IV. НАМЕРЕНИЯТ КРАЛ
По онова време владетелите имаха нужда от джудже. Бедните съпружески двойки смятаха едва ли не за щастие, ако им се роди някое такова изтърсаче. Можеха да бъдат сигурни, че кога да е ще го продадат на някой едър феодал, ако не на самия крал.
Защото джуджето — кой би се усъмнил? — беше нещо средно между човек и домашно животно. Животно, защото можеха да му сложат нашийник, да го натруфят като куче със смешни дрехи и да го ритат по задника; човек, защото говореше и доброволно приемаше срещу заплата и храна тази унизителна роля. То трябваше да бъде забавно, щом му заповядат, да подскача, да плаче или да се прави на глупаво като дете дори когато косите му побелеят. Дребният му ръст подчертаваше величието на господаря му. Предаваха си го по наследство като движима собственост. То символизираше „поданика“, подчинения другиму индивид поради самата си природа, създадено сякаш нарочно, за да удостовери разделението на човешкия род на различни раси, някои от които имат абсолютна власт над другите.
Подобно принизяване включваше и предимства. Най-дребният, най-безпомощният, най-уродливият сядаше сред най-охранените и най-добре облечените. На това онеправдано от природата същество позволяваха и едва ли не повеляваха да казва на господарите от по-висшата порода онова, което те не биха търпели от устата на никой друг.
Джуджето произнасяше гласно вместо всички други, сякаш упълномощено, подигравките, упреците и оскърбленията, които всеки, дори и най-преданият, отправя понякога мислено към управляващия.
Има два вида джуджета: едни с дълъг нос, тъжно лице, двойна гърбица и други с голямо лице, къс нос и торс на исполин върху мънички, криви крака. Джуджето на Филип дьо Валоа, Жан Безумния, беше от втория сорт. Главата му стигаше точно до височината на масите. Носеше звънчета на върха на шапката си и копринените дрехи на графа.
То именно подхвърли един ден на Филип, като се въртеше и хилеше:
— Знаеш ли, господарю, как те наричат? Наричат те „намерения крал“.
Защото на разпети петък, 1 април 1328 година4, кралицата Жана д’Еврьо, вдовица на Шарл IV се беше освободила от бременност. Едва ли друг път в историята са гледали с по-голямо напрежение пола на детето, излизащо от майчината утроба. Когато видяха, че е момиче, всички бяха готови да видят божията воля в този факт и изпитаха голямо облекчение.
Бароните не бяха принудени да изменят решението, взето на Сретение господне. На свиканото тутакси събрание те окончателно повериха короната на Филип.
Народът си отдъхна. Проклятието на великия магистър Жак дьо Моле нямаше вече над кого да се разрази. Първият клон на династията на Капетите завършваше с три изсъхнали пъпки.
Открай време липсата на момче се е считала във всяко семейство за нещастие или признак на малоценност. Това важеше още повече за една кралска фамилия. Неспособността на синовете на Филип Хубави да създадат потомци от мъжки пол наистина изглеждаше някакво възмездие. Трябваше да покара нова издънка от самия корен.
Народите понякога биват обзети от внезапна трескавост, която до такава степен не се поддава на обяснение, че би трябвало да търсим причините й в разместването на звездите: ту вълна на жестока истерия, като например кръстоносният поход на пастирчетата или масовото избиване на прокажените, ту вълна на ликуващ оптимизъм, както при възкачването на Филип дьо Валоа на трона.
Новият крал беше снажен и притежаваше физическата величественост, необходима за основателите на династия. Първото му дете беше син, вече деветгодишен и явно много здрав. Той имаше дъщеря и се знаеше — дворовете не пазят в тайна подобни неща, — че почти всяка нощ засвидетелствуваше уважение на куцата си съпруга, при това с плам, ненамаляващ с годините.
Надарен със силен и звучен глас, той не фъфлеше като братовчедите си Луи Вироглавия или Шарл IV, нито пък мълчеше като Филип Хубави или Филип Дългия. Кой би могъл да му съперничи, кого биха могли да му противопоставят? Кой би се вслушал, сред лудешкото веселие, заляло Франция, в гласа на неколцината доктори по право, подкупени от Англия, които изтъкваха неубедителни доводи?
Филип VI се качваше на трона, посрещнат с единодушно одобрение.
И все пак той беше крал по една щастлива случайност, само племенник, братовчед на крал, каквито имаше много, ощастливен сред роднините. Не крал, предопределен от бога със самото си раждане, не получен наготово крал, а „намерен“ в деня, когато не е имало друг.
Този прякор, измислен от улицата, с нищо не намаляваше народното доверие и радост. Той бе просто израз на леката ирония, с която тълпата забулва чувствата си, за да има така илюзията на фамилиарно общуване с властта. Когато Жан Безумния го изтърси пред Филип, кралят го ритна и той преувеличи болката от удара, като си заразтрива ребрата и запищя пронизително. Тъй или иначе, той бе произнесъл думата, която се оказа девиз на една човешка съдба.
Защото Филип дьо Валоа, подобно на всяко парвеню, се опита да докаже, че наистина е достоен с вродената си двойнственост и за високото положение, което случайно бе заел, и да съответства напълно на обичайната представа за крал.
Тъй като кралят упражнява пълновластнически правосъдието, той нареди да обесят само след три седмици ковчежника на последния крал, Пиер Реми, за когото се говореше, че е злоупотребил с държавното съкровище. Един финансов министър на бесилото е винаги радостна гледка за народа. Французите бяха доволни: имаха справедлив крал.
И по задължение и функция владетелят е защитник на вярата, Филип издаде едикт, който предвиждаше по-тежки наказания за богохулниците и даваше по-големи права на Инквизицията. По този начин висшето и нисшето духовенство, дребните благородници и лицемерно набожните енориаши се успокоиха: имаха благочестив крал.
Суверенът трябва да възнаграждава оказаните услуги. А от услугите на колко хора бе имал нужда Филип, за да осигурят избора му! Само че кралят трябва да внимава същевременно да не си създаде врагове сред служителите на предишните крале, които добросъвестно са защищавали обществените интереси. Затова той задържа почти всички висши сановници и кралски служители на същите им служби, като създаде нови или дублира съществуващите, за да задоволи всички ходатайства, предявени от могъщите си избиратели. И тъй като у Валоа и преди това се живееше на широка нога, този начин на живот се прибави към разкоша на предишната династия и всичко живо се втурна към длъжности и привилегии. Имаха щедър крал.
Кралят трябва също така да допринесе за благосъстоянието на поданиците си. Филип VI побърза да намали, а в известни случаи дори да премахне таксите, които Филип IV и Филип V бяха наложили върху търгуването, по обществените пазари и сделките на чужденците, такси, които уж спъвали търговията и панаирите според ония, които ги плащаха.
Ах, виждате ли какъв добър крал! Той слага край на досадните разправии с бирниците! Лобардците, обичайни кредитори на баща му, на които самият той все още дължеше крупни суми, го благославяха. Никой не се замисляше, че данъчната система на предишните крале е била далновидна и че ако Франция беше тогава богата и в нея се живееше по-добре, отколкото където и да е другаде по света, ако бяха облечени в доброкачествено сукно, а често и в скъпи кожи, ако имаше бани и потилни едва ли не във всяко селце, това се дължеше на предишните двама Филиповци, които бяха съумели да въведат ред в кралството, да уеднаквят монетата, да осигурят на всички работа.
Кралят… кралят трябва да бъде също мъдър, най-мъдрия сред народа си. Филип започна да си служи с поучителен тон, за да изрича с красивия си глас високопарни принципи, в които проличаваше малко маниерът на наставника му архиепископ Гийом дьо Три.
„Ние, които държим да съблюдаваме правото…“ — казваше той всеки път, когато не знаеше какво решение да вземе.
А когато постъпеше неправилно, нещо, което му се случваше често, и се окажеше принуден да отмени нещо, което е наредил два дни преди това, той заявяваше не по-малко самоуверено: „Разумно е да промениш мнението си.“
„Във всяко нещо е по-добре да изпревариш, а не да те изпреварят“ — твърдеше също надуто този крал, който през двадесет и две годишното си царуване все щеше да попада от една злополучна изненада на друга.
