детските години, как ли би успял сега да е това, което е? Той се бе научил да си е самодостатъчен и да не познава скуката. Бе навлязъл в увлекателния свят на точната мисъл, бе решавал до упоение задачи, което му бе дало блестящ старт. Ами обноските, на които го научи? Любовта към класическата музика и широтата на познанията му? За всичко това бе признателен именно на майка си.

Бил жертва на властна майка, неспособна да дари детето си с любов?! Не, майка му бе изтънчена и аристократична наследница на стар род. Софиянка пето поколение. Род, където почитта към предци и родители бе въздигната в ранг на първа добродетел. Род, в който той си знаеше много добре мястото. В неговата стая висеше графика, изготвена от един доста известен художник. Като семеен приятел, запознат с родословието им, той го бе изобразил във вид на стилизирано дърво. В корените се четеше име на прочут български възрожденец, почитан от цялата нация. Мощният дънер, устремен право нагоре, се увенчаваше с цяла плеяда достойни имена. И най-отгоре трептеше едно листенце с неговото име. Име, заредено със стремеж към победа. От малък знаеше, че трябва да е достоен за това име и за тази фамилия. Изпълняваше безпрекословно задълженията си, съзнавайки своята отговорност към всички листенца, накацали по клоните на родословното им дърво. Стремеше се да не създава притеснения на майка си, която бе твърде заета със светските си ангажименти. Освен работата в редакцията тя трябваше да поддържа имиджа си на известна журналистка, да ходи по коктейли, представления и творчески срещи. Наистина трябваше да си признае, че понякога в минути на слабост си бе пожелавал една не толкова ангажирана майка. Може би дори малко миришеща на кухня, но с топла усмивка и мека прегръдка. Но скоро следваше нейният пореден ексклузивен репортаж и той дни наред ходеше гордо изпъчен на училище. Не че на момчетата около него им пукаше, но това му даваше още един довод да чувства превъзходството си над другите.

…Реквиемът на Моцарт пронизваше цялото му същество с хладната тръпка на смъртта. Усещаше я като празнота под слънчевия сплит и чувство за пропадане. Майка му бе починала преди две години от скоротечен рак и той все още не можеше да свикне с почти космическия вакуум, настанил се в дома му. Скоро след смъртта й баща му замина при свой приятел и колега в Щатите, където се устрои на добре платена работа. Бивш офицер от тайните служби, той владееше езици, имаше познания в търговията и правото. Виждаха се много рядко, може би веднъж или два пъти годишно, когато той идваше да прекара част от отпуската си в България. Връзката между тях отдавна бе прекъсната и те почти не контактуваха. Бащата бе доволен от стабилната кариера на сина и не се безпокоеше. Синът от своя страна не изпитваше потребност да сподели проблемите си с човек, който се бе отдалечил от него още в детските му години.

Странно защо загубиха пътя един към друг… Имаха и хубави моменти, споделени само между тях двамата, по мъжки. Как му се възхищаваше тогава! В неговите очи той беше силен, горд и мълчалив мъж, като героите от любимите му романи. Помнеше как веднъж го заведе за риба, как седяха на брега и гледаха плувките, после напалиха огън и колко му се усладиха печените шишчета. Трябва да е бил около десетгодишен. Приблизително пак по това време баща му си взе отпуска, която реши да прекара с него на Боровец. Имаше карта за служебната почивна станция, но стаята им там бе толкова студена, че те прекарваха по цял ден на пистите и на топло в някоя чайна. Помнеше и незабравимото спускане със ски по стръмния склон на Маркуджиците, когато той, за да не разочарова баща си, летеше надолу с бясна скорост и със затворени очи. Но тези моменти се брояха на пръсти…

Именно баща му често повтаряше тогава една фраза, която се бе набила в съзнанието му: „Няма нищо по-свято от майката.“ Когато порасна, си даде сметка откъде идва това негово убеждение. Дете на рано овдовяла многодетна майка, баща му от малък станал мъжът в семейството. Бил свидетел на всички изпитания и лишения, през които минала тя, за да вдигне на крака него и трите му сестри. Като жена със свободолюбив и независим дух, си позволявала понякога доста неприемливо за онези години поведение, но винаги поставяла интереса на децата си на първо място. Възхитен от несломимата й воля, баща му се прекланяше пред паметта на починалата си майка.

В детските му години всичко бе много просто: мама е най-прекрасната. Когато навлезе в пубертета, откри, че идеалът му за жена се покрива с образа на майка му. Тя бе наистина съвършена. И той трябваше да открие също толкова съвършената жена. Довчера вярваше, че е успял. Но когато прочете реферата й, бе потресен от хулните думи, изказани от нея по адрес на майките, станали причина за сексуалните отклонения на синовете си. Тя много жестоко грешеше! Имаше нещо сбъркано в разсъжденията й! Не можеше една майка да причини такова нещо на сина си…

Непременно трябваше да я види! Да я убеди в погрешността на изводите й. И тези примери, които прилагаше… Все едно пишеше за него… Тя няма право да посяга на паметта на майка му!

Обади се в дома й и разбра, че е излязла. Стана и решително се облече. Днес бе Коледа и тя едва ли е отишла някъде надалеч, би трябвало скоро да се прибере при семейството си. Ще я открие, знаеше къде ходи с приятелите си. Все едно случайно са се срещнали, а после ще намери начин да се видят насаме. Взе и реферата, за да й го върне. В яда си забрави, че бе пъхнал между страниците своето календарче…

Снегът, валял в продължение на три дни, се бе превърнал в непробиваема ледена кора. Критикувани по повод и без повод, общинарите бяха пратили екипи да разчистват тротоарите. Въоръжени с остри „ледоразбивачки“, нахлузили върху семплите си дрехи оранжевите престилки на „Чистота“, група ромки се бяха скупчили около една от тях и инспектираха труда й. Бяха успели от сутринта да изчегъртат една тясна пътека върху широкия заледен тротоар и бяха много доволни от труда си. Наближавайки ги, Мария неволно чу репликата на най-възрастната:

— Те това се казва квалитетна работа! А сега си земи и парче лед за уискито! Ей туй моме трябва да те черпи! Моме, ей, моме!

Тя точно минаваше покрай тях, насочила цялото си внимание да ги заобиколи по хлъзгавия тротоар, без да се подхлъзне. Беше я напушил смях от колоритния образ — представи си ги насядали на тротоара как разливат уиски по чашите и си откъртват по бучка лед. Атаката на възрастната циганка я свари неподготвена. Очите й се впиваха в лицето на Мария и сякаш я прогаряха като два въглена, черната като мокър клон ръка я държеше здраво за ръкава на палтото.

— Чакай да ти кажа нещо. Много ша патиш, е-е-е-й, моме, много! От мъж ша патиш… Ама що те виждам аз тебе двойно, а? Едната лежи, другата бяга… ама сте еднакви, бре! Че коя ли от двете си ти, нещо сте се объркали май… Спри се, ма, моме! Ей! Нема да ти искам пари… Спри се да видя по-добре! Ша съжаляваш, да знайш!…

Мария най-сетне бе успяла да се отскубне и ужасена побягна по изчистената пътечка. Без да се оглежда, тя се втурна с все сила да бяга далече от викащата подире й циганка. Опомни се едва когато влезе в кафенето „Арките“, закъдето се бе запътила. Огледа се за познати, но не забеляза никого от приятелите. Веско барманът й кимна, позагледа я, но нищо не попита, за което му бе благодарна, тъй като едва сдържаше сълзите си. Тя си поръча кола и дълго кафе. Точно бе седнала и палеше с треперещи пръсти цигара, когато пристигна Елена. Мария много успешно се бе справила със замисъла да се представя за сестра си и сега никой, включително най-добрата им приятелка Елена, не се съмняваше, че пристигналата от Германия близначка е Магдалена.

— Маги, душице, да не си болна? Бяла си като платно!

— Една циганка… Ей тук, наблизо… — Мария вече почти хлипаше. — Като се замисля, нищо особено не ми каза, но имах чувството, че пропадам. Като в асансьор, който се е откачил и лети надолу в шахтата… — и тя се разплака.

— Каква циганка? Ти на врачка ли си ходила?! Защо не ме извика? — Елена чак се ококори от любопитство.

— Каква ти врачка! Луда ли си? Просто си вървях насам. Нищо не съм й правила, разбираш ли! А тя ме хвана за ръката… Щяла съм да патя от мъж, виждала ме двойно… После каза нещо почти безсмислено: едната лежала, другата бягала… Какво значи това, а? Как мислиш?

— Маги, какво толкова е станало! Аз пък помислих, че циганката е видяла болест или нещо още по- лошо! Стига, де! Всички си патим от мъже, нищо ново под слънцето! Направо ми изкара ангелите! Изглеждаш тъй, все едно смъртта си срещнала!

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×