Ала френският двор продължаваше да излага на показ оскърбителния си лукс, пръскаше само за един турнир средства, с които биха могли да се изхранят цяла година всички бедни от някое графство и се обличаше съвсем не по християнски — мъжете по-окичени с бижута от жените, с пристегнати в кръста туники, толкова къси, че да се вижда задникът, и с обувки с толкова дълги и остри носове, че да не може да се ходи с тях.
Можеше ли едно що-годе сериозно банково сдружение да отпусне нови заеми на подобни хора или да им достави вълна? Естествено не. И докато влизаше в Рим на втори октомври през Понте Милано, Джанино Бапиони бе твърдо решен да каже това на трибуна Кола де Риенци.
II. НОЩТА В КАМПИДОЛИО
Пътниците отседнаха в една osteria18 на Кампо дей фиори в часа, когато кресливите продавачки продаваха на безценица сноповете рози и освобождаваха площада от многоцветния уханен килим на сергиите си.
Нощта се спускаше вече, когато, придружен от ханджията, Джанино Балиони се запъти към Кампидолио.
Какъв дивен град е Рим, където той никога не бе идвал, а сега, откривайки го, съжаляваше, че не може да се спре на всяка крачка! Огромен в сравнение със Сиена или Флоренция, по-голям даже от Париж или Неапол, ако съдеше по разказите на баща си. Лабиринтът от тесни улички извеждаше внезапно към чудни дворци, чиито преддверия и дворове бяха осветени с факли или фенери. Младежи пееха на групи, уловени под ръка, по улиците. Бутаха се, но не злонамерено, усмихваха се на чужденците. Кръчми колкото щеш и от тях лъхаше приятно на горещо олио, на подправки, на пържена риба и печено месо. Животът като че ли не спираше с настъпването на нощта.
Джанино се изкачи на Капитолийския хълм под светлината на звездите. Пред някаква църква бе поникнала трева; съборени колони, статуя, вдигнала осакатената си ръка, говореха за древността на града. Нерон, Тит, Марк Аврелий бяха ходили по тия места…
Кола де Риенци вечеряше сред многочислените си сътрапезници в обширната зала, построена точно върху основите на някогашния храм на Юпитер. Джанино пристъпи към него, опря коляно о земята и каза името си. Трибунът тутакси го улови за ръцете, повдигна го и заповяда да го отведат в една съседна стая, където само след няколко мига дойде и той.
Риенци си бе избрал титлата трибун, но си бе наложил по-скоро маската и държането на император. Обличаше се в пурпур. Драпираше плаща си като тога. Яката на дрехата му обграждаше дебел, закръглен врат. Тежкото лице с големи светли очи, с волевата брадичка и късо подстриганите коси бе сякаш предназначено да се нареди до бюстовете на Цезарите. Трибунът имаше лек тик — дясната му ноздра потръпваше, — което му придаваше припряно изражение. Походката му бе властна. Още с появяването си този човек показваше, че е роден да командува, че крои величави планове за своя народ и всеки трябва бързо да разбере намеренията му и да се съобрази с тях. Той покани Джанино да седне до него, заповяда на служителите си да затворят вратите и да се погрижат никой да не ги безпокои. После изведнъж почна да му задава въпроси, които нямаха нищо общо с банковите сделки.
Риенци явно нехаеше за търговията с вълна, за отпуснатите заеми, за полиците. Интересуваше се единствено от Джанино, лично от него. На колко години е дошъл от Франция? Къде е прекарал ранното си детство? Кой го е отгледал? Винаги ли се е наричал така?
След всеки въпрос Риенци изчакваше отговора, слушаше внимателно, поклащаше брадичка, разпитваше още.
Значи, Джанино се е родил в един парижки манастир. Майка му Мари дьо Кресе го отгледала до деветгодишна възраст в Ил дьо Франс, близо до градчето Нофл льо Вийо. Какво знаеше за пребиваването на майка му във френския двор? Сиенецът си спомняше разказите на баща си по този повод: малко след като родила Джанино, Мари дьо Кресе била извикана в двора като кърмачка на новородения син на кралица Клеманс Унгарска. Но тя останала малко време там, тъй като детето на кралицата умряло след няколко дни, отровено според мълвата.
И Джанино се усмихна. Бе млечен брат на френски крал. Той почти не мислеше за този факт, който внезапно му се стори невероятен и едва ли не смешен, когато се опита да се види отстрани, вече почти четиридесетгодишен, с мирното си съществуване на сиенски буржоа.
Но защо Риенци му задаваше всичките тези въпроси? Защо трибунът със светли очи, незаконен син на предпоследния германски император, го наблюдаваше така съсредоточено?
— Наистина сте вие — каза най-сетне Кола де Риенци, — наистина сте вие…
Джанино не проумяваше какво има пред вид. Още повече се изненада, когато внушителният трибун коленичи и се поклони толкова ниско, че да целуне десния му крак.
— Вие сте крал на Франция — заяви Риенци, — и така трябва да се отнасят към вас всички занапред.
Джанино изпита лек шемет.
Когато домът, в който спокойно вечеряш, се разпуква внезапно, защото почвата под него пропада, когато корабът, на който спиш, се разбива посред нощ в някоя скала, също не разбираш в първия миг какво става.
Джанино Балиони се намираше в една стая на Кампидолио; господарят на Рим коленичеше пред него и го уверяваше, че е крал на Франция.
— Преди девет години, през месец юни благородницата Мари дьо Кресе починала…
— Майка ми е починала? — възкликна Джанино.
— Да, величайши господарю… или по-скоро жената, която сте смятали ваша майка. И два дни преди да умре, тя се е изповядала…
Джанино за пръв път чуваше някой да го нарича „Величайши господарю“ и зина от удивление, още по- стъписан, отколкото от целуването на крака му.
И така, когато почувствувала, че наближава смъртният й час, Мари дьо Кресе извикала край леглото си един монах августинец от съседния манастир, брат Журден Испански, и се изповядала пред него.
Мисълта на Джанино се връщаше към първите му спомени… Той си представяше стаята в Кресе и майка си, руса и красива… Тя е умряла преди девет години, а той нямаше представа. А ето че сега се оказва, че не била негова майка.
Брат Журден по искане на умиращата записал изповедта й, която разкривала изключително важна държавна тайна и не по-малко изключително престъпление.
— Ще ви покажа изповедта, както и писмото на брат Журден. И двата документа са у мен — заяви Кола де Риенци.
Трибунът говори цели четири часа. Не можеше да бъде по-кратък, за да уведоми Джанино за събития, станали преди четиридесет години и съставляващи част от историята на Френското кралство: смъртта на Маргьорит Бургундска, повторната женитба на Луи Х за Клеманс Унгарска.
— Баща ми е участвувал в посолството, отишло да вземе кралицата от Неапол. Много пъти ми е разказвал. Бил от свитата на някой си граф дьо Бувил…
— Граф дьо Бувил ли казвате? Всичко се потвърждава!
Това е същият Бувил, който бил назначен за пазител на утробата на кралица Клеманс, вашата майка, най-благородни господарю, и който отишъл да доведе дамата дьо Кресе от манастира, за да ви кърми. Тя е разказала точно това.
Докато трибунът говореше, неговият посетител имаше чувството, че губи разсъдъка си. Всичко се беше обърнало с главата надолу. Сенките ставаха светли, денят ставаше черен. Джанино често принуждаваше Риенци да се връща назад, както повтаряме от началото някое по-сложно изчисление. Той научаваше наведнъж, че баща му не е негов баща, че майка му не е негова майка и, че истинският му баща, един френски крал, убил първата си съпруга, на свой ред умира убит. Самият той не беше вече млечен брат на умрял още в люлката френски крал, а самият този крал, мигом възкръснал.
— Винаги са ви наричали Жан, нали? Кралицата, вашата майка, ви дала това име, защото била положила обет. Жан или Джовани, на галено Джанино… Вие сте Жан I Посмъртни.
Посмъртни! Злокобно име, дума, която извиква представа за гробище и чуят ли я тосканците непременно
