— Амин!
Филипа бе негова жена.
Както всяка майка, която жени сина си, и кралица Изабел се бе просълзила. Тя се опитваше да се помоли на бог да дари детето й с пълно щастие, но мислеше главно за себе си и страдаше. Изживените дни я бяха довели до този миг, когато преставаше да бъде първа в сърцето на сина си и в дома си. Не, разбира се, тя няма основание да се опасява, че тази малка пирамида от кадифе и бродерии, която съдбата й е определила за снаха, ще засенчи авторитета й над двора или красотата й.
Изправена, тънка и блестяща с красивите си плитки, вдигнати от двете страни на лицето й, тридесет и шест годишната Изабел изглеждаше най-много на тридесет. Огледалото й, до което продължително се бе допитала сутринта, когато нагласяваше короната си за церемонията, я беше успокоило. И все пак от този ден тя нямаше да бъде вече просто кралицата, а кралицата-майка. Как това можа да стане толкова бързо? Как се бяха стопили двадесет години живот, разтърсени от толкова бури?
Тя си спомняше собствената си сватба точно преди двадесет години в края на януари, както сега, и пак сред мъгла, само че в Булон, във Франция. И тя се бе омъжила, като вярваше в бъдещето, и тя бе произнесла брачната клетва от все сърце. Знаеше ли тогава с кого я свързват в името на интересите на двете кралства? Знаеше ли, че в замяна на любовта и предаността, които влагаше, щеше да получи само унижения, ненавист и презрение, че щеше да бъде изместена в постелята на мъжа си не дори от любовници, а от алчни и порочни мъже, че зестрата й щеше да бъде разграбена, имуществата й — конфискувани, че щеше да бяга в изгнание, за да спаси застрашения си живот и да вдигне на крак армия, за да свали от трона същия онзи мъж, който бе сложил на пръста й брачната халка?
О! Младата Филипа имаше късмет, тя не само се омъжваше, тя бе обичана!
Единствено първите бракове могат да бъдат съвсем чисти и напълно щастливи. Не се ли окажат удачни, нищо не може да ги замени. Втората любов никога не достига същото прозрачно съвършенство. Дори да е крепка като скала, в мрамора й протичат разноцветни жилки — изсъхналата кръв на миналото.
Кралица Изабел обърна очи към Роджър Мортимър, барон ъв Уигмор, своя любим, мъжа, който благодарение на нея, но и на себе си управляваше Англия като пълновластен господар от името на младия крал. Със сключени вежди и строги черти, скръстил ръце върху пищната си мантия, в същия този миг той я гледаше без добро чувство.
„Отгатва какво мисля — каза си тя. — Но що за човек е той, ча да ме кара да се чувствувам виновна, щом за миг престана да мисля за него?“
Знаеше колко е подозрителен и му се усмихна, за да го успокои. Какво повече можеше да иска от това, което притежаваше? Живееха като съпруг и съпруга, макар че тя бе кралица, а той женен и цялото кралство бе свидетел на любовта им. Направила бе така, че той да разполага с пълен контрол над властта. Мортимър назначаваше протежетата си на какви ли не длъжности. Дали му бяха всички владения на бившите любимци на Едуард II и регентският съвет само потвърждаваше желанията му. Дори бе издействувал от нея да се съгласи детронираният й съпруг да бъде умъртвен. Тя знаеше, че заради него някои сега я наричат Френската вълчица! Можеше ли да й попречи да помисли в този сватбен ден за убития си съпруг, особено след като палачът му присъствуваше тук в лицето на Джон Малтравърс, издигнат наскоро до поста сенешал на Англия? Дългото му злокобно лице се открояваше сред лицата на най-мощните барони, сякаш за да й напомни престъплението.
Присъствието му беше неприятно не само за Изабел. Джон Малтравърс, зет на Мортимър, беше пазач на сваления крал. Внезапното му назначаване на длъжността сенешал издаваше явно за какъв вид услуги бе така възнаграден. Официалната нсрсия бе, че Едуард е умрял от естествена смърт. Но кой в днора приемаше тази измислица?
Кентският граф, несъщински брат на починалия, се наведе към братовчед си Анри Кривата шия и му прошепна:
— Изглежда, че кралеубийството в наши дни дава право да се наредиш сред родовите благородници!
Едмонд Кентски зъзнеше. Церемонията му се струваше много дълга, а йоркският ритуал — страшно сложен. Защо не отпразнуваха сватбата в параклиса на Лондонската кула или в някой кралски замък, вместо да я превръщат в народно празненство? Повдигаше му се от тълпата. И на това отгоре видът на Маптравърс… Не беше ли неприлично човекът, който бе пратил на оня свят бащата, да присъствува, и то на челно място, на сватбата на сина?
Кривата шия, с полегнала върху дясното рамо глава, недъг, на който дължеше прякора си, прошепна:
— В нашето кралско семейство се прониква най-лесно чрез греха. Нашият приятел пръв ни предлага доказателството…
„Нашият приятел“ беше Мортимър, спрямо когото чувствата на англичаните осемнадесет месеца след дебаркирането му като командуващ армията на кралицата, когато бе посрещнат като освободител, се бяха доста променили.
„В крайна сметка ръката, която се подчинява, не е по-престъпна от главата, която заповядва — мислеше си Кривата шия. — И безспорно Мортимър, ведно с Изабел, е по-виновен от Малтравърс. Но и ние не сме съвсем невинни. Всички натискахме лоста, когато смъквахме Едуард II. Не можеше да свърши иначе.“
Междувременно архиепископът подаде на младия крал три златни монети с гербовете на Англия и Ено върху лицевата страна, а на опаката — леха с рози, емблемата на съпружеско щастие. Тези монети представляваха така наречения „откуп на младоженката“, символ на имуществото в доходи, земи и замъци, които съпругът приписваше на жена си. Тези дарения бяха описани и добре уточнени и това успокояваше малко чичото, месир Жан дьо Ено, на когото още не бяха платили дължимите петнадесет хиляди ливри заплата за рицарите му по време на кампанията в Шотландия.
— Проснете се в краката на съпруга си, госпожо, за да получите монетите — каза архиепископът на младоженката.
Всички жители на Йорк очакваха с любопитство този миг, за да разберат дали местният ритуал ще бъде спазен докрай и онова, което важи за всяка простосмъртна поданица, важи и за една кралица.
А ето че никой не бе предвидил, че Филипа не само ще коленичи, но в порив на любов и признателност ще притисне с две ръце краката на съпруга си и ще целуне коленете на мъжа, който я правеше кралица. Значи, тази закръглена фламандка беше способна да прояви въображение под подтика на чувството.
Тълпата посрещна жеста й с нестихващи овации.
— Вярвам, че ще бъдат много щастливи — каза Кривата шия на Жан дьо Ено.
— Народът ще я обича — каза Изабел на Мортимър, който се бе приближил до нея.
Кралицата-майка се чувствуваше наранена: тези приветствия не бяха отправени към нея. „Филипа е кралица сега — помисли си тя. — Моето царуване свършва дотук. Да, но сега може би ще имам Франция…“
Защото един вестоносец с обшита с лилии ливрея беше пристигнал в галоп преди една седмица в Йорк, за да й извести, че последният й жив брат, крал Шарл IV, е на смъртно легло.
II. БОРБИ ЗА ЕДНА КОРОНА
Крал Шарл IV се разболя на Коледа. На Богоявление лекари и аптекари заявиха, че е изгубен. Каква беше причината на температурата, която го изгаряше, на сухата кашлица, която раздираше хлътналите му гърди, на кървавите храчки? Лекарите вдигаха рамене в безсилно недоумение. Проклятието, разбира се! Проклятието, което тегнеше над потомството на Филип Хубави. Лекарствата са безсилни срещу проклятието. И дворът, и народът споделяха това убеждение.
Луи Вироглавия беше умрял на двадесет и седем години по злодейски начин. Филип Дългия си беше отишъл на двадесет и девет, след като бе пил в Поату заразена вода. Шарл IV бе устоял до тридесет и три години. Стигнал бе границата. Добре известно е, че прокълнатите не могат да надхвърлят възрастта на Христос!
— Ние, братко, трябва сега да вземем управлението на кралството в здравите си ръце — каза Робер д’Артоа, граф дьо Бомон, на братовчед си и шурея си Филип дьо Валоа. — И този път — добави той — няма
