И ето че сиенските търговци разпръснаха новината сред техните посредници във всички италиански кантори в Европа. И ето че се оказва, че братята Журден и Антоан, двамата августинци, смятани от всички за покойници, защото се представяха в писмата си за стари или болни, са си здрави и читави и дори се готвели да заминат за Божигроб. И ето че двамата монаси пишат на съвета на република Сиена, за да потвърдят предишните си заявления. Нещо повече, брат Журден пише на Джанино, описва му злочестините на Франция и го подканя да прояви смелост!
Злочестините на Франция действително бяха големи! Крал Жан II, „неистинския крал“, както го наричаха сега сиенците, бе разгърнал гения си в едно голямо сражение, водено в западната част на кралството му, близо до Поатие. Тъй като баща му Филип VI се бе сражавал при Креси с пешаци, Жан II бе решил в битката при Поатие да свали на земята рицарите си, само че без да им позволи да си махнат броните, и ги накарал да атакуват така врага, който ги чакал върху едно възвишение. Насекли ги в ризниците им като сурови раци.
Първородният син на краля, престолонаследникът Шарл, който командувал един полк, се отдалечил от боя, по заповед на баща си, както твърдяха, само че като че ли поприбързал да я изпълни. Разказваха също, че престолонаследникът не можел дълго да държи меча, защото ръцете му се подували. Във всеки случай неговото благоразумие бе спасило няколко рицари, докато Жан II, откъснат от войската си заедно с най- малкия си син Филип, който му викал: „Татко, пазете се отдясно, татко, пазете се отляво!“, докато той е трябвало да се пази от цяла армия, се предал накрая на пикардски рицар, минал на служба при англичаните.
И сега кралят Валоа бил пленник на Едуард III. Не разправяха ли, че откупът му възлизал на приказната сума един милион флорини? Ах, не трябваше да разчитат на сиенските банкери, за да го съберат!
Една октомврийска сутрин през 1356 година сиенчани коментираха всички тези новини особено оживено пред градския съвет, на хубавия амфитеатрален площад, ограден с дворци в охра и розово. Спореха, махайки възбудено ръце, като плашеха гълъбите, и ето че внезапно Фра Бартоломео се приближи с бялото си расо до най-многочислената група и като оправда репутацията си на брат проповедник, заговори от амвона.
— Ще се види накрая какво представлява този пленник и какви основания има да носи короната на Луи. Часът на правдата удари. Бедствията, сполетели Франция от двадесет и пет години насам, не са нищо друго, а наказание за едно безчестие, а Жан дьо Валоа е просто узурпатор… — крещеше Фра Бартоломео пред нарастващата тълпа. — Той заема съвсем незаконно трона. Истинският, законният крал на Франция е в Сиена и всички го познавате, казва се Джанино Балиони… — И той посочи с пръст над покривите дома на Толомеите. После поде: — …Смятат го син на Гучо, сина на Мино, но в същност той е роден във Франция от крал Луи и кралица Клеманс Унгарска.
Такова вълнение завладя града след тази проповед, че Съветът на републиката бе свикан начаса в градския дом. Той поиска от Фра Бартоломео да донесе документите, прегледа ги и след продължително разискване реши да признае Джанино за френски крал. Щяха да му помогнат да възвърне кралството си. Щяха да назначат съвет от шестима от най-умните и най-богатите граждани на Сиена, който да бди над интересите му, да уведоми папата, германския император, европейските суверени, парижкия парламент, че съществува син на Луи Х, позорно лишен от трона, но неподлежащ на съмнение, който предявява наследствените си права. И най-напред гласуваха да му се даде почетна гвардия и да му се отпусне пенсия.
Уплашен от целия този шум, Джанино отначало отрече всичко. Но съветът настояваше, размахваше пред него собствените му документи и изискваше от него да признае, че са автентични. Накрая той разказа за срещите си с Кола де Риенци, чиято смърт все още го преследваше натрапчиво. Тогава възторгът на съгражданите му стана безграничен. Най-благородните сиенски младежи си оспорваха честта да бъдат в гвардията му. Едва ли не се сбиха по квартали, както в деня на Палио.19
Това увлечение продължи едва месец, през който Джанино се разхождаше из града с княжески салтанат. Съпругата му се чудеше как да се държи и се питаше дали след като е обикновена буржоазка ще може да я помажат в Реймс. Колкото до децата, те ходеха цялата седмица с празничните си дрехи. Дали първородният син на Джанино от първия му брак, Габриеле, щеше да се счита престолонаследник? Габриеле Първи, крал на Франция… някак странно звучеше. Или пък… и горката Франческа Агацано изтръпваше… папата ще бъде принуден да анулира тяхната тъй малко подходяща на царствената особа на съпруга й женитба, за да му даде възможност да сключи повторно брак с някоя кралска дъщеря?
Търговци и банкери бързо възвърнаха благоразумието си, осведомени от посредниците си. Нима работите във Франция не вървяха и без това много зле, та липсваше само да се появи изневиделица още един крал? Компанията Барди от Флоренция пет пари не даваше, че законният суверен бил сиенчанин! Франция си имаше вече един крал Валоа, пленник в Лондон, където водеше много приятен живот в Савойския дворец на Темза и се утешаваше в компанията на млади щитоносци за убийството на скъпия си Ла Серда. Франция имаше и един английски крал, който се разпореждаше над по-голямата част от страната. А сега и новият наварски крал, внук на Маргъорит Бургундска, наричан Шарл Злия, също искаше трона. И всички бяха задлъжнели към италианските банки… А сиенците са намерили кога да поддържат претенциите на своя Джанино!
Съветът на републиката не прати писмо до суверените, нито посланик при папата, нито представителство пред парижкия парламент. А скоро отнеха и пенсията на Джанино, както и почетната му гвардия.
Само че сега пък Джанино, въвлечен кажи-речи почти против волята си в това приключение, държеше да го изведе докрай. Беше въпрос на чест и честолюбието му със закъснение го измъчваше. Не можеше да приеме вече да смятат за нищо, че е бил приет в Кампидолио, че е спал в замъка Сант-Анджело, че е тръгнал с войските на един кардинал срещу Рим. Разхождал се беше цял месец със свита на принц и не можеше да понесе да шушукат в неделя в катедралата, чиято красива фасада в черно и бяло току-що бе завършена: „Нали знаете, той се представяше за наследник на френския трон!“ Щом бяха решили, че е крал, той ще продължава да бъде крал. И сам, по свой почин писа на папа Инокентий VI, който бе сменил в 1352 година Пиер Роже. Писа на английския крал, на наварския и на унгарския, като им изпрати копия от документите си ведно с искането да бъдат възстановени законните му права. Начинанието му навярно щеше да се ограничи до това, ако унгарският крал, единствен от всички роднини, не му бе отговорил. Той бе пряк племенник на кралица Клеманс. В писмото си се обръщаше към Джанино с титлата крал и го поздравяваше с произхода му.
И тогава, на 2 октомври 1357 година, точно три години след първата му среща с Кола де Риенци, вземайки със себе си цялото си досие, както и двеста и петдесет златни екю и две хиляди и шестстотин дуката, зашити в дрехите му, той тръгна за Буда, за да иска подкрепа от този далечен братовчед, който го бе признал. Придружаваха го четири щитоносци, верни на участта му.
Само че, когато след два месеца пристигна в Буда, Лудвиг Унгарски го нямаше там. Джанино го чака цялата зима, харчейки дукатите си. Там откри един сиенец, Франческо дел Контадо, който бе станал епископ.
Най-сетне през месец март унгарският братовчед се върна в столицата си, но не прие Джовани ди Франча. Накара няколко свои благородници да го разпитат. Те отначало заявиха, че са убедени в законните му претенции, само седмица след това се отметнаха и заявиха, че тези претенции били чиста лъжа. Джанино протестира. Отказа да напусне Унгария. Учреди си съвет начело със сиенския епископ. Успя дори да завербува сред унгарската аристокрация, отличаваща се с богато въображение и винаги склонна към приключения, петдесет и шест благородници, които се задължиха да го придружат ведно с хиляда конника и четири хиляди стрелци, като в сляпата си щедрост стигнаха дотам, че предложиха да му служат на собствени разноски, докато бъде в състояние да ги възнагради.
Само че, за да се екипират и да потеглят, им бе необходимо разрешението на унгарския крал. А той, който си бе присвоил прозвището „Великия“, но съвсем не блестеше с ума си, пожела повторно да прегледа документите на Джанино, реши, че са автентични, заяви, че ще му даде подкрепа и субсидии, после, следващата седмица, съобщи, че след като премислил отново всичко, изоставял този проект.
И все пак на 15 май 1359 година епископ Франческо дел Контадо връчи на претендента писмо, датирано от същия ден, подпечатано с кралския печат, с което Лудвиг Велики „Просветлен най-сетне от слънцето на
