нейна полза? Скоро щяха да почнат да подмятат, че самият Бувил е бил натоварен да унищожи документите!
— Не примесвайте, месир, паметта на крал Филип Хубави, моя господар, към толкова грозно дело — отвърна с достойнство той. Над покривите и пищно разлистените дървета долетя звънът на камбаните от камбанарията на Сен-Жермен-де-Пре. Бувил се сети, че точно по това време му носят млякото. Домашният лекар му бе препоръчал да изяжда по една паница три пъти на ден.
— Тогава — поде Вилбрем — договорът трябва да е бил измъкнат без знанието на краля… А кой можеше да има интерес от изчезването му освен графиня Мао?
Младият анкетьор забарабани с пръсти по каменната пейка. Той бе доволен от убедителното си
