той не вярваше, че няма да му се наложи да се сражава.
Отсрочката не пречеше на работата. През целия ден по заповед на принца хората му укрепяваха позицията си. Стрелците забиваха заострени от двата края колове зад плетовете, за да си направят защитна стена. Поваляха дървета и ги довличаха напреко пътеките, по които евентуално можеше да мине врагът. Граф Сюфолк, маршал на английската армия, проверяваше по ред всяка войскова част. Графовете Уорик и Сализбъри и сир Одли присъствуваха на разговорите ни и ме придружаваха през техния лагер.
Денят вече преваляше, когато занесох на крал Жан едно последно предложение, което самият аз бях поискал. Принцът беше готов да се закълне и да подпише, че в продължение на пълни седем години няма да се въоръжава, нито ще готви някакви действия срещу кралство Франция, И така, бяхме на прага на всеобщия мир.
„О, познаваме англичаните — каза епископ Шово. — Кълнат се, и после отричат думите си.“
Възразих, че трудно биха се отрекли от обещание, дадено пред един папски легат; аз щях да се подпиша под споразумението.
„Ще ви дам отговор при изгрев слънце — каза кралят.“
Отидох да пренощувам в манастира на Мопертюи. Никога не бях яздил толкова в един и същи ден, нито бях преговарял толкова дълго. Но въпреки че бях капнал от умора, отделих време да се помоля от цялото си сърце. Накарах да ме събудят призори. Слънцето тъкмо се показваше, когато отново се явих пред шатрата на краля. При изгрев слънце, бе казал той. Едва ли можеше да има по-голяма точност от моята. Обзе ме лошо предчувствие. Цялата френска войска беше въоръжена и строена за бой, всички бяха пеша, с изключение на тристата рицари от конния отряд, и чакаха само заповед за атака.
„Монсеньор кардинал — ми заявява кратко кралят, — ще се откажа от сражението само ако принц Едуард заедно със сто рицари по мой избор се предаде в мой плен. — Сир, това искане е прекалено дръзко и накърнява честта; то проваля всичките ни преговори от вчера. Достатъчно опознах уелския принц и съм убеден, че дори няма да го изслуша. Той не е човек, който ще отстъпи, без да се бие, нито ще се предаде в ръцете ви с цвета на английското рицарство, дори и ако това бъде последният му ден. Вие бихте ли приели такова условие, или който и да е рицар на Звездата, ако бяхте на негово място? — Не, разбира се! — Тогава, сир, струва ми се, безполезно да представям предложение, което явно се прави само за да бъде отхвърлено. — Монсеньор кардинал, благодаря ви за услугите; слънцето изгря Благоволете да се оттеглите от бойното поле.“
Зад краля епископ Шово, Жан д’Артоа, Дъглас, Йосташ дьо Рибмон, дори и Одреем, и, разбира се, Презвитера, си разменяха намигвания и усмивки през наличниците, и явно радостта им, че бяха осуетили мисията ми на папски легат, се равняваше на тази, която щяха да изпитат, ако премажат англичаните.
Гневът до такава степен се надигаше в мене, че за миг се поколебах дали да не кажа, че имам правомощия да отлъчвам. И какво? Каква ще е ползата? Французите пак ще тръгнат в атака, а аз ще направя още по-явно безсилието на църквата. Прибавих само: „Бог ще отсъди, сир, кой от двама ви се е показал като по-добър християнин.“
За последен път се изкачих до горичката. Бях побеснял. „Нека тези умопомрачени пукнат до един — си казвах, препускайки. — Няма да има нужда бог да ги съди, всичките са годни за пещите на ада.“
Щом пристигнах при уелския принц, аз му казах: „Синко, трябва да се биете; направете каквото можете. Не успях да постигна съгласие за споразумение с краля на Франция. — Нашето намерение е именно да се бием — отговори принцът. — Бог да ми е на помощ!“
След което, огорчен и ядосан, аз отново потеглих към Поатие. И моят племенник Дюрацо избра точно този момент, за да ми каже: „Моля ви да ме освободите от задълженията, чичо. Искам да отида да се бия. — С кого? — извиках му аз. — С французите, разбира се! — Не намираш ли, че и без това са достатъчно многочислени? — Чичо, разберете, че щом ще има сражение, за един рицар е недостойно да не вземе участие. Месир дьо Ередиа също ви моли…“
Трябваше добре да го нахокам и да му кажа, че е натоварен от папата да ме придружава в миротворителната мисия, и че такава постъпка можеше да се приеме не като благородническа, а тъкмо обратното, като нарушение на служебен дълг, защото се присъединяваше към една от страните. Просто трябваше да му заповядам да остане… Но бях прекалено уморен и раздразнен. А донякъде го и разбирах. И на мен би ми се искало да хвана копието и да нападна някого, епископ Шово може би… И му извиках: „Вървете по дяволите и двамата! На добър ви час!“ Това бяха последните думи, които казах на моя племенник Робер. И как само се упреквам за тях…
VII
БОЖИЯТА ДЕСНИЦА
Трудно е, без да си присъствувал, да възстановиш хода на една битка, а даже и да си присъствувал. Още повече когато е объркана като тази при Мопертюи… Няколко часа след това тя ми бе предадена по двадесет различни начина, защото всеки я бе видял от своето място, и считаше за най-важни собствените си постъпки. Особено ако слушаш победените, излиза, че са паднали само заради грешката на съседите им, които пък казват същото за първите.
Безспорно е едно: веднага след потеглянето ми от френския лагер двамата маршали се спречкали. Конетабълът, атинският херцог, след като помолил краля да изслуша съвета му, казал горе-долу следното: „Сир, ако наистина искате англичаните да се предадат в ръцете ви, защо не ги оставите да се изтощят от липса на припаси? Позицията им е добра, но ако самите те са слаби, няма да я отбраняват дълго. Обградени са от всички страни, и дори да опитат да се измъкнат през единствения изход, през който самите ние искаме да ги нападнем, ще ги смажем без усилия. Така и така изчакахме един деи, защо да не изчакваме два, още повече, че войската ни непрекъснато се увеличава от закъснелите?“ Маршал дьо Клермон го подкрепил: „Конетабълът има право. От малко изчакване можем само да спечелим.“
Тогава вече маршал д’Одреем избухнал. Да отлагаме, все да отлагаме! Трябваше да сме приключили още снощи. „Ще стане така, че ще ги оставите да избягат, както често се случва. Вижте как са се размърдали. Смъкват се към нас, за да се укрепят още по-ниско и да си осигурят отстъпление. Човек би казал, Клермон, че не бързате кой знае колко да се сражавате, и че близостта на англичаните ви е неприятна.“
Естествено спорът между маршалите трябваше да избухне. Но сега ли беше най-подходящият момент? Клермон не беше човек, който ще остави да му нанесат безнаказано такова тежко оскърбление в лицето. Веднага върна удара, като при игра на топка: „Няма да бъдете толкова дързък днес, Одреем, освен ако наврете муцуната на вашия кон в задницата на моя.“
След което се отправя към поверените му за атака рицари, нарежда да го качат на седлото и сам дава заповед за нападение. Одреем веднага прави същото и още преди кралят да е казал нещо, преди конетабълът да е дал заповед, конният отряд се е спуснал в атака, но не в предварително определения строй, а разделен в две колони, които сякаш се стремят по-скоро да се отдалечат една от друга или да се преследват, отколкото да бият врага. Конетабълът на свой ред заповядва да доведат бойния му кон и се понася след тях, опитвайки се да ги сгрупира.
Тогава кралят предава на цялата войска заповед за нападение; и всички рицари, пеш, тромави, затруднени от петдесетте или шестдесетте ливри желязо на гърба си, потеглят напред през полята към стръмния път, по който конницата вече възлиза. Петстотин стъпки дотам…
А горе уелският принц, като видя, че френският отряд се задвижи, извика: „Славни барони, ние сме малко на брой, но не се плашете от това. Честта и победата не отиват непременно при мнозинството, а където бог пожелае. Ако ни разгромят, няма да бъдем упреквани, а ако денят бъде щастлив за нас, ще сме най-прославените в света.“
Земята вече се тресеше в подножието на хълма; уелските стрелци бяха приклекнали зад стените от заострени колове. Засвистяха първите стрели…
Най-напред маршал дьо Клермон връхлетя срещу войската на Сализбъри, спускайки се към плета, за да направи пробив. Дъжд от стрели разби атаката. Жестоко падане, по думите на онези, които оцеляха. Конете, които не бяха засегнати, се набиваха върху острите колове на уелските стрелци. Иззад плетищата изникваха пешаците със своите сърповидни ножове, тези ужасни оръжия с три предназначения: куката се впива в ризницата, понякога и в плътта на рицаря, и го сваля от коня… върхът разкъсва бронята на поваления воин при слабините и подмишниците, а извитото острие разцепва шлема… Маршал дьо Клермон
