колко къс е вече денят! Сънувах, представете си, племеннико, сънувах една цъфнала слива с огромна бяла корона, пълна с птички, и сякаш всеки цвят пееше. Небето беше синьо като килима на богородицата. Това беше някакво ангелско видение, същински кът от рая. Колко странно нещо са сънищата! Забелязал ли сте, че в евангелията никъде не се говори за сънища освен за този на Йосиф в Матеевото? Това е единственият случай. В Стария завет патриарсите непрекъснато имат съновидения, докато в Новия никой не сънува. Често съм се питал защо, без да мога да си отговоря… Не ви е направило впечатление? Това е, защото рядко четете Светото писание, Аркамбо… Ето ти един хубав въпрос, по който могат да спорят нашите мъдри богослови от Париж или Оксфорд, и то на такъв завързан латински, че накрая никой нищо да не може да разбере…
Във всеки случай добре, че Светият дух ме осени да се отбия в Ла Перюз. Видяхте ли как славните братя бенедиктинци искаха да се възползуват от английското нашествие, за да не плащат игуменските приходи? Ще ги накарам да възстановят емайлираното разпятие и трите позлатени потира, който побързаха да поднесат на англичаните, за да се спасят от грабежа и да изплатят дълговете си.
Надяваха се тихомълком да се причислят към населението от другия бряг на река Виен, където войниците на уелския принц действително са опустошили, ограбили и опожарили всичко, както сами се убедихме тази сутрин в Ширак или в Сен-Морисде-Лион. И най-вече в абатството Летер, чиито редовни каноници са проявили истинска доблест. „Абатството ни е укрепено, ще го защитаваме.“ И тези каноници са се сражавали като добри и храбри воини, без някой да ги е принуждавал. Голяма част загинаха в боя; държаха се по-достойно от много мои познати рицари в Поатие.
Ако всички французи бяха толкова доблестни… И въпреки че манастирът им беше полуизгорял, тези почтени каноници намериха начин да ни поднесат такава обилна и добре приготвена вечеря, че чак ми се приспа. А забелязахте ли каква блажена ведрина лъхаше от лицата им? „Нашите братя бяха убити? Те почиват в мир; бог ги приюти в сърцето си… Нас ни остави на земята? То е, за да вършим благочестиви дела… Манастирът ни е полуразрушен? Значи ще издигнем по-хубав…“
Запомнете, племеннико, че истинските свещеници са весели. Изпитвам недоверие към прекалено строгите постници със заострени лица, с горящи и приближени едно към друго очи, сякаш цял живот са надзъртали в ада. Тези, които бог е удостоил с най-високата чест, избирайки ги да му служат, изпитват някаква необходимост да показват радостта си от това; то е и пример, и любезност, която са длъжни да проявяват към останалите смъртни.
Същото се отнася и за кралете, защото бог ги е издигнал над всички хора и техен дълг е да умеят да се владеят. Месир Филип Хубави, който беше образец на величественост, съдеше без проява на гняв, носеше траур, без да показва сълзи.
А по повод убийството на Шарл Испански, за което ви разказвах вчера, крал Жан доказа по най-жалък начин, че не е способен да подтиска чувствата си. Един крал не трябва да буди съжаление; по-добре е хората да мислят, че е безразличен към скръбта. В продължение на четири дни нашият крал не беше в състояние да продума, дори не можеше да каже дали иска да яде или да пие. Сновеше из стаите със зачервени от плач очи, не разпознаваше никого и внезапно се спираше, избухвайки в ридания. Безсмислено бе да му се говори за каквото и да е било. Не бе показал и сянка на подобна скръб при смъртта на майката на своите деца, Бон Люксембургска, и престолонаследникът Шарл не пропусна да забележи това. Даже тогава за пръв път го видяха да проявява презрение към баща си, като му каза, че е неприлично да се самозабравя до такава степен. Но кралят беше глух за всичко.
А когато се съвзе, започна да крещи. Крещеше незабавно да оседлаят бойния му кон, да съберат войската; крещеше, че ще отиде в Еврьо да раздава правосъдие и ще накара всички да треперят… Близките му с мъка успяха да го успокоят и да го убедят, че за да се свика войската макар и в непълен състав ще е нужно не по-малко от месец; че ако нападне Еврьо, ще разбунтува цяла Нормандия; че от друга страна, понеже примирието с англичанина вече изтичаше, над кралството може да надвисне опасност, ако на последния му хрумне да се възползува от безпорядъка.
Освен това изтъкнаха, че ако беше спазил ус-ловията от брачния договор на дъщеря си и бе изпълнил обещанието да даде Ангулем на Шарл Наварски, вместо да го подарява на своя скъп ко-нетабъл, тогава може би…
При това Жан II разперваше ръце и крещеше: „Какво съм аз, щом нищо не мога да направя? Виждам, че никой не ме обича и че съм загубил подкрепата ви.“ Но все пак остана в двореца, като се кълнеше, че няма да сети радост, докато не отмъсти.
През това време Шарл Злия не бездействуваше. Писа на папата, писа на императора, писа на всички християнски крале, като им обясняваше, че той не е желаел смъртта на Шарл Испански, а е искал само да го залови заради оскърбленията и неприятностите, които последният му е причинил; че са превишили заповедите му, но че поема отговорността за случая в Легл заради своите близки, приятели и подчинени, които били водени единствено от прекалено усърдие в името на неговото добро.
Така той приписваше рицарска доблест на раз — бойническата клопка, която бе устроил.
А най-важното бе, че писа на намиращия се в Малин ланкастърски херцог и лично на английския крал. Научихме съдържанието на писмата, когато положението се усложни. В тях Злия не го усукваше: „Ако наредите на своите капитани в Бретан да бъдат готови веднага, щом им съобщя, да се прехвърлят в Нормандия, ще им осигуря успешно безопасно влизане. Бъдете уверен, скъпи бра-товчеде, че всички нормандски благородници са с мен на живот и смърт.“ С убийството на Шарл Испански нашият човек въстана; сега правеше крачка към предателство. И в същото време настройваше срещу краля дамите от Мьолен.
Не знаете кого наричат така?… А, ето че заваля. Трябваше да се очаква; този дъжд ни заплашва откакто сме тръгнали. Сега вече ще благославяте носилката, Аркамбо, защото навън водата ще се стича в яката и под ризницата ви и щяхте да се изкаляте до кръста…
Дамите от Мьолен? Това са двете вдовствуващи кралици и малката Жана дьо Валоа, съпругата на Шарл, която чака да достигне възрастта за брак. Трите живеят в Мьоленския замък, затова го наричат замъка на трите кралици или двора на вдовиците.
Първата е Жана д’Еврьо, вдовица на Шарл IV и леля на Злия. Да, да, още е жива, и даже не е толкова възрастна, колкото я мислят. Едва ли е минала петдесетте; по-млада е от мен с четири или пет години. От двадесет и осем години е вдовица и от двадесет и осем години се облича в бяло. Седя на трона само три години. Но и в последствие запази влияние в кралството. Защото тя е най-старата кралица, последната от династията на Капетите. Ако от трите й деца — все момичета, от които е живо само роденото след смъртта на краля — поне едно беше момче, тя щеше да бъде кралица-майка или регентка. В нейно лице династията се прекъсна. Когато казва: „Моят баща монсеньор д’Еврьо… чичо ми Филип Хубави… моят зет Филип Дългия…“ всички мълчат. Тя е единствената жива представителка на безспорно велика династия и на епоха, в която Франция беше прославена и силна за разлика от днес. За новото поколение тя е нещо като залог. Затова сега има неща, които не се вършат, защото Жана д’Еврьо не би ги одобрила.
Освен това в обкръжението казват за нея: „Тя е светица.“ Нека признаем, че за една кралица не е нужно кой знае колко, за да я считат за светица, и то в един малък скучаещ двор, където ласкателството е основно занимание. Жана д’Еврьо става преди изгрев и сама пали свещника си, за да не безпокои жените от прислугата. После започва да чете своя часослов, за който се твърди, че е най-малкият екземпляр в света, подарък от съпруга й, поръчал го навремето при един майстор-илюстратор, Жан Пюсел. Тя много се моли и често дава милостиня. През тези двадесет и осем години непрекъснато повтаря, че бъдещето й е погребано, защото не е могла да роди син. Всички вдовици живеят с натрапчиви мисли. Можеше да има по-голяма тежест в кралството, ако беше колкото добродетелна, толкова и умна.
Следващата е Бланш, сестрата на Шарл Наварски, втората съпруга на Филип VI, която беше кралица само шест месеца, колкото да свикне да носи корона. Минава за най-красивата жена в кралството. Виждал съм я преди време и с охота потвърждавам това мнение. Сега е двадесет и четири годишна и вече шест години се пита за какво й са бялата кожа, бляскавите очи и безукорната снага. Ако природата не я бе дарила с такава блестяща външност, сега щеше да е кралица, тъй като бе определена за крал Жан! Нали бащата я взе за себе си само защото бе поразен от нейната красота. След като за половин година тя изпрати съпруга си от леглото в гроба, тя бе поискана за жена от кастилския крал дон Педро, наричан от поданиците си Жестокия. Тя накара да му отговорят като че ли малко прибързано: „Една френска кралица не се омъжва повторно.“ Тази възвишена постъпка предизвика голямо възхищение. Но сега тя се пита дали
