Каза ми също, че силният гняв, в който изпаднал, укрепнал мишците му. Вече не усещал тежестта на бронята. Беше счупил боздугана си, но преди това бе убил с него не един нападател. Впрочем той предпочиташе да удря с боздуган, отколкото, да сече с меча; но понеже бе останал само с брадвата с две остриета, той я размахваше, въртеше я, стоварваше я наляво и надясно. Сякаш бе побеснял дървар сред стоманена гора. Никога не е имало по-разярен воин от него на бойното поле. Не усещаше нищо, нито умора, нито страх, само този бяс, заслепил го повече от кръвта, която се стичаше по левия му клепач.
Преди миг бе уверен в победата; държеше я в ръцете си! И всичко се сгромоляса. Каква бе причината, кой бе виновен? Виновни бяха Клермон, Одреем, тези негодни маршали, които потеглиха така прибързано, заради онова магаре конетабълът! Да пукнат дано, да пукнат до един! В това отношение добрият крал можеше да е спокоен; поне едно от желанията му бе изпълнено. Атинският херцог загина; малко по-късно щяха да намерят тялото му в един храст, изтърбушено с нож и стъпкано. Маршал дьо Клермон е мъртъв; в тялото му са забити толкова много стрели, че прилича на паунова опашка. Одреем е пленник, с пронизано бедро.
Гняв и бяс. Всичко е загубено, но крал Жан се стреми само да убива, да убива, да убива всичко пред себе си. И най-после, толкова по-зле, нека умре, да му се пръсне сърцето! Синята му, обшита с лилии надризница виси на парцали. Видя как падна знамето, което храбрият Жофроа дьо Шарни притискаше до гърдите си; петима пешаци го бяха нападнали, и един уелски или ирландски войник, въоръжен с прост касапски нож, отнесе френското знаме.
Крал Жан вика своите хора. „При мен, Артоа! при мен, Бурбон!“ Само преди миг бяха тук. Е да! Но сега синът на граф Робер, изобличителят на наварския крал, оня великан без мозък… „братовчеде Жан, братовчеде Жан“… е пленен, пленен е и брат му Шарл д’Артоа, както и монсеньор дьо Бурбон, бащата на престонаследничката.
„При мен, Шово, при мен, епископе! Накарай бог да те чуе!“ Ако в този миг Рьоно Шово говореше на бог, то бе очи в очи. Тялото на шалонския епископ лежеше някъде със затворени клепачи под желязната митра. Никой не отговори на краля, освен един момчешки глас, който викаше: „Татко, татко, пазете се отдясно! Татко, внимавайте!“
Кралят за миг се обнадежди, виждайки Ланда, Вудне и Гишар отново в боя, на коне. Дали бегълците не се бяха опомнили? Дали войската на принцовете не идваше в галоп да го измъкне оттук? „Къде са синовете ми? — В безопасност, сир!“
Ланда и Вудне се бяха понесли в атака. Сами. По-късно кралят щеше да научи за смъртта им, постигнала ги, защото се бяха върнали на полесражението, за да не ги сметнат за страхливци, след като спасиха френските принцове. При краля е останал само един от синовете му, най-малкият, неговият любимец Филип, който продължава да вика: „Внимавайте отляво, татко! Татко, татко, пазете се отдясно…“и нека признаем, че колкото му помага, толкова му и пречи. Защото за детските му ръце мечът е прекалено тежък, за да може истински да напада с него, и понякога кралят е принуден да отстранява с дългата си брадва тази ненужна сабя, за да нанася по-лесно смъртоносни удари на нападателите си. Но той поне не избяга, малкият Филип!
Изведнъж крал Жан се озовава сред двадесет противника, пеша, заобиколили го толкова плътно, че си пречат един друг. Чува виковете им: „Това е кралят, това е кралят, напред срещу краля!“
Нито една френска надризница в този ужасен кръг. По големите и малки щитове се виждат само английски и гасконски девизи. Викат му: „Предайте се, предайте се или сте мъртъв!“
Но побеснелият крал не чува нищо. Продължава да сече въздуха с брадвата си. Понеже са го разпозиали, всички се държат на разстояние; по дяволите, искат да го заловят жив! И той разсича въздуха наляво и надясно, най-вече надясно, защото лявото му око е залепнало от кръв… „Татко, пазете се…“ Един удар засяга краля по рамото. Тогава един огромен рицар се провира през блъсканицата, прави пробив с тялото си в стената от брони, разбутва ги с лакти, и стига пред задъхания крал, който продължава да върти брадвата си. Не, не е Жан д’Артоа, нали ви казах, че го плениха. Рицарят със силен глас извиква на френски: „Сир, сир, предайте се!“
Тогава крал Жан престава да удря във въздуха, оглежда хората около себе си, затворили го в кръг, и отвръща на рицаря: „На кого да се предам, на кого? Къде е моят братовчед уелският принц? С него искам да говоря. — Сир, той не е тук — отговаря му великанът, — предайте се на мен, аз ще ви заведа при него. — Кой сте вие? — Аз съм Дьони дьо Морбек, рицар, но от пет години пребивавам в английското кралство, защото нямам право да живея във вашето.“
Морбек, осъден за убийство и уличен в частна война, брат на същия Жан дьо Морбек, който така добре сътрудничи на наварската партия, и който уговори сделката между Филип д’Еврьо и Едуард III. Ех, съдбата добре си гледаше работата и подправяше нещастието, за да е още по-горчиво.
„Предавам се във ваши ръце“ — каза кралят.
Захвърли брадвата в тревата, свали желязната си ръкавица и я подаде на едрия рицар. После, останал за миг неподвижен, със затворени очи, той най-после осъзна поражението си.
Но ето че около него отново се надигна врява. Започнаха да го блъскат, дърпат, бутат, разтърсват, притискат. Двадесетте здравеняци крещяха едновременно: „Аз го залових, аз го залових!“ Най-едрият, някакъв гасконец, извика: „Мой е. Аз пръв го нападнах. А вие, Морбек, дойдохте, когато всичко бе свършено.“ Морбек отговори: „Какво сте се разкрещял, Троа? Той се предаде на мен, не на вас.“
Защото залавянето на френския крал щеше да донесе голяма награда — и пари, и слава! Всеки се стремеше да се вкопчи в него, за да обезпечи правото си. Бертран дьо Троа го бе хванал за ръката, друг за яката, и кралят най-после бе повален на земята с цялото си снаряжение. Готови бяха да го разкъсат на парчета.
„Чуйте, рицари! — викаше той — заведете ме както подобава, мен и моя син, пред братовчед ми принца. Не се бийте повече за мен. Достатъчно съм силен, за да ви направя всички богати.“
Но никой не го слушаше. Продължаваха да викат: „Аз го залових. Той е мой!“
И рицарите се биеха помежду си, със злобни изражения и вдигнати железни нокти, биеха се за един крал като кучета за кокал.
Да видим сега какво става при уелския принц. При него току-що бе дошъл славният му пълководец Жан Шандос, и двамата се бяха спрели на едно възвишение, от което се виждаше голяма част от бойното поле. Конете им, с налети с кръв ноздри, с мокри от слюнка юзди, бяха целите в пяна. Самите те бяха задъхани. „Всеки от нас чуваше как другият поема големи глътки въздух“, ми разказваше после Шандос. От лицето на принца шуртеше пот, и желязната качулка върху шлема, която пристягаше главата и раменете му, се повдигаше при всяко вдишване.
Пред погледите им имаше само изтърбушени плетища, прекършени дръвчета, опустошени лозя. Навсякъде повалени коне и войници. Тук един кон в нескончаема агония рие с копита, там пълзи някаква броня. На друго място трима оръженосци довлачват под едно дърво тялото на издъхващ рицар. Навсякъде уелски стрелци и ирландски пешаци претърсват труповете. Тук-там все още се чуваше шум от схватка. Английски рицари минаваха през равнината, притиснали последния французин, който търсеше спасение.
Шандос каза: „Слава богу, денят бе щастлив за вас, монсеньор.“ „Хвала на бога, така е. Ние победихме!“ — отвърна принцът. Шандос продължи: „Струва ми се, че ще е добре да спрете тук и закрепите знамето на онзи висок храст. Така хората ви, които са доста разпръснати, ще могат да се съберат. А и вие самият ще се освежите, виждам, че ви е много горещо. Няма кого да преследвате.“ „И аз мисля така“ — отвърна принцът.
И докато забиваха в храста знамето, изпъстрено с лъвове и лилии, и роговете тръбяха ли тръбяха за сбор при принца, Едуард накара да му свалят шлема, разтърси русите си коси и избърса мокрите от пот мустаци.
Какъв ден! Трябва да признаем, че той наистина не се бе пожалил, препускал бе без отдих, за да може да минава през всички бойни части, да окуражава стрелците, да насърчава рицарите, да решава къде да пратят подкрепления… е, решаващо бе най-вече мнението на маршалите му Уоруик и Сюфолк, но той винаги бе край тях, за да им казва: „Добре постъпвате…“ Впрочем той бе взел едно единствено, но много важно решение, заради което заслужаваше славата на целия победен ден. Когато видя какъв безпорядък настъпи във войската на орлеанския херцог само от отстъплението на френската конница, веднага качи на седлата част от рицарите си и ги прати да предизвикат същото в тази на нормандския херцог. Самият той
