Вълко и всичките други я погледнаха с голямо удивление.
— Вярваме, че ти си нещастна — каза Рада с нежен глас, — но кажи ни нещастията си и ний може да те утешим…
— Не се надявам; но може да ми поолекне, като ви кажа страданията си… Слушайте:
Аз съм се родила в село Струмица в Македония. Моят татко беше много богат… Какво ти богат! В него време, който имаше десет погоня ниви и няколко овци, почиташе се за много богат. Моето детство беше щастливо. Сестри ми Радка, която беше две години от мене по-малка, никога не се отделяше от мене и ний все заедно си играехме из нашите широки градини. Тогаз ний не знаехме печал. В нашите сърца всякога царуваше детско веселие… Ах! Няма него време сега!
И тая бедна жена заля се със сълзи.
— И тъй, като стъпих в 13-та година на възрастта си — продължи тя, като се поуспокои, — аз бях пак весела, както и преди. Но татко ми поръча никак да не излазям на пътя и даже някой път ме криеше в подземни дупки (таквизи дупки в нашия двор имаше две). Почти цяла година мене не ми позволяваха да се покажа на пътя и през всичкото това време татко ми беше много печален. Но после той начна малко по малко да става весел и аз бях свободна да излазям на пътя.
Рада слушаше с голямо внимание този разказ и понякогаж на лицето и се изображаваше голяма радост.
— В една нощ — продължи старата жена — аз се разбудих от силен крясък. Сестра ми Рада прегърна ме и извика с уплашен глас: „Како! Татка и мама ги бият!“ Аз дотолкоз се уплаших, щото не можих да извикам. В тази минута мама жално извика. Иззаведнаж в къщи се разля светлина от няколко свещи и аз видях… о, боже!…
Сълзите за няколко минути й прекъсаха гласа.
— Аз видях — продължи тя, като отри сълзите си, — че татко и мама стоят… забити на кол и… жално викат… Аз извиках и изгубих чувствата си…
Рада, която слушаше с нетърпение, спусна се, прегърна старата жена и като я обливаше със сълзи, извика:
— Сестро!… Стоянке! Ний пак се видяхме!… Вълко и всичките други останаха замаяни.
— Нима тя е твоя сестра? — запита Вълко жена си Рада.
— Тя е, тя! — каза Рада и начна да целува сестра си. — Аз сега си припомних всичко… като милата ми сестра изгуби чувствата си, аз помислих, че тя е умряла, начнах да викам и да плача. В това време една голяма грапава ръка запуши устата ми, завърза очите ми и ме изнесе навън. Аз от страх не знаех жива ли бях, или мъртва. Гласът ми се прекъса и аз не можих да викам. Не зная много ли, малко ли ме носиха, но този, който ме носеше, спря се и ми каза: „Не бой се сега, Радке, ний се отървахме.“ Дору думаше това, той развърза очите ми. Колко се зарадвах, като видях отпреде си чича Петка, нашия добър съсед! Аз се спуснах да го прегърна, но завчас се пак дръпнах назад: лицето му беше изранено и от гърдите му течеше кръв. Той, като видя, че се уплаших, погледна ме с нежен поглед и ми рече: „Не бой се, дете, аз сега ще направя да престане тази кръв.“ И наистина, след няколко минути кръвта, която течеше от гърдите му, престана. Тогаз аз се спуснах и го прегърнах; той ме стисна в обятията си, обливаше ме със сълзи и ми шепнеше: „Нещастно дете, ти остана сираче!… Ти никога вече не ще видиш това място, дето си се родило.“ Аз не му разбирах защо ми хортува тъй и продължавах да го гладя по сбръчканото му чело. „Да вървим, нещастно дете“ — каза той, като въздъхна и се упъти. Мене ми се струваше, че той тичаше силно.
— Ами мама, ами кака… на кого останаха? — запитах го аз.
— Те отидоха напред — измърмори той с разтреперан глас и удвои крачките си.
Скоро ний Влязохме в една гора. Чичо Петко тъй бърЖе тичаше, щото мен от очите ми излазяха сълзи. Той, без да спре, подсвирна силно и пред нас излязоха трима млади момци. „Скоро… скоро! — каза им чичо Петко бързешком, — че подир нас идат!“ Додето той издума, и един от младите момци изведе от гъсталака един добър кон, подаде юздата му на чича Петка и му каза: „На, бягай, ний ще те стигнем.“ Чичо Петко в едно мигновение хвърли се на коня, взе мене в полата си и хубавият бял кон хвърчеше като птиче… Подир нас вървяха и онези трима момъка. Нашият път беше дълъг; една цяла неделя вървяхме — наконец додохме в Шумен и там аз останах… Там се ожених за Вълка, там родих Велика и Стояна.
Стоянка (старата жена, която наистина беше Радина сестра), като слушаше този Радин разказ, беше се замаяла от радост; тя прегърна сестра си Рада и й каза:
— Ах, сестро! Ний сме били в един град, а не сме се видели… Но де ще се видим… Аз стоях като птиче запряна…
— Боже! — извика Влади, като седна на колене пред св. икона Богородична. — Нашът род, нашите роднини, всички са теглили от тези проклети яничари и дору досега все теглят!…
— Само ний не теглим — каза Стоянка, като прекъса думата му. — Слушайте да ви разкажа всичко, че тогава ще видите само ний ли теглим:
Как додохме от Струмица до Шумен, аз не помня — продължи тя. — Помня само, че като додохме в Шумен, Джамал бей (началникът на шумненските яничари, който беше ме грабнал) начна да ме принуждава да се потурча, но аз никак не рачех. Той ме плашеше с бой, с убиване и с колене; канеше се още да отреже ръцете ми и носът ми, че да ме пусне да ходя из Шумен, но всичко беше напразно; аз се реших да изгубя животът си, а не душата си. Джамал бей, като видя, че не ще може да ме склони на своята вяра, остави ме в покой, но направи ме само да му бъда жена. Няколко пъти аз посягах на самоубийство, но всякой път се случваха препятствия и аз все оставах жива. Вероятно, то се случваше по божие щение, защото на него било угодно да живея аз, за да спася и друга жертва…
Младата хубавица при тези Стоянкини думи въздъхна и хвърли към нея един поглед, в когото се изражаваше нежност и благодарност.
Стоянка продължи:
— Минаха се десет цели години и аз все стоях запряна. В една нощ в моята стая введоха една млада жена и едно момиченце на три години. Тая жена беше християнка. Горката! Тя плачеше и искаше да се убива, но не смееше, защото при нея всякога стоеше момиченцето, що бяха го ввели с нея заедно и което беше нейна дъщеря. Аз я утешавах, като й описвах моите страдания, но тя не щеше да чуе нищо, само викаше и късаше косата си. Минаха се три години и Джамал бей все се надяваше дано да се потурчи новата му жертва; но тя никак не се склоняваше. Най-сетне той се разгневи много, начна да принуждава и мене да се потурча и аз, като не рачих, той ни заведе на чифлика си, дето начна да мъчи онази горката жена. Но дору я той мъчеше, яви се един едър българин, който с юмрука си свали Джамал бея долу, грабна нещастната жена и си отиде… Джамалбеевите хора се спуснаха подире му, достигнаха го, но не можиха да вземат жертвата си, а само отсякоха на българина ръката му…
— Той бил брат ми Иван — извика Петър и като взе в обятията си младата хубавица, той прибави:
— Дъщерко! Прегърни престарелия си татка.
— Младата хубавица, без да знай що се върши с нея, обви с белите си ръце Петровата снага и го целуна по сбръчканото чело.
— Да — продължи Петър, — ти си моята дъщерка… ти си милата ми Петя… Той челяк, що грабна майката ти от Джамалбеевите ръце, беше мой брат, той донесе майка ти при мене… Владе! Иди прегърни загубената си сестра!…
Брат и сестра се прегърнаха… Лицата им мокри от сълзи.
— Сега аз съм щастлив — извика Вълко. — Подир толкоз страдания, толкоз годишна раздяла, ний пак се събрахме наедно. Нека сега се веселим!…
Додето той думаше тези последните думи, заведнаж се раздадоха, според българския обичай, най- напред жални гласове на старите баби, които, като седяха една до друга, умилително пееха песни, в които се изображаваше нашето страдание от яничарите и кърджалиите… И тези песни извлякоха сълзи от очите на всичките слушатели… След като млъкнаха бабите, раздадоха се сладкозвучни гласове на младите булки, които пееха юнашки, старобългарски песни. Наконец писнаха гайди, кавали и други сбирки; раздадоха се радостни провиквания; начнаха се разни игри, като ръченица, хойса и прочее, които разтърсиха Вълковът дом.
Ужаси
