вдигна поглед към графиня Сализбъри, която явно беше най-привлекателната дама в двора му.
Висока, с красиви черни плитки, обло гладко лице с блед тен, с очи, удължени от теменужната сянка на клепачите, графиня Сализбъри випаги оставяше впечатление, че е унесена в мечти. Подобни жени са опасни, защото мислят под привидната си замечтаност. Очите с теменужни кръгове често срещаха погледа на краля.
Уилям Монтегю, граф Сализбъри, не обръщаше внимание на разменените помежду им погледи, първо, защото беше еднакво сигурен както в добродетелта на жена си, така и в лоялността на краля, и още защото сам той бе увлечен в този миг от смеховете, живия говор и чуруликането на дъщерята на граф Дерби, негова съседка на масата. Почестите се сипеха над граф Сализбъри. Наскоро бе назначен за пазител на петте пристанища и маршал на Англия.
Ала кралица Филипа беше неспокойна. Жената е винаги неспокойна, когато, докато тя е бременна, вижда, че съпругът й доста често обръща очи към друго лице. А Филипа отново чакаше дете и не получаваше от Едуард всички прояви на благодарност и радостна изненада, каквито така щедро й бе дарявал при първото й майчинство.
Едуард бе двадесет и пет годишен. От няколко седмици си бе пуснал руса брада, която обграждаше само брадичката му. Дали за да се хареса на графиня Сализбъри? Или за да придаде повече авторитетност на все още младежкото си лице? С тази брада младият крал започваше да прилича малко на баща си. Като че ли потомъкът на Плантагенетите искаше да се изяви в него и се бореше с внука на Капетите. Мъжът, просто само като живее, се деградира и ставайки по-силен, престава да бъде така чист. Всеки извор, колкото и прозрачно бистър да е, не може да не почне да влачи кал и тиня, щом се превърне в река. Госпожа Филипа основателно се тревожеше.
Внезапно отвън се чуха остри звуци на вивула и лютня и вратата се отвори. Две млади камериерки, на не повече от четиринадесет години, се появиха с венци от листа на глава и дълги бели ризи, като пръскаха пред себе си перуники, маргаритки и шипкови цветчета от кошницата, която носеха. В същото време те пееха: „Отивам в зелената горичка, защото любовта ме зове“. Зад тях вървяха двама менестрели и им акомпанираха на инструментите си. Най-отзад идваше Робер д’Артоа, надминаващ с половин ръст малкия оркестър и вдигнил с две ръце печената чапла, поставена върху голям сребърен поднос.
Целият двор първо се усмихна, после се разсмя от комедийното му влизане. Робер д’Артоа бе влязъл в ролята на млад благородник, поднасящ месото. Мъчно можеше да се изнамери по-мил и по-забавен начин да измолиш прошка за закъснението си.
Прислужниците преустановиха сервирането и с нож или шиш в ръка бяха готови да се наредят, за да вземат участие в играта.
Но внезапно исполинът заговори високо, като заглуши секта, лютнята и вивулата.
— Направете ми път, проклети изменници! Идвам да поднеса подарък на краля ви.
Всички продължаваха да се смеят. „Проклети изменници“ им се струваше весела находка. Робер се спря пред Едуард III като понечи да коленичи, му поднесе чаплата.
— Сир — извика той, — ето ви една чапла, уловена от сокола ми. Това е най-страхливата птица на света, защото бяга пред всички други. Според мен хората от вашата страна би трябвало да й се кланят и ми се струва, че тя би подхождала повече на вашия герб, отколкото лъвовете. На вас ви я поднасям, крал Едуард, защото тя по право се пада на най-страхливия и най-малодушния владетел на този свят, на когото са отнели палагащото му се по наследство кралство Франция, а не му стига смелост да си извоюва нещо, което му принадлежи. Настана тишина. Изпълнена с тревога за едни, с възмущение за други, тя замести смеховете им. Полунадигнали се от столовете си, Сализбъри, Сюфолк, Гийом дьо Мони, Жан дьо Ено чакаха само един жест на краля, за да се нахвърлят срещу граф д’Артоа. Робер не изглеждаше пиян. Полудял ли беше? Сигурно, защото никога не бяха чували никого в ничий двор и особено чужденец, прокуден от родината си, да държи такъв език.
Страните на младия крал пламнаха. Едуард гледаше Робер право в очите. Щеше ли да го изгони от залата и от кралството си?
Едуард никога не заговорваше веднага, защото знаеше, че всяка кралска дума е важна дори когато казва само лека нощ на оръженосеца си. Да затвориш насила нечия уста, не значи да премахнеш оскърблението, което тя е произнесла. Едуард бе мъдър, а освен това бе честен. Не проявяваш смелост, като в момент на гняв отнемеш на роднината, когото си приютил и който ти служи, оказаните благодеяния. Не проявяваш смелост, като хвърлиш в затвора един човек само защото те е обвинил в малодушие. Проявяваш смелост, като докажеш, че обвинението не е вярно. Той стана.
— Понеже ме наричат страхливец пред дамите и моите барони, по-добре е да кажа какво мисля по този въпрос. И за да ви уверя, братовчеде, че съвсем не от малодушие все още се въздържам, обещавам ви, че преди да изтече годината, ще преплавам морето, за да си премеря силите с краля, предявяващ права над френската корона, дори ако той излезе срещу мен с десеторно по-голяма войска. Благодаря ви за чаплата, която сте уловили за мен, и я приемам с удоволствие.
Сътрапезниците стояха безмълвни. Но чувствата им се бяха променили и по естество и по размери. Гърдите им се издуваха, сякаш всеки чувствуваше нужда да поеме повече нъздух. Една лъжица падна и иззвънтя прекалено силно в тишината. Тържествуващ блясък играеше в зениците на Робер. Той се поклони и каза:
— Сир, мой млади и доблестни братовчеде, не очаквах друг отговор от вас. Благородното ви сърце заговори. Много се радвам за ваша чест. А за себе си, сир Едуард, съм много обнадежден, защото ще мога да видя отново съпругата си и децата си. В името на бог, който ни чува, се заклевам да бъда винаги пред вас в боя и се моля да ми бъде даден достатъчно дълъг живот, за да ви служа и да си отмъстя.
После се обърна към насядалите около масата.
— Благородни лордове, няма ли всеки от вас желание да даде обет, както стори любимият ви крал?
Все още в ръце с печената чапла, върху крилете и опашката на която готвачът бе забол отново няколко пера, Робер пристъпи към Сализбъри. — Благородни Монтегю, към вас се обръщам най-напред.
— Граф Робер, изцяло съм на ваше разположение — заяви Солизбъри, който само миг преди това беше готов да се нахвърли върху него. Той се изправи и каза: — Щом кралят, нашият господар, посочи своя противник, аз пък избирам моя. И понеже съм маршал на Англия, давам обет, че няма да се успокоя, преди да победя в боя маршала на Филип, лъжекраля на Франция.
Обзета от въодушевление, цялата маса заръкопляска.
— И аз, и аз искам да положа обет! — извика, като плесна с рьце младата дьо Дерби. — Защо дамите да нямат право да полагат обет?
— Могат да го сторят, мила графиньо — отвърна Робер, — и то особено ползотворно. Така мъжете по- твърдо ще устоят на думата си. Хайде, девойчета — обърна се той към двете момичета с венците, — подновете песента си в чест на дамата, която иска да положи обет.
Менестрели и девойки подеха отново: „Отивам в зелената горичка, защото любовта ме зове.“
— Полагам обет и обещавам пред бога, че няма да се омъжа, било за принц, граф или барон, преди благородният лорд Сализбъри да изпълни обета си. А когато се върне, ако остане жив, предоставям му моето тяло и то от все сърце.
Този обет предизвика известна изненада и Сализбъри се изчерви. Хубавите черни плитки на графиня Сализбъри не трепнаха. Само устните й се присвиха леко иронично и очите й с теменужни сенки потърсиха погледа на крал Едуард, сякаш за да му внушат: „Няма защо да се притесняваме!“
Робер се спря по същия начин пред всеки сътрапезник, като караше менестрелите да свирят, а момичетата да пеят, за да даде време на барона да подготви обета си и да избере противника си. Граф Дерби, баща на девойката, направила толкова дръзко изявление, обеща да предизвика на двубой фландърския граф. Новоизбраният граф Сюфолк назова краля на Бохемия. Младият Готие дьо Мони, съвсем запален още, защото наскоро бе посветен в рицарство, направи много силно впечатление на всички, като обеща да превърне в пепелища всички градове около Ено, които принадлежат на Филип дьо Валоа, дори ако се наложи за тази цел да вижда занапред света само с едно око.
— Е добре, така да бъде — възкликна графиня Сализбъри, негова съседка на масата, като постави пръстите си върху дясното му око. — А когато изпълните обещанието си, нека любовта ми ощастливи този, който най-много ме обича: това е моят обет.
И тя гледаше в този миг краля. Но наивният Готие, който си въобразяваше, че това обещание е
