Конетабълът е разделил войската на три големи подразделения. Първото, включва тридесет и два отряда начело с орлеанския херцог. Второто, е под заповедите на престолонаследника, нормански херцог, с помощници братята му Луи д’Анжу и Жан дьо Бери. Но в действителност командуването е в ръцете на Жан дьо Ланда, Тибо дьо Вудне и сир дьо Сен-Вьонан, трима военачалници, натоварени да следят отблизо престолонаследника и да го напътствуват. Кралят щеше да застане начело на третата войска.
Качват го на седлото, върху белия едър боен кон. Той обхваща с поглед войската си, и й се любува, като я вижда толкова голяма и хубава. Колко шлемове, колко копия, подредени едно до друго в дълги колони! Колко коне под тежките снаряжения, които поклащат глави и потракват със зъбалци! От седлата висят мечове, боздугани, брадви с две остриета. На копията се ветреят знамена и ленти. Колко ярки цветове по щитовете, ризниците на рицарите и плащовете на конете! Всичко това трепти, проблясва, лъщи, и сякаш пламва в утринното слънце.
Тогава кралят излиза напред и се провиква: „Славни барони, когато бяхте само сред свои в Париж, в Шартр, в Руан или в Орлеан, вие заплашвахте англичаните и мечтаехте да сложите шлемове в бой срещу тях; ето че този ден настъпи; показвам ви врага. Докажете му на какво сте способни и отмъстете за неприятностите и оскърбленията, които ни причини!“ И, след гръмогласния отговор: „Бог да помага!“, той изчаква. За да даде заповед за атака, трябва да изчака завръщането на Йосташ дьо Рибмон, байито на Лил и Дуе, когото е изпратил с малък отряд подробно да разузнае английската позиция.
И цялата армия чака, потънала в дълбоко мълчание. Труден е мигът, в който заповедта за нападение се бави. Всеки си казва: „Може днес да е моят ред… Може би виждам света за последен път.“ Гърлата се свиват под стоманените брони, всеки се моли на бог по-горещо, отколкото на литургията. И войната изведнъж се превръща в нещо тържествено и страшно.
Месир Годфроа дьо Шарни държеше знамето на Франция, удостоен с тази чест от краля, и ми казаха, че изглеждал съвсем преобразен.
Атинският херцог беше сред най-спокойните. От опит знаеше, че вече бе изпълнил най-важните си задължения като конетабъл. Когато сражението започне, той няма да вижда на повече от двадесет стъпки пред себе си, нито пък ще го слушат на повече от петдесет; от различни краища на бойното поле ще му изпращат щитоносци, но не се знае колко от тях ще пристигнат, не се знае и колко от нарежданията, които ще им извика, ще бъдат изпълнени. Важното е всички да се чувствуват по-сигурни, като знаят, че той е тук, че могат да му пратят вестоносец, че ще направи жест, ще одобри. Може би ще се наложи да вземе решение в труден момент… Но в това стълпотворение, сред целия този шум, не той ше бъде водещият, а божията воля. А като се има предвид числеността на французите, изглеждаше, че бог вече бе произнесъл волята си.
А крал Жан започваше да нервничи, защото Йосташ дьо Рибмон се бавеше. Да не би да са го заловили като Оксер и Жоани вчера? Благоразумието изискваше да се пратят нови разузнавачи. Но крал Жан е неспособен да чака. Както всеки път, когато случаят не задоволява веднага желанието му, той изпада в гневно раздразнение, което му пречи да съди трезво. Ето че, всеки момент ще даде заповед за нападение… каквото стане, стане… когато най-сетне пристигат месир дьо Рибмон и неговите войници.
„Е, Йосташ, какви са вестите? — Доста добри, сир; ако е рекъл бог, ще спечелите хубава победа над вашите неприятели. — Колко са? — Сир, видяхме ги и преценихме броя им; доколкото може да се съди, имат две хиляди конника, четири хиляди стрелци и още хиляда и петстотин пешаци.“
Кралят се усмихва, тържествуващ, върху белия си боен кон. Поглежда двадесет и петте хиляди мъже, или почти толкова, строени край него. „А лагерът им? — О, сир, заели са доста силна позиция. Със сигурност може да се каже, че няма да ни излязат насреща с повече от един отряд, и то малък; но добре са се укрепили.“
И описва местоположението на англичаните, заели хълма от двете страни на стръмна пътека сред плетища и храсталаци, зад които са се строили стрелците. Няма как да се атакуват от другаде, освен откъм тази пътека, на която могат да вървят един до друг не повече от четири коня. От останалите страни има само лозя и борови гори, където е невъзможно да се язди. Конете на въоръжените мъже се пазят отстрани, а самите те са застанали зад стрелците, които образуват нещо като преграда. А и сразяването на тези стрелци няма да е лесно.
„Как ни съветвате да стигнем дотам, месир Йосташ?“ Погледите на цялата армия бяха насочени към малкия съвет между краля, конетабъла, маршалите и главните пълководци. Сред тях беше и граф Дъглас, който не беше напускал краля от Брьотьой. Понякога гостите струват скъпо. Уилям Дъглас казва: „Ние, шотландците, винаги пеш сме побеждавали англичаните…“ За още по-голяма убедителност Рибмон дава примера на фландърската милиция. И ето че в часа, в който трябва да се влезе в сражение, те започват да обсъждат въпроси от военното изкуство. Рибмон ще изложи своя план за атака. Дъглас ще го подкрепи. Кралят предлага да ги послушат, защото Рибмон е единственият, който е проучил местоположението на англичаните, а гостенинът Дъглас най-добре ги познава.
И изведнъж прозвучава заповед, която се предава и преповтаря. „На земята!“ Какво? След върховния миг на напрежение, в който всеки дълбоко в себе си се е подготвил за срещата със смъртта, сега пък няма да се бием? Сред войската сякаш преминава вълна на разочарование. Не, напротив, ще се бием, само че пеша. На коне ще останат само триста рицари начело с двама маршали, които да извършат пробив в редовете на английските стрелци. Останалите рицари веднага ще нахлуят през пробива и ще влязат в ръкопашен бой с войниците на уелския принц. Конете ще бъдат пазени наблизо за преследването.
Одреем и Клермон вече обхождат челните редици, за да изберат триста сред най-яките, най-смелите и най-добре въоръжените рицари, които ще образуват атакуващия конен отряд.
Маршалите изглеждат недоволни, защото даже не ги поканиха да си кажат мнението. Наистина Клермон се опита да накара да го изслушат и настоя да помислят още малко. Но кралят грубо го прекъсна: „Месир Йосташ е видял с очите си, месир Дъглас е добре осведомен. Какво повече можем да чуем от вас?“ Планът на разузнавача и на гостенина стана план на краля. „Да беше назначил Рибмон маршал, а Дъглас конетабъл“, мърмори Одреем.
Всички, които не влизат в конния отряд, трябва да слязат от седлата. „Свалете шпорите, скъсете копията до дължина пет стъпки!“
Недоволство и ропот сред редовете. Не бяха дошли за това. И защо разпуснаха пехотата в Шартр, щом сега ще вършим нейната работа? При това на рицарите им се късаха сърцата при мисълта да срежат копията. Тези копия с хубави дръжки от ясеново дърво, които грижливо са избирали, за да ги държат хоризонтално до щита, и да се впуснат с тях в галоп! А сега трябва да се разхождат с прътове под тежестта на железните брони. „Да не забравяме, че при Креси…“ — казваха онези, които все пак искаха да оправдаят краля. „Стига с това Креси“, отвръщаха останалите.
Същите тези мъже, допреди половин час изпълнени с благородно въодушевление, сега мърмореха като селяни, на които се е счупило колелото на каруцата. Но сам кралят, за да даде пример, бе отпратил белия си жребец, и тъпчеше тревата, без шпори, прехвърляйки боздугана си от едната ръка в другата.
Препускайки в галоп от Поатие, аз заварих войската именно така, заета да дяла копията с брадвите; пристигнах под знамето на Светия престол, придружен само от рицарите ми и най-добрите бъдещи рицари, Гийорми, Кюнак, Ели д’Емри и Ели дьо Реймон, тези, с които пътуваме сега. О, няма скоро да забравят това! Може би са ви разказвали… или не?
Слизам от коня, хвърляйки поводите на Ла Рю, намествам си шапката, която се беше смъкнала на врата ми от ездата, Брюне оправя мантията ми и аз пристъпвам към краля със събрани като за молитва ръце: „Сир, моля ви и ви заклевам заради вярата да отложите за малко боя. Дошъл съм да се обърна към вас от името и волята на светия отец. Ще благоволите ли да ме изслушате?“
Колкото и неприятно изненадан да остана от пристигането в този час на църковния досадник, крал Жан не можеше да направи нищо друго, освен да отговори със същия церемониален тон: „На драго сърце, монсеньор кардинал. Какво ще благоволите да ми кажете?“
Останах за миг с вдигнати към небето очи, сякаш молех за вдъхновение. И аз наистина се молех; но в същото време изчаквах да се приближат атинският херцог, маршалите, бурбонският херцог, епископ Шово, в чието лице се надявах да намеря съюзник, Жан дьо Ланда, Сен-Вьонан, Танкарвил, и някои други, сред които и Презвитера. Защото тук вече не ставаше дума за разговор на четири очи или на трапезата, както в Брьотьой или в Шартр. Исках да ме чуе не само кралят, но и най-високопоставените мъже на Франция, исках всички те да бъдат свидетели на постъпката ми.
