„Скъпи сир — подех аз, — вие сте събрали тук в огромна войска цвета на рицарството от вашето кралство, срещу англичаните, които са една шепа в сравнение с вас. Те не ще удържат на силата ви; за вас ще бъде по-достойно да се предадат без сражение, вместо да въвлечете в боя всички тези рицари и да причините смъртта на добри християни от едната и другата страна. Казвам ви това по поръка на нашия пресвят отец, папата, изпратил ме като упълномощен с всичките му права нунций, за да спомогна за мира според повелята на бог, който желае това за всички християнски кралства. И така, аз ви моля в името на Христос за позволение да отида при уелския принц, да го уведомя за опасността, в която се намира, и го посъветвам да размисли.“
Ако крал Жан можеше да ме ухапе, мисля, че би го сторил. Ала един кардинал на бойното поле произвежда огромно впечатление. Атинският херцог беше свел чело, маршал дьо Клермон също, както и монсеньор дьо Бурбон. Прибавих: „Скъпи сир, днес е неделя, ден на бога, и вие току-що чухте литургия. Няма ли да склоните да отложите смъртоносното дело през този посветен на бога ден? Позволете поне да говоря с принца.“
Крал Жан погледна събралите се около него барони и разбра, че той, големият християнски крал, не може да не уважи молбата ми. В Случай на злополука той щеше да е виновният, всички щяха да видят в това божието възмездие.
„Така да бъде, монсеньор — ми каза той. — Подчиняваме се на вашето желание. Но не се бавете.“
Тогава се преизпълних с гордост… бог да ми прости това… Осъзнах превъзходството на духовника, на богоизбрания принц над светските крале. Ако бях граф дьо Перигор, на мястото на баща ви, никога нямаше да мога да упражня такова въздействие. И си помислих, че извършвам главното дело в живота си.
Все така придружен от моите неколцина копиеносци и предизвестен от хоругвата на папството, аз препуснах към хълма, по проучения от Рибмон път, в посока на малката гора, в която се бе установил лагерът на уелския принц.
„Принце, сине мой — този път не го нарекох монсеньор, когато се явих пред него, за да осъзнае по- добре своята безпомощност — ако се бяхте уверили с очите си в силата на крал Жан, както току-що направих аз, щяхте да ми позволите да направя опит за преговори помежду ви, и ако мога, да ви помиря.“ И му разкрих броя на френската войска, която бях успял да огледам пред градеца Нуайе.
„Виждате къде и колко сте вие… Мислите ли, че ще можете да издържите дълго?“
Не, разбира се, не можеше да издържи дълго, той добре осъзнаваше това. Единственото му предимство беше местността; неговата отбранителна позиция действително бе най-добрата, за която можеше да се мечтае. Но хората му вече започваха да страдат от жажда, защото на хълма нямаше вода и не можеха да отидат да донесат от потока Моасон в подножието, тъй като французите го бяха завардили. Колкото до храната, имаха запаси само за един ден. Ех, поразяващият принц бе загубил ослепителната си усмивка под саксонските мустаци! Ако той не беше това, което бе, заобиколен от своите рицари Шандос, Грейли, Уоруик, Сюфолк, които го наблюдаваха, той би се присъединил към тяхното мнение, а именно че положението не им оставя никаква надежда. Освен ако не стане чудо… а чудото може би се явяваше в мое лице. От чувство на достойнство той все пак не отстъпи веднага: „В Монбазон ви казах, монсеньор дьо Перигор, че не бих могъл да преговарям без заповед от моя баща краля… — Хубави принце, божията заповед стои над тази на кралете. Нито вашият баща крал Едуард от своя трон в Лондон, нито господ от небесния престол биха ви простили, ако погубите толкова добри и храбри хора, поверени на вашата закрила, ако можете да постъпите другояче. Съгласен ли сте да преговарям за условията, при които ще можете, без да бъде накърнена честта ви, да избегнете една толкова жестока и несигурна битка?“
Черна броня и червена мантия бяха застанали една срещу друга. Шлемът с трите бели пера се взираше в червената ми шапка и сякаш броеше копринените й пискюли. Най-после шлемът кимна в знак на съгласие.
Спуснах се по същия път, откъдето забелязах редиците на английските стрелци, скрити зад преградите от колове, които бяха забили тук, и ето ме отново при крал Жан. Попаднах в разгара на разговора и по някои от погледите, които ме посрещнаха, разбрах, че не всички бяха казали хубави неща за мен. Презвитера се поклащаше, мършав, предизвикателен, под монтобанската си шапка.
„Сир — казах аз, — добре огледах англичаните. Не е нужно да бързате с битката, нищо няма да загубите, ако си починете малко. При тяхната позиция не е възможно нито да побягнат, нито да ви се изплъзнат. Наистина вярвам, че ще ги победите без бой. Ето защо ви моля да им дадете отсрочка до утрешния изгрев.“
Без бой… Видях как мнозина, измежду които граф Жан д’Артоа, Дъглас, дори и Танкарвил, трепнаха при тези думи и разтърсиха глави. Те искаха да има бой. Настоях: „Сир, не отстъпвайте нищо на врага, ако не желаете, но отстъпете на господ неговия ден.“
Конетабълът и маршал дьо Клермон бяха склонни за отлагане на сражението… „Нека разберем, сир, какви са предложенията на англичанина и какво можем ние да изискваме; не рискуваме нищо…“ За това пък Одреем — о, само защото Клермон беше на едно мнение, той трябваше да застане на противоположното — каза достатъчно високо, за да го чуя: „Да се бием ли сме дошли тук, или да слушаме проповеди?“ А Йосташ дьо Рибмон, понеже неговият план беше възприет от краля и той изгаряше от нетърпение да го види в изпълнение, настояваше за незабавно започване на сражението.
А ето че и Шово, граф-епископът на Шалон, който носеше боядисан в лилаво шлем във формата на митра, изведнъж става неспокоен и почти гневно ми казва: „Месир кардинал, нима е дълг към църквата да оставим тези грабители и подлеци да си отидат без наказание?“ Тук вече се поразсърдих. „А дълг ли е на един свещенослужител, месир епископ, да отказва да почете деня на бога? Благоволете да научите, ако не знаете, че съм упълномощен да отнема службата и бенефициите на всеки духовник, който възпрепятствува усилията ми да постигна мир… Провидението наказва самоуверените, месир. Оставете на краля честта да прояви великодушието си, ако желае… Сир, всичко е във ваши ръце; бог решава чрез вас.“
Ласкателството удари в целта. Кралят се поколеба още малко, а аз продължавах да настоявам, украсявайки речта си с хвалебствия, големи колкото Алпите. Кой крал, от Свети Луи насам, беше дал такъв пример? Целият християнски свят щеше да се възхити от тази храбра постъпка, и отсега нататък всеки ще търси помощ от мъдростта му и подкрепа от неговото могъщество!
„Постройте шатрата ми — каза кралят на щитаносците си. — Така да бъде, монсеньор кардинал, ще изчака тук до утрешния изгрев, заради любовта ми към вас. — Заради любовта към бога, сир, единствено заради нея.“
И отново потеглям. През този ден шест пъти отидох и се върнах, внушавайки на единия условията за споразумението, донасяйки ги на другия; и всеки път, когато минавах между плетищата на уелските стрелци, облечени в своите наполовина бели, наполовина зелени ливреи, си казвах, че ако някои от тях по грешка ме обсипят със стрелите си, добре щях да се наредя.
За да минава времето, крал, Жан хвърляше зарове в своята шатра от червено сукно. Наоколо войската се чудеше какво става. Ще се бием ли, или не? Въпросът разгорещено се обсъждаше дори пред краля. Едни проявяваха разсъдливост, други самохвалство, трети боязливост, четвърти гняв… Всеки си позволяваше да изкаже мнение. Всъщност крал Жан се колебаеше. Мисля, че дори за миг не си постави въпроса за общото благо. Интересуваше го само личната елава, която отъждествяваше с благото на своя народ. След толкова превратности и разочарования, кое щеше да възвеличае повече неговия образ, победа с оръжие или победа чрез преговори? Защото предположението за загуба изобщо не му и минаваше през ум, нито на него, нито на някого от съветниците му.
А предложенията, с които всеки път се връщах, никак не бяха за пренебрегване. Най-напред уелският принц се съгласи да върне цялата плячка, заграбена по време на похода, както и всички пленници без откуп. Вторият път склони да върне всички завзети замъци и укрепления и да счита за невалидни васалските клетви и съюзничества. При третото ми отиване обеща да плати в злато всичко, което беше разрушил не само през лятото, но и миналата година в земите на Лангдок. С една дума принц Едуард не запазваше никаква изгода от двата си похода.
Крал Жан искаше още? Добре. Издействувах от принца обещание да изтегли всички гарнизони, установени извън Аквитания… това беше немалък успех… и да не преговаря за в бъдеще нито с граф дьо Фоа… по този повод нека ви кажа, че Феб беше в кралската армия, но не го видях; държеше се настрана… нито с когото и да е от кралския род, с което се имаше предвид по-точно Шарл Наварски. Принцът правеше големи отстъпки, по-големи, отколкото можех да се надявам. И все пак ми се струваше, че дълбоко в себе си
