на шест месеца? Естествено най-голямата дъщеря на самия крал, малката Жана дьо Валоа. Тя бе едва осемгодишна, но партията бе добра и заслужаваше да се изчака до консумирането на брака. Впрочем на Шарл Наварски не му липсваше леконравно обкръжение, което да поддържа търпеливостта му. Известна е между другите някоя си госпожица Грасийоз… да, това й е името или поне самата тя се нарича така… Колкото до малката Жана дьо Валоа, тя вече беше вдовица, нали преди това я бяха омъжили на тригодишна възраст за един родственик на майка й, когото бог не бе закъснял да прибере.
Ние в Авиньон погледнахме благосклонно на тази женитба, която обещаваше да осигури мир. И наистина с брачния договор се уреждаха всички нерешени между двата клона на кралския род въпроси, като се започне с обещаното от толкова време на майката на Шарл графство Ангулем, заради което тя трябваше да се откаже от Бри и Шампан, но което бе заменено впоследствие с Понтоаз и Бомон, без да бъде изпълнено обещанието. Сега отново влизаше в сила първото споразумение; наварският крал получаваше Ангумоа заедно с множество включени към зестрата укрепления и владения. Крал Жан обсипваше с благодеяния бъдещия си зет, като си даваше важен и авторитетен вид: „Ще получите еди-какво си, такава е волята ми; давам ви еди-кое си, това е моята дума…“
Шарл Наварски се шегуваше пред приятелите си по повод своите нови родствени връзки с крал Жан: „Бяхме братовчеди по рождение; за малко да станем шуреи, но понеже неговият баща се ожени за сестра ми, аз му станах чичо, а ето че сега ще му бъда зет.“ Но докато се обсъждаше брачният договор, той доста умело увеличи своя дял. От него не се искаше нищо друго освен една сума от сто хиляди екю, дълг на крал Жан към парижките търговци, която Шарл трябваше да благоволи да изплати. Впрочем той също не разполагаше с парите в наличност; издействуваха ги от фландърските банкери, при които се съгласи да заложи част от скъпоценностите си. Това беше по-лесно за кралския зет, отколкото за самия крал…
Сега ми идва наум, че навярно точно по този повод Шарл Наварски се е свързал с превото8 Марсел… за когото също трябва да пиша на папата, защото понастоящем действията на този човек твърде ме безпокоят. Но това е друг въпрос…
Стоте хиляди екю бяха признати на Шарл Наварски в брачния договор; трябваше да му бъдат върнати на части в кратък срок. Освен това бе произведен в рицар на Звездата и дори му дадоха надежда, че ще стане конетабъл, макар да нямаше навършени двадесет години. Сватбата бе бляскаво и шумно отпразнувана.
Но ето че голямото приятелство, което тъстът и зетят проявяваха един към друг, много скоро бе нарушено. И кой предизвика това? Другият Шарл, Испанският, хубавият Ла Серда, обхванат от ревност към почестите, с които ограждаха Шарл Наварски, и разбира се, разтревожен от това, че звездата на последния се издига твърде високо в небето на двора. Шарл Наварски действително притежава този присъщ на много младежи порок… от който ви съветвам да се пазите, Аркамбо… развързва си езика, когато щастието му се усмихва, и си позволява злобни остроумия. Ла Серда не пропускаше да донася на крал Жан духовитостите на неговия зет, като ги украсяваше по своему „Той ви се подиграва, сир, и си мисли, че му е позволено да говори каквото му хрумне. Не трябва да търпите подобно оскърбление на вашия сан; ако вие му прощавате, то аз, в името на моите чувства към вас, не мога да понеса това.“ Така ден след ден налива отрова в съзнанието на краля. Наварецът казал това, наварецът направил онова; сближавал се прекалено много с престолонаследника; заговорничел с еди-кой си член на Големия съвет. Няма човек, който така бързо да си изгражда лошо мнение за някого, и така трудно да го променя, както крал Жан. Той е едновременно лековерен и упорит. Нищо по-лесно от това да му създадеш въображаеми врагове.
Не след дългона Шарл Наварски му отнеха главното наместничество на Лангдок, с което го бяха удостоили. И в чия полза? На Шарл Испански. А по-късно на поста конетабъл, останал свободен след обезглавяването на Раул дьо Бриен, бе назначен не Шарл Наварски, а Шарл Испански. Шарл Злия не видя нито едно от стоте хиляди екю, които му дължаха, докато върху приятеля на краля се сипеха подаръци и облаги. И най-накрая, противно на всички споразумения, Ангулемското графство бе дадено на монсеньор Испански, а наварецът отново бе принуден да се задоволи с мъгливи обещания за замяна.
Така отношенията между Шарл Злия и Шарл Испански отначало охладняха, после се превърнаха в омраза и накрая прераснаха в нескривано озлобление. Шарл Испански се намираше в благоприятно положение и говореше на краля: „Видяхте ли, че бях прав, сир? Бях предусетил лошите намерения на вашия зет, който се опълчваше срещу волята ви. Сега ми се сърди, защото съм ви прекалено предан.“
Друг път твърдеше, че уж щял да се оттегли от двора — той, който бе на, върха на почестите, — ако братята Наварски продължавали да злословят по негов адрес. Говореше като любовница: „Ще отида в някое усамотено кътче, далече от вашето кралство, за да живея там със спомена за любовта ви. Или по- скоро да умра, защото далече от вас душата ще напусне тялото ми.“ И сълзи даже проливаше, пустият му конетабъл!
А съзнанието на крал Жан до такава степен бе завладяно от испанеца, че виждаше всичко само през неговите очи, и с невероятно упорство си създаде непримирим враг в лицето на братовчед си, когото бе пожелал да си спечели за съюзник, избирайки го за зет.
Пак ви казвам, няма по-глупав крал от него, крал, който толкова много да си вреди… което нямаше да е голяма беда, ако същевременно не вредеше на кралството.
В двора се говореше само за тяхната вражда. Твърде пренебрегвана от съпруга си, кралицата се уединяваше заедно с госпожа Испанска… да, конетабълът беше женен, колкото за пред хората, за една братовчедка на краля, госпожа дьо Блоа.
Всички кралски съветници привидно ласкаеха своя владетел, но всъщност бяха доста разединени според това, дали залагаха благополучието си на конетабъла или на кралския зет. И скритите борби помежду им се изостряха още повече, защото кралят, макар да желаеше да изглежда, че той единствен се разпорежда за всичко, винаги оставяше най-важните държавни дела на хората от обкръжението си.
Разбирате ли, племеннико, интриги има при всеки крал. Но само срещу слабия или омаломощен от някакъв порок или болест владетел се вършат заговори и съзаклятия. Да се бяха опитали да заговорничат срещу Филип Хубави! На никого и през ум не му минаваше, а и никой не би посмял. Не казвам, че силните крале са застраховани срещи заговорите; но за това трябва да има истински предатели. Докато при негодните владетели е естествено дори почтените хора да съзаклятничат. Веднъж в един парижки дворец в навечерието на Коледа през 1354 година Шарл Испански и Филип Наварски си размениха такива грубости и оскърбления, че последният извади меча си, и ако не му бяха попречили, за малко щеше да прониже конетабъла! Той пък с престорен смях извика на младия наварец, че е щял да бъде по-сдържан, ако не е имало толкова хора наоколо, които да го задържат. Филип не е духовит като брат си, но повече налита на бой. Едва го издърпаха от залата, а той се противеше и крещеше, че скоро ще отмъсти на кръвния си враг, който ще плати за оскърблението. Изпълни заканата си две седмици по-късно, в нощта срещу Богоявление.
Шарл Испански отиваше на гости у своята братовчедка графиня д’Алансон. Спря да пренощува в Легл, в една странноприемница със запомнящо се име: „Свинята предачка“. Напълно сигурен, че неговият пост и кралското приятелство вдъхват достатъчно страхопочитание, той не намираше, че е опасно да се движи из кралството, и беше тръгнал само с една малобройна охрана. Ала селището Легл се намира в графство Еврьо, на няколко левги от града, в който братята Навара прекарваха известно време в своя голям замък. Предизвестени за идването на конетабъла, те му устроиха сигурна засада.
Около полунощ двадесет нормандски рицари, всички до един здравеняци, сир дьо Гравил, сир дьо Клер, сир дьо Менмар, сир дьо Морбек, рицарят д’Оне… е, да, потомък на един от любовниците от Нелската кула; нищо чудно, че го срещаме в наварската партия… накратко, една юначна група от двадесетина мъже, чиито имена станаха известни, защото впоследствие въпреки неохотата си кралят бе принуден да им издаде оневиняващи писма… нахлуха в селището начело с Филип Наварски, разбиха вратите на „Свинята предачка“и нахълтаха в стаята на конетабъла.
Наварският крал не беше с тях. В случай че работата вземеше лош обрат, той бе предпочел да изчака извън града, край една плевня заедно с конярите. О, представям си Шарл Злия в този момент — дребничък, пъргав, усукан в плаща си като струя дим от ада, подскача по заледената земя като дявол, сякаш без да я докосва с нозе. Чака. Поглежда към зимното небе. Студът щипе пръстите му. Сърцето му се свива едновременно от злоба и страх. Ослушва се. Отново започва нервно да подскача. В този миг се появява Жан дьо Фрикан, наречен Фрике, управителят на Кан, негов съветник и най-изкусен майстор на заговори, който, останал без дъх, му казва: „Готово, монсеньор!“
