Изплашена не на шега, Елена се опитваше да успокои приятелката си, като омаловажаваше стресналата я последна фраза за двойния образ. Иначе мъжете са си за това, да патят от тях жените. Не е нужно да си циганка, за да го предскажеш!

— Не знам… Разбираш ли, тя гледаше толкова ужасно! И в гласа й имаше нещо… И тази нейна ръка, с ноктите… Като крак на граблива птица! — Мария беше на ръба да избухне отново в ридания.

— Маги, не ставай смешна, нали ги знаеш циганките! Колко пъти са ме спирали да ми кажат бъдещето. Само гледат как да ти отмъкнат нещо!

— Ама тя не ми искаше пари, не разбираш ли!?

— Ти си… Ти като че ли си забравила колко са хитри! Знаят две и двеста, само и само да ти отвлекат вниманието.

Елена със свито сърце търсеше аргументи в подкрепа на тезата си, но уплахата на Мария й се бе предала и тя щеше всеки момент също да изпадне в истерия.

— Добре, за парите сигурно си права! Ама откъде знаеше, че сме близначки?! Какво друго може да значи това, че ме виждала двойно? Значи вижда и … — Мария се запъна. Щеше да каже името на сестра си, но в последния момент се досети, че се представя за нея. — Вижда и Мария! Защо едната от нас ще лежи, а другата ще бяга…

Как да й каже, че най-много я потресе фразата на циганката, че се били „объркали“ — значеше да й признае, че се представя за сестра си…

— Е, хубаво, какво толкова! Нали и мъж е намесен! Значи едната си почива след секс, другата бяга за секс! — Елена вече не знаеше как да разведри обстановката и бе готова да говори всякакви глупости, стига да отвлече вниманието на приятелката си.

— Кой бяга за секс? Как да се включа и аз? Каква е наградата? — тъмнокос усмихнат млад мъж седна на масата им, разкопчавайки скъпата си кожена полушубка, преметна спортната си чанта през облегалката на стола и хвърли преценяващ поглед към Мария, която успешно продължаваше да се представя за сестра си. — Магдалена, май нещо е станало?

— Викторе, извинявай, ама това са си наши работи! Като стане дума за секс, припкаш като просяче за левче! — Елена не цепеше басма никому. Познаваше Виктор като свестен, достатъчно интересен човек и го уважаваше, но сега се чувстваше безпомощна и си го изкара на него. Той беше компютърен инженер и работеше в една кабелна телевизия. Бе споменал на свои колеги за сестрите близначки, които познаваше от доста време, тъй като и за него „Арките“ бе любимо заведение. Там бяха проявили интерес да ги включат в предаване, а Елена и други техни съученици бяха поканени за публика. Някак се сближиха и често се засичаха в кафенето. Носеше им дискове с нова музика, която сваляше от компютрите в работата си, и понякога прекарваха на доста приятна приказка цялата вечер.

— Взимам си думите назад, само мир да има! Нещо ми се виждаш твърде бледа. Плакала ли си? Да не те е обидил някой? — обърна се той към Мария. — Само ми кажи и веднага ще го изкормя! Елена, моля те не ме унищожавай с поглед, искам още да си поживея.

Мария изведнъж се разсмя толкова силно, че Елена и Виктор се стреснаха. Опънатите й нерви се скъсаха и вече почти не се контролираше. Смехът й отново премина в плач, тя се захлупи върху масата, а околните почнаха да се обръщат към тях. Елена я прегърна и тихо й зашепна успокоителни думи. Виктор отскочи до бара и се върна с чаша коняк. Почти насила я накара да го изпие, после хвана ръцете й в своите и с голяма нежност й говори мили глупости дотогава, докато тя не почна леко да се усмихва. Тогава и той се усмихна, удари с длан по плота и тържествено заяви:

— Хайде сега, мили момичета, да ви водя на едно страхотно парти! Като ви гледам, и двете точно от това имате нужда!

— Без мене — заяви Елена. — Трябва да се прибирам. Коледа е и съм обещала на нашите.

— Защо пък не! — Мария внезапно взе решението, което щеше да преобърне не само нейния живот. — Да тръгваме! Само да отскоча до тоалетната да се измия. Имам наистина нужда да разпусна малко!

Магдалена винаги изпитваше лек трепет, когато се озоваваше край старинната катедрала. Обичаше това място. Обичаше както градинката пред нея, където понякога сядаше да погледа отвън сградата, впечатляваща с хармонията на формите си и с внушението за непреходност, така и пищната й вътрешност, напоена с особен мирис. Възхищаваше се на внушителните скулптури и всеки път, разглеждайки ги отблизо, бе поразена от изобилието на детайли — къде остроумни, къде изключително филигранни. А когато слънцето блясваше във витражите, сякаш самият въздух се превръщаше в огромна цветна мозайка. Не беше вярваща, въпреки че в душата си имаше онази душевна нагласа, необходима на всеки, търсещ докосване до божественото. Зарадва се, като видя, че поне тук можеше да влезе. Обичаше понякога да идва тук с Мария, за да послушат орган. Тръбното му звучене я караше да се чувства безплътна, разпиляна на хиляди частици из цялата катедрала. Но сега бе тихо и пусто. На коледната вечер немците свято спазваха традицията всички да си бъдат при семействата вкъщи. Тя приседна на една пейка пред десния страничен портал и се загледа в статуята на Дева Мария, пред която горяха няколко големи свещи. Съжали, че не знае нито една молитва. Убеждаваше се, че няма причини за обзелия я душевен смут, че вкъщи всички са добре — за Майкъл в този момент изобщо не се сещаше, — и въпреки това сякаш някаква ръка й стягаше гърлото. Вгледа се в Дева Мария. Като че ли с неимоверна благост тя бе вперила взор в очите й, сякаш искаше нещо да й каже.

Изведнъж Магдалена много силно почувства присъствието на Мария. Струваше й се, че ако затвори очи и протегне ръка, ще я докосне. Почти физически усещаше сестра си тук, до себе си, на пейката. Като че ли невероятната болка, която се излъчваше от нея, преливаше към Магдалена и я обхващаше с ледени пръсти. Ставаше все по-нетърпимо. Започна да се задушава. С рязко движение размота шала си от врата, разкопча палтото, но нищо не помагаше. Вече едвам си поемаше дъх.

Не знаеше какво прави, не можеше да мисли. Свлече се на колене, разплака се и като в транс, събрала молитвено ръце, занарежда: „Пресвета Дева Марийо! Умолявам те, помогни… не я оставяй, моля те… Не знам какво става, не разбирам, страх ме е… Моля те, Пресвета Дева Марийо, помогни на сестра ми, която носи твоето име… В името на твоя син, моля те… не позволявай да й се случи зло… Пресвета Майко, моля те, бъди със сестра ми… моля те, закриляй я! Бъди благословена заради твоята милост! Не искам нищо друго, само бъди с нея! Ако трябва, вземи мене… Моля те … моля те … моля те…“ Избухнала в ридания, Магдалена се свлече на пода.

Не знаеше колко време е плакала така, когато усети леко докосване по рамото. Вдигна глава и видя една жена без възраст, облечена в синя пелерина с вдигната качулка. Надвесена над нея, тя я гледаше с благ поглед. Очите й бяха добри и мъдри.

— Стани, дете, молбата ти е чута.

— Но аз не знам нито една молитва… — изхълца Магдалена.

— Това няма значение. Важно е да ти идва от сърцето. Сигурно имаш голяма мъка?

— Страх ме е, нещо става със сестра ми…

— Тя къде е? — жената внимателно и със съчувствие я гледаше.

— Далече, в България. Тя ми е близначка.

Магдалена затърси кърпичка, успяла вече малко да овладее треперенето на ръцете си. Коя беше тази жена? Какво я беше довело тук точно в коледната вечер? Дрехите й бяха малко странни, но тя бе свикнала с приумиците на тукашните хора и си помисли, че навярно жената също е потърсила утеха в храма за някаква своя мъка.

— Не се отказвай от силното си упование и ще превъзмогнеш изпитанията, които съдбата ти е отредила. Защото каквото съществува, е станало вече. И каквото ще стане, е станало вече.

Жената говореше някак отнесено и напевно, но в състоянието, в което се намираше, Магдалена не забелязваше това.

— Какво да правя? Ако е станало нещо, как да й помогна? Тя е далече…

— Ще разбереш, когато стане необходимо. Има време за всяко нещо. Време за жалеене и време за ликуване. Време за търсене и време за изгубване. Време за обичане и време за мразене. Връзката ви е много силна и може би само ти ще можеш да й помогнеш, когато му дойде времето. Защото горко на оня, който е сам, когато падне и няма другар да го дигне. И ако легнат двама заедно, ще се стоплят, а един как ще се стопли самичък? И ако някой надвие на един, който е самичък, двама ще му се опрат, и тройното въже

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×