не е направила прекалено тежка жертва заради миналото величие. Мьолен е нейното наследствено имение. Непрекъснато прави тук големи преобразувания и макар всяка година по Великден и Коледа да сменя килимите и драпериите в стаята си, все сама спи в нея.
Третата е другата Жана, дъщерята на крал Жан, единствената последица от чиято женитба бе само да ускори бурните събития. Шарл Наварски я повери на леля си и на сестра си, докато стане на възраст за консумиране на брака. Тя е цяла напаст, както може да се очаква от една дванадесетгодишна хлапачка, която на шест години е била вдовица и която, преди да е седнала на трона, знае, че е кралица. От нея не се иска друго освен да мирува и расте, но тя съвсем не мирува, сърди се, когато й заповядват, и винаги иска точно онова, което й отказват; така довежда до лудост придворните си дами и им обещава хиляди мъчения, щом стане пълнолетна. Жана д’Еврьо, непреклонна относно доброто поведение, често се принуждава да й зашлеви по някоя плесница.
Трите дами поддържат именията в Мьолен и Мо… Мо е наследственото имение на Жана д’Еврьо… подобие на двор. Имат си канцлер, ковчежник и домоуправител. Твърде високи длъжности със съвсем ограничени функции. Тук човек с учудване може да открие куп хора, които е мислел за умерели, до такава степен са забравени от всички освен от самите тях. Останали от предишни царувания стари служители, възрастни изповедници на мъртви крале, пазители на вече известни тайни хора, които за кратко време са изглеждали силни защото са били в най-близкото обкръжение до трона, и които предъвкват спомените си, придавайки си важност, че са участвували в събития, вече загубили значението си. Когато някой от тях каже: „Денят, в който кралят ми каза…“, трябва да гадаеш за кой от шестимата царували от началото на века крале става дума. А това, което кралят е казал, обикновено е някакво значимо и паметно признание от рода на: „Днес времето е хубаво, Гро-Пиер…“
Така че появата на случай като този с наварския крал е истинска благодат за двора на вдовиците, внезапно изтръгнат от сънищата си. Всички са възбудени, шушукат, вълнуват се… Нека прибавим, че измежду живите монсеньор Наварски заема първо място в мислите на трите кралици. Той е обичаният племенник, скъпият брат, боготвореният съпруг. Би било безсмислено да им се казва, че в Навара го наричат Злия! Впрочем той всячески се стремеше да ги ласкае, обсипваше ги с подаръци, често ги посещаваше… поне докато не беше в плен… развеселяваше ги с разказите си, говореше им за враждите си, интригуваше ги със своите планове и ги очароваше, както той умее, преструвайки се на почтителен с леля си, на нежен със сестра си и на влюбен в малката си съпруга всичко това с тънка пресметливост, за да ги използува като пионки в своята игра. Когато след убийството на конетабъла крал Жан им се стори успокоен, трите веднага отидоха в Париж по молба на монсеньор Наварски. Малката Жана дьо Валоа се хвърли в нозете на краля и благовидно издекламира урока, на който я бяха научили: „Сир, татко мой, не е възможно моят съпруг да е извършил и най-малкото предателство към вас. Ако е постъпил зле, виновни са изменниците, които са злоупотребили с думите му. В името на вашата любов към мен ви заклевам да му простите.“
Жана д’Еврьо, изпълнена със скръб и с достойнство, което нейната възраст й придава, каза: „Сир, братовчеде, като най-стара от всички, които са носили короната на нашето кралство, се осмелявам да ви посъветвам и помоля да се сдобрите с моя племенник. Ако е сгрешил пред вас, то е защото някои ваши служители са му напакостили и той навярно е помислил, че го изоставяте на неговите врагове. Но аз ви уверявам, че самият той храни само добри и искрени чувства към вас. Ако неразбирателството между вас продължава, ще навреди и на двама ви.“
Бланш не каза нищо. Само погледна крал Жан. Знаеше, че той не е забравил коя трябваше да му стане жена. И ето че пред нея този едър, висок и обикновено толкова рязък мъж изведнъж става колеблив. Погледът му я избягва, затруднява се да говори. И в нейно присъствие решава точно обратното на това, което си въобразява, че желае. Веднага след тази среща той нареди на булонския кардинал, на лаонския епископ Робер льо Кок и на Робер дьо Лори, неговия шамбелан да започнат преговори със зет му за възстановяване на добрите отношения. Поръча им да действуват бързо. Така и стана — седмица преди края на февруари двете страни подписаха споразумение в Мант. Не помня да е имало някога толкова лесно постигнат и така набързо сключен договор.
В случая крал Жан убедително доказа чудатостите на своя нрав и непоследователността си в делата. Предния месец мислеше единствено как да залови и убие монсеньор Наварски; сега даваше съгласие за всичко, което последният пожелаеше. Кажеха ли му, че неговият зет иска Кло дьо Котантен заедно с Валон, Кутанс и Карантан, той отговаряше: „Добре, дайте му ги!“ Или вицеграфствата Одьомер и Орбек: „Дайте му ги, щом искат да се сдобрявам с него.“ Така Шарл Злия получи също и графство Бомон с укрепленията Брьотьой и Конш — всички земи, съставляващи навремето перството на граф Робер д’Артоа. Хубаво възмездие post mortem9 за Маргьорит Бургундска; нейният внук получаваше имотите на човека, който я бе погубил.
Граф дьо Бомон! Младият Шарл — Наварски ликуваше. Според договора самият той не отстъпваше почти нищо; трябваше да върне Понтоаз и тържествено да потвърди, че се отказва от Шампан — нещо, което бе решено преди повече от двадесет и пет години.
Приключено бе с въпроса за убийството на Шарл Испански. Не бе поискано никакво наказание, дори и за съучастниците, нито обезщетение.
Всички съзаклятници от „Свинята предачка“ получиха оневинителни писма и вече не се страхуваха да назовават имената си. О’Мантският договор никак не издигна престижа на крал Жан. „Убиват му конетабъла — дава половината Нормандия. Ако убият брат му и сина му, сигурно ще даде цяла Франция.“ Ето какво говореха хората.
Колкото до дребничкия наварски крал, той бе проявил доста голяма ловкост. Притежавайки Бомон заедно с Мант и Еврьо, можеше да изолира Париж от Бретан; а с Котантен държеше преките пътища към Англия.
И така, когато дойде в Париж да получи опрощение, той имаше вид, че го дава.
Да; какво казваш, Брюне?… Ама че дъжд! Пердето съвсем се е намокрило… Пристигаме в Белак? Чудесно. Тук поне е сигурно, че ще ни настанят удобно и ще бъде непростимо, ако не ни направят голям прием. Английският отряд пощади Белак по заповед на уелския принц, защото това е наследственото имение на графиня дьо Пемброк, която е от рода Шатийон-Люзинян. Понякога воините проявяват такова мило внимание…
Да завърша, племеннико, разказа за Мантския договор. Появи се, значи, наварският крал в Париж, сякаш е спечелил битка, крал Жан свиква парламента да го посрещне, а вдовствуващите кралици стоят от двете му страни. Един кралски правнук коленичи пред трона… о, всичко това беше много внушително… и казва: „Многоуважаван господарю, кралиците Жана и Бланш научиха, че наварският крал е в немилост, и ви молят да му простите…“
При тава новият конетабъл, Готие дьо Бриен атински херцог… да, братовчед на Раул от дру-гия клон на рода Бриен; този път не бяха избрали някой младок… пристъпи към Шарл Наварски го улови за ръката… „Кралят ви прощава искрено и драговолно от приятелство към кралиците.“
А булонският кардинал бе натоварен да прибави към това на висок глас: „Нека занапред никой от кралския род да не се осмелява на подобна по-стъпка, защото ще бъде съден, дори и да е кралският син.“
Хубаво правосъдие, няма що, на което всеки се смееше под мустак. Тъстът и зетят се прегърнаха пред целия двор. Ще ви разкажа продължението утре.
IX
ЗЛИЯ В АВИНЬОН
Право да ви кажа, племеннико, предпочитам някогашните църкви, като тази в Дора, откъдето току-що минахме, пред онези, които се строят от сто и петдесет или двеста години насам и които са истински подвизи от камък, но затова пък мракът в тях е толкова гъст, украсата така изобилна и често тъй страшна, че сърцето ти тревожно се свива, сякаш си се загубил нощем сред гората. Знам, че не се гледа добре на хора с моя вкус; но си е мой и се придържам към него. Може би е такъв, защото съм израснал в нашия стар, издигнат върху стара римска основа Перигорски замък в близост до църквите Сен-Фрон и Сент-Етиен; и ми е приятно да се любувам на форми, които напомнят техните — хубави, гладки и правилни колони, високи заоблени сводове, през които светлината свободно прониква.
Едно време монасите са умеели да строят храмове, в които каменните стени изглеждат леко позлатени
