трап.
Вълко само се усмихна и нищо не продума.
— Бе вий твърде хладнокръвно гледате на тази грозна смърт, ама… — каза Емин, като видя, че Вълко и синовете му никак не се страхуват.
— Ний не се страхуваме от смърт, макар тя да бъде и най-люта — смирено рече Вълко, — ти не можеш уби нас…
На Еминовото лице се изображи силен гняв.
— Виждам — каза той, — че вий се надявате пак на онова момче да ви освободи, но напразно! Аз проводих 100 мина яничари да го търсят навсякъде; те непременно ще го намерят и уловят… и…
Емин замълча, без да свърши думата си; от гъсталака се показа един человек, от главата до краката облечен в чисто злато. Той държеше в дясната си ръка отрязана глава, от която капеше кръв.
Той беше Дзкамал бей.
— Познаваш ли коя е тази глава? — запита той Емина, като се приближи до него.
Емин внимателно разгледа отрязаната глава и радостно извика:
— Аклъбеева! Нима тъй лесно се предаде той?
— Какво ще стори, че да не се предаде? У него имаше само 100 мина изранени кърджалии, а аз нападнах върху му с 500 храбри яничари… Видиш ли, Емине, как върша хитро работата си? Аклъбеевата глава е в моите ръце. Караман бея няма го вече на този свят, а Вълко с всичкото си семейство стои отпреде ми свързан и е готов да насити моето ненаситно отмъщение!…
— Насити се, проклети! — извика Вълко и заплю Джамал бея. — Ний сме в твоите ръце… Ти си свободен, както щеш, да си отмъщаваш!… Но знай, проклети, че и ти не ще останеш без наказание: милостивият наш цар султан Махмуд зле ще те накаже за твоите безчислени злодейства!… Ако ли той не узнай твоите злодейства и не те накаже, то всеведъщий бог ще ти въздаде прилична на постъпките ти награда!…
Джамал бей, който с нетърпение изслуша тези Вълкови думи, усмихна се и рече:
— Бог не ще ме накаже, защото аз мъча неверните гяури. А други никой не смей да закача яничарите…
— Вий скоро ще погинете! — каза Вълко. — Милостивият султан Махмуд ще изтреби всички яничари…
(Вълковото пророчество се изпълни: не се минаха 10 години, и султан Махмуд, подбуден от чувство человеколюбия, крайно изтреби кръвожадните и свирепи яничари.)
Джамал бей излезе от нетърпение; той удари с всичката си сила нещастния и дързостния Вълка и рече с гняв на Емина:
— Скоро, Емине, скоро върши работата си… Аз не мога вече да търпя. До половин час да е готово всичко. Аз ще накарам да направят на това място път, по който да може да се върви с кон, а че щом чуя крясък, ще дода да се наслаждавам… Но не забравяй от първия път да ги помъчим малко.
След тези думи Джамал бей се скри в тъмния гъсталак.
Емин се застоя няколко минути замислен. После той гуди ръката си на челото си и каза:
— Страх ми иде!… И двете ми уши писнаха заведнаж… но… нищо! Както ми е побелено, тъй ще правя…
Емин с помощта на няколко от своите другари в кратко време свърза Велика и Стояна един срещу други на две дървета и накладе огън под тях да горят постепенно тези невинни жертви. С това като не се задоволи злобният Емин, той отряза ушите и носовете им.
Велико и Стоян издигнаха с благоволение очите си към небето и шепнеха сърдечна молитва. Те не се уплашиха от страшния огън, но като почувстваха нетърпима болест, която им причини силният пламък, те извикаха към родителите си:
— Простете ни, мили родители! Ний вече отиваме при небесния цар!…
Те повече не можаха да продумат — пламъкът ги захвати от четирите страни и не им дозволи да продумат последна дума на родителите си… Чуваха се само глухи охкания, които накарваха челяка да трепере.
Вълко и Рада се спуснаха, за да прегърнат за последен път милите си дечица…Горките! Забравиха, че са свързани… Те искаха барем да целунат децата си, но жестокият Емин, като ги дръпна назад, каза им с грозен глас!
— Стойте! Сега е ваш ред… — И без да се разтрепере, той ги заби на колове…
Крясъкът на тези невинни жертви, които умираха в ужасни мъки, заглуши Шумненския балкан.
В това време се показа Джамал бей; той седеше на прекрасен кон, който като стопанина си беше покрит със злато. Джамал бей, като видя, че неговите жертви тъй ужасно се мъчат, весело се усмихна, поглади брадата си и извика с радостен глас:
— Живей, Джамал бей, живей! Ти си отмъсти!… Наконец изпълни се желан…
Той не беше доизрекъл още тази последната дума „желанието“, и заведнаж конят му се подплаши, разскача се и свали Джамал бея, който за своето нещастие не можа да откачи единът си крак от седлото и като се влачеше много бързо от коня си, разчекна се на две части, защото другият му крак беше се закачил за едно дърво…
Това явно божие наказание пробуди Еминовата съвест; той се улови за брадата си, погледна към небето и извика:
— Боже! Какво струвах аз досега?
След тези думи Емин се хвърли в огъня, в който горяха Велико и Стоян, и заедно с тях (ако не по-скоро) изгоря и той…
Последният
Слънцето приближаваше да заседне. Тънкият и прохладен вятър кротко вееше и провеждаше от запад гъсти облаци, които се готвеха да скрият в обятията си угасващото вече слънце. Овчи стада, които бяха разпръснати по плодоносните шумненски поляни, готвеха се да отиват у тях си. Овчарски кавали и сбирки раздаваха се от всяка страна. Тук-там по равните пътища бързешком вървяха закъснелите пътници, които бързаха да не замръкват по пътя…
Само пътят, що отива от Шумен в село Драгоево, беше тих; по него освен един момък никой други не вървеше. Този млад момък беше много чудно облечен: едната половина от дрехата му беше изгорена, а другата издрана. Неговото лице беше бледно и много сухо… Той често въздишаше, издигаше пълните си със сълзи очи към небето и крачеше полека, като се подпираше с една дълга сопа, която носеше в ръцете си…
Заведнаж той се спря, погледна към селото Преслав и каза:
— Още се дими! Два дни се минаха, откак се е преобърнало това село на пепел, а черният дим още свидетелства за скорошните страшни ужаси!… Ах, там погинаха татко и сестра ми!…
Той дълбоко въздъхна, очисти сълзите си, които бяха се показали на очите му, и продължи пътя си.
Като приближи до Маркиш (място, известно вече на читателите), той се скри в тъмния гъсталак и след половин час се показа пред малкия дом (самодивското жилище). Той се подпря на сопата си и с безумни очи гледаше на този малък дом, който, както се виждаше, привличаше всичкото негово внимание… От неговите очи падаха безбройни сълзи, които умиваха сухото му лице; но той не ги угаждаше… Ни сладките птичи пения, които се раздаваха гармонически от всяка една страна, ни шумтението на дървесата, които се разлюляваха от тихия вятър, ни овчарските свирни, които достигваха до неговия слух, не можаха да го отвлекат нито една минута от сърдечната му горка печал…
— Уви! — извика той, като седна на колена. — Уви! Всичко се свърши… всичко изгубено!… Няма вече татка, ни чича, ни братовчетата ми, ни сестра ми! Всички, всички загинаха!… Аз само останах жив да се мъча, като си припомням преминалите жалости на цялата наша фамилия!… О, аз окаяний! Кой ще ме утеши! Кой ще вземе тази жалост от сърцето ми? Кой ще унищожи тези ужасни възпоминания? Никой! Всичко наоколо ми мълчи… всичко мъртво!… Няма ни татка, ни мила та ми сестра! Ах, сестро! Дали за това се
