Артоа, войната в Аквитания… Беше преминал през всичко това дори без драскотина. Нито веднъж не счупиха копието му в петдесет турнира, нито един зъб на глиган не бе докоснал даже кожата му.
Защо точно пред Ван, пред този град, който не оказваше истинска съпротива, който беше второстепенен етап по пътя на неговата епопея? Не бе чул гибелно предсказание за Ван или Бретан. Ръката, опънала арбалета, бе ръка на неизвестен воин, който дори не знаеше срещу кого стреля.
Четири дни Робер се бори не вече срещу владетели и парламенти, не вече срещу наследствените закони, обичаите в графствата, срещу амбициите или алчността на кралските семейства. Бореше се със собствената си плът. Смъртта проникваше в него през рана с черни ръбойе, зейнала между сърцето, което толкова се бе сражавало, и корема, който толкова бе ял. Не смъртта, която вледенява, а смъртта, която опожарява. Огън пламтеше във вените му. Смъртта трябваше да изгори за четири дни силите, които оставаха в това тяло за още двадесет години живот.
Той отказа да напише завещание, като крещеше, че на другия ден ще бъде на кон. Трябваше да го завържат, за да му дадат последното причастие, защото искаше да убие свещеника, въобразявайки си, че разпознава в него Тиери д’Ирсон. Бълнуваше.
Робер д’Артоа винаги бе ненавиждал морето. Един кораб развя платна, за да го върне в Англия. Цяла нощ, докато вълните го люшкаха, той пледираше пред правосъдието, странно правосъдие, в което се обръщаше към френските барони, наричайки ги „мои благородни лордове“ и искаше от Филип Хубави да нареди да секвестират всички имущества на Филип дьо Валоа, ведно с мантията, скиптъра и короната в изпълнение на папска вула за отлъчване. От високата платформа в задния край на палубата гласът му се чуваше чак до вълнореза и стигаше до дежурните наблюдатели, кацнали по мачтите.
Призори притихна за малко и помоли да доближат дюшека му до вратата. Но не видя изгрева на слънцето. В мига, когато умираше, още си въобразяваше, че ще оздравее. Последната дума, която изрекоха устните му, бе: „Никога!“, без някой да узнае дали бе отправена към кралете, към морето или към бог.
Всеки човек с идването си на света получава известна мисия, незначителна или много важна, но обикновено неизвестна на самия него и неговата природа, отношенията му със себеподобните, събитията в съществуването му го тласкат да я изпълни, без да съзнава, с илюзия, че е свободен. Робер д’Артоа бе подпалил западния свят: задачата му бе изпълнена.
Когато крал Едуард III научи във Фландрия за смъртта му, миглите му се навлажниха и той изпрати писмо на кралица Филипа, в което й пишеше:
„Мило мое сърце, Робер д’Артоа, нашият братовчед, е извикан от бога. Заради чувствата, които изпитвахме към него и в името на нашата чест, писахме на канцлера и ковчежника си и ги натоварихме да го погребат в Лондон. Искаме, любима, да бдите да изпълнят всичко съгласно нашата воля. Нека бог ви пази. Подпечатано с личния ни печат в град Граншан в деня на света Катерина, в шестнадесетата година от царуването ни в Англия и третата във Франция.“
В началото на януари 1343 година криптата на катедралата „Свети Павел“ в Лондон прие най-тежкия ковчег, спуснат някога в нея.
И ТУК АВТОРЪТ, ПРИНУДЕН ОТ ИСТОРИЯТА ДА УБИЕ ЛЮБИМИЯ СИ ГЕРОЙ, С КОГОТО ЖИВЕЕ ЦЕЛИ ШЕСТ ГОДИНИ, ТЪГУВА ЗА НЕГО ВЕДНО С ЕДУАРД АНГЛИЙСКИ. ПЕРОТО, КАКТО КАЗВАТ СТАРИТЕ РАЗКАЗВАЧИ, СЕ ИЗПЛЪЗВА ОТ ПРЪСТИТЕ МУ И ТОЙ НЯМА ВЕЧЕ ЖЕЛАНИЕ ДА ПРОДЪЛЖИ ТАЗИ ИСТОРИЯ, ПОНЕ НЕ ВЕДНАГА, ОСВЕН ЗА ДА ОСВЕДОМИ ЧИТАТЕЛЯ КАК ЗАВЪРШВАТ ЗЕМНИЯ СИ ПЪТ НЯКОЛКО ГЛАВНИ ГЕРОИ.
НЕКА ПРЕСКОЧИМ ЕДИНАДЕСЕТ ГОДИНИ, НЕКА ПРЕСКОЧИМ АЛПИТЕ.
Епилог
ЖАН I НЕИЗВЕСТНИЯ
I. ПЪТ, ВОДЕЩ В РИМ
В понеделник на 22 септември 1354 година в Сиена Джанино Балиони, един от първенците на града, получи в частния дворец на Толомеите, където се помещаваше банковото сдружение на рода му, едно писмо от прословутия Кола де Риенци, който бе взел властта в Рим, като бе възстановил древната титла трибун. В писмото си, написано в Капитоля предишния четвъртък, Кола де Риенци пишеше на банкера:
„Скъпи приятелю, бяхме пратили при вас свои хора с мисията да ви помолят, като се срещнат с вас, да благоволите да дойдете при нас в Рим. Те ми докладваха, че са ви намерили в Сиена, но не успели да ви склонят да дойдете при нас. Тъй като не бяхме сигурни, че ще ви открият, не ви бяхме писали. Но сега, след като знаем къде сте, ви молим да дойдете при нас възможно най-бързо, веднага, щом получите писмото ни, като при това запазите всичко в пълна тайна; отнася се до Френското кралство.“
По каква причина трибунът, израсъл в една кръчма в Трастевере, но незаконен син, по негово твърдение, на германския император Хенрих VII, следователно брат на краля на Бохемия Жан, и в чието лице Петрарка славеше възкресителя на древното величие на Италия, по каква причина Кола де Риенци искаше да разговаря, и то спешно и тайно, с Джанино Балиони? Джанино непрестанно си задаваше този въпрос през следните дни, докато пътуваше към Рим заедно с приятеля си Анджело Гуидарели, когото бе помолил да го придружи, първо, защото, щом са двама, пътят няма да им се стори много дълъг и освен това, защото нотариусът беше умен младеж, добре запознат с всички банкови операции.
През септември е все още топло в сиенското поле и сламата след жътва покриваше нивята като с червеникав кожух. Това е един от най-хубавите пейзажи на света. Бог е очертал с лекота контурите на хълмовете и е пръснал богата и разнообразна растителност, сред която властвува като феодал кипарисът. Човекът е съумял да обработи тази земя и навред да я осее с жилищата си, които от най-княжеската вила до най-скромния чифлик са всички еднакво привлекателни и хармонични с охрения си цвят и кръглите керемиди. Пътят не е никога еднообразен, той лъкатуши, изкачва се, спуска се към нови долини между терасовидни насаждения и хилядолетни маслинови горички. Бог и човек са били еднакво гениални в Сиена.
Какви ли бяха тези френски истории, за които римският трибун искаше да разговаря тайно със сиенския банкер? Защо на два пъти го бе търсил и му бе пратил това настойчиво писмо, в което се обръщаше към него с думите „скъпи приятелю“? Навярно трябваше да се отпуснат нови заеми на краля или да се изплатят откупите на някои високопоставени благородници, пленници в Англия? Джанино Балиони не знаеше, че Кола де Риенци така живо се интересувал от съдбата на французите.
А дори и да беше така, защо трибунът не се бе обърнал към другите членове на сдружението им, към по-старите, Толомео Толомей, Андреа, Джакомо, които по-добре бяха запознати с тези проблеми и бяха ходили някога в Париж, за да уредят наследството на стария вуйчо Спинело, когато се наложи да затворят канторите във Франция? Вярно, че Джанино бе роден от майка французойка, хубавата, малко тъжна млада дама, която той виждаше в центъра на детските си спомени в старото имение в един дъждовен край. Вярно, че и баща му, Гучо Балиони, умрял преди четиринадесет години, милият човек, по време на пътуването си в Кампания… и люшкан от коня си, Джанино се прекръсти дискретно… баща му, по времето, когато е живял във Франция, е бил отблизо замесен в големите дворцови интриги между Париж, Лондон, Неапол и Авиньон. Сближил се бе с крале и кралици и дори бе присъствувал на прословутия конклав в Лион…
Но Джанино не обичаше да си спомня за Франция, точно заради майка си, която никога вече не бе видял и не знаеше дали е още жива, или е починала. Поради раждането си, законно според баща му, незаконно в очите на останалите членове на семейството им, на всички тези внезапно открити роднини, когато той бе деветгодишен: дядото Мино Балиони, вуйчовците Толомей, безбройните братовчеди… Дълго време Джанино се бе чувствувал чужденец между тях. Бе направил всичко възможно, за да заличи разликата между себе си и тях, да се приобщи към общността, да стане сиенец, банкер, Балиони.
Той се бе специализирал в търговията с вълна, може би заради затаената си носталгия по овцете, зелените ливади и мъгливите утрини, и две години след смъртта на баща си се бе оженил за Джована Виволи, потомка на порядъчно сиенско семейство, от която имаше трима сина, и бе живял доста щастливо шест години с нея, преди тя да умре от чумната епидемия през 48 година. Ожени се повторно на следващата година за друго богато момиче, Франческа Агацано, още двама сина радваха семейното му огнище и в момента очакваше пак дете.
