Никога монарх не е изричал от толкова високо толкова много баналности. Въобразяваха си, че разсъждава. В същност той мислеше само каква сентенция да формулира, за да си придаде вид, че разсъждава. А главата му беше куха като орех през лоша година.
Кралят, истинският крал, нека не забравяме, трябва да бъде смел, доблестен и блестящ! В същност Филип беше годен само за едно: да се бие. Но не на война, а просто така, в двубои с копия или турнири. Ако беше инструктор на млади рицари, би смаял двора на някой дребен барон. Понеже беше владетел, дворът му заприлича на някой замък от романите за Кръглата маса, които бяха много четени тогава и бяха завладели въображението му. Заредиха се безкрайни турнири, празненства, угощения, ловове, развлечения и после пак турнири с много пера по шлемовете и коне, по-нагиздени от жени.
Филип се занимаваше много сериозно с кралството по един час на ден след някой двубой с копие, от който идваше плувнал в пот, или след пиршество, от което излизаше с натежал корем и замъглен мозък.
Канцлерът, ковчежникът, безбройните му служители решаваха вместо него или се обръщаха за заповеди към Робер д’Артоа. В действителност той управляваше повече от владетеля.
Възникнеше ли някаква трудност, Филип тутакси искаше съвет от Робер и всички спокойно се подчиняваха на граф д’Артоа, тъй като знаеха, че всяко негово нареждане ще бъде потвърдено от краля.
Така се стигна до коронацията, когато архиепископ Гийом дьо Три щеше да сложи короната върху челото на бившия си възпитаник. Празненствата в края на май траяха пет дни.
Като че ли цялото кралство се беше стекло в Реймс. И не само кралството, а и част от Европа ведно с горделивия, но обеднял Жан Бохемски, граф Гийом дьо Ено, маркиз дьо Намюр и лотарингския херцог. Пет дни увеселения и пиршества. Изобилие и разхищение, каквито реймските граждани никога не бяха виждали. Същите тия хора, които посрещаха разноските по тържествата и които се чумереха, че последните коронации им излезли много скъпи, доставяха този път двойно, тройно повече с радостни сърца. От сто години във Френското кралство не се бе пило толкова много: лееше се вино и по дворовете, и по площадите.
В навечерието на коронацията кралят посвети в рицарство Луи дьо Креси, фландърски и ньоверски граф, при това с възможно най-голям блясък. Решено беше фландърският граф да държи меча на Карл Велики по време на тържеството и да го поднесе на краля. Всички се учудваха, че конетабълът се бе съгласил да отстъпи другиму това свое традиционно задължение. Но затова трябваше фландърският граф да бъде рицар. Нима Филип VI можеше по-ярко да докаже приятелските си чувства към фламандския си братовчед?
Но на другия ден, по време на церемонията в катедралата, когато Луи Бурбонски, главен ковчежник на кралството, обу на краля ботинките от брокат, с извезани кремове, и извика името на фландърския граф, който трябваше да поднесе шпагата: графът не помръдна.
Луи Бурбонски повтори:
— Монсеньор фландърският граф!
Луи дьо Креси остана неподвижно изправен, със скръстени ръце.
— Монсеньор фландърският граф! — каза бурбонският херцог, — ако сте тук или някой ви представлява, явете се, за да изпълните дълга си. Призоваваме ви да откликнете, в противен случай пристъпвате клетвата за вярност към владетеля на Франция.
Под сводовете настана пълна тишина и плахо удивление се изписа по лицата на прелатите, бароните и сановниците. Но кралят остана невъзмутим, а Робер д’Артоа подсмърчаше, вирнал нос, сякаш се интересуваше от играта на слънцето по витражите.
Най-сетне фландърският граф се реши да пристъпи напред, спря се пред краля, поклони се и каза:
— Сир, ако бяха призовали ньоверския граф или владетеля на Креси, щях да откликна по-бързо.
— Но защо, монсеньор, нима не сте фландърски граф? — попита Филип VI.
— Сир, нося само това име, но без капка облага.
Тогава Филип VI си придаде най-кралски вид: изпъчил гърди, прибулил поглед, той насочи големия си нос към събеседника си и произнесе съвсем спокойно:
— Но какво ми известявате, братовчеде?
— Сир — поде графът, — населението на Брюж, Ипр, Поперинг и Касел ме изгони от владенията ми и вече не ме зачита за свой граф и владетел. Цялата област е толкова размирна, че едва успях да се промъкна крадешком в Ганд.
Тогава Филип дьо Валоа отпусна тежката си длан върху облегалото на трона — жест, който често бе правил пред него Филип Хубави. Той го повтаряше несъзнателно, до такава степен чичо му наистина въплътяваше кралската власт.
— Луи, прекрасни братовчеде — заяви той бавно и натъртено, — ние ви смятаме фландърски граф и в името на достойното ни помазване и коронация днес ви обещаваме, че няма да имаме мир и отдих, докато не ви възвърнем вашето графство.
Тогава фландърският граф коленичи и каза:
— Горещо ви благодаря, сир!
И церемонията продължи.
Робер д’Артоа намигна на съседите си и чак тогава се разбра, че този скандал е бил уговорен предварително. Филип VI изпълняваше обещанията, дадени от Робер, за да обезпечи избора му. Същия ден Филип д’Еврьо се появи с мантията си на наварски крал.
Веднага след тържеството кралят свика перовете и бароните, принцовете от своето семейство и чуждите владетели, дошли да присъствуват на коронацията му, и сякаш този въпрос не търпеше нито час отлагане, обсъди с тях кога да нападнат фландърските бунтовници. Дълг на всеки благочестив крал е да защищава правата на васалите си! Някои по-благоразумни участници в съвещанието, които смятаха, че пролетта е вече към края си и има опасност да се приготвят едва когато настане дъждовният сезон — те не бяха още забравили „затъналото в тиня войнство“ на Луи Вироглавия, — посъветваха да се отложи с една година походът. Старият конетабъл Гоше ги упрекна в малодушие и извика с гръмък глас:
— Имаш ли смело сърце за бой, всяко време ти е на сгода!
Седемдесет и осем годишен, той бързаше да командува последната си битка и не за да си играят наотлагане, се бе съгласил да отстъпи другиму меча на Карл Велики.
— Така англичанинът, който подстрекава този бунт, ще получи един добър урок — измърмори той в заключение.
Нима не четяха в рицарските романи за подвизите на осемдесетгодишни герои, способни да повалят в бой противниците си и да разцепят шлемовете им до черепа? Нима бароните щяха да покажат по-малко сърцатост от стария ветеран, горящ от нетърпение да тръгне на война с шестия си крал?
Филип дьо Валоа се изправи и извика:
— Който ме обича, ще тръгне след мен!
В общия порив на въодушевление след тези думи решиха да свикат войската в края на юли — сякаш случайно — в Арас. Робер щеше да използва случая да поразбута графството на леля си Мао.
И така в началото на август влязоха във Фландрия.
Един гражданин на име Занкен командуваше петнадесетхилядното опълчение на Фюрн, Диксмюд, Поперинг и Касел. Като искаше да покаже, че познава рицарските канони, Занкен отправи предизвикателство към доенския крал и поиска от него да определи деня на сражението. Но Филип се отнесе пренебрежително към този простак, който си присвояваше маниери на принц, и заповяда да отговорят на фламандците, че тъй като нямат предводител, нека се отбраняват, както могат. После изпрати двамата си маршали Матийо дьо Три и Робер Бертран, носещ прозвището „Рицаря със зеления лъв“, да опожарят околностите на Брюж.
Когато маршалите се върнаха, те бяха отрупани с поздравления. Всеки се радваше, като гледаше горящите къщурки. Обезоръжените рицари, пищно облечени, си ходеха на гости от шатра в шатра, ядяха под флаговете от извезана коприна и играеха на шах с приближените си. Френският лагер изведнъж заприлича на лагера на крал Артур от илюстрованите книжки и всеки барон се смяташе едва ли не за Лансло, Ектор или Галаад.
Но случи се така, че храбрият крал, който предпочиташе да изпревари, вместо да бъде изпреварен,
