— Какво?
— Казвам се Милов, сър.
— Добре Милс. — той отпусна ръката, която държеше кърпичката и се облегна назад. От това лицето му не стана по-ведро. — Остават около осем минути… — думите му увиснаха като станцията Кондор над огнепръскащите кладенци на Арарау. Райкър се боеше да зададе въпроса, който неочаквано бе заседнал в гърлото му. Всъщност боеше се от отговора.
— Всичко върви по плин, кхъ. кхъ, план сър.
— Добре. — изпуфтя Райкър. Той си позволи да се отпусне, една-две бръчки на челото му се поизгладиха.
— Матиците прогнозират 68% успех. Кучите му синове… — изруга главнокомандващият. — Хрътките лапнаха цифрата като окървавен кокал и сега я обявяват по всяка новинарска емисия.
Милов се усмихна беззвучно.
— Звучи обещаващо, сър.
— Ами! Размахват я по телевизията, като че ли е някаква миньорска петиция. Как искам да удуша поне един! — ръмжеше Райкър с престорена ярост. — Но най-много от всичко искам да разбера, каква шибана вечеря са ни приготвили ноидите.
— На свещи! — изкиска се Милов, но като видя, че Райкър не споделя престорената му веселост се намръщи. — Ще се справим сър! — додаде той със сериозен тон и плесна още една черна храчка в разровената под краката му пръст. — Момчетата с в кондиция.
— И как иначе! Изчакай за момент. — Райкър внезапно стана от стола. — Махайте се оттук. Не давам никакви предварителни изявления. Вън! — Милс, там ли си още?
— Да сър!
— Казах всички вън! Ще забраня изцяло емисията ви. Как ви е името? Името… От коя телевизия сте? Веднага спрете тази камера. Дай-те-ми-та-зи-ка-ме-ра-ве-дна-га! А така. Опитайте да влезете тук още веднъж и ще съжалявате, че някога сте хванали микрофон в ръка! Шибаняци!
Райкър се тръшна обратно на стола. Изглеждаше уморен. Няколкото месеца подготовка за битката бяха оставили своя отпечатък върху лицето му. Бузите му се бяха отпуснали като корабни платна при безветрие над иначе острата му брадичка. Веждите му се бяха сключили заплашително над уморените сиви очи, а няколко бръчки разсичаха като кратери високото му чело под ръба на военната барета. В дясната си ръка държеше мека кърпичка с която попиваше изкуствените сълзи. След една битка на Триа Лубус се наложи да подменят едното му око с изкуствено. Присадиха му оптичен нерв, тъй като „стария“ беше поразен почти до chiasma opticum (проклети да са онези дълбокопоразяващи термозаряди; десет години по-късно федерацията най-сетне ги забрани), наносензори и чипове с размер колкото глава на топлийка. Операцията трая дванадесет часа и Райкър се закани да си извади другото око, ако пак му се случи нещо подобно.
— Милс, казах ли ти за последната щуротия на пикливите телевизори? Искат шест часа зрелище иначе щели да развалят договора!
— Могат ли да го направят?
— И още как. Подпират ги една дузина от най-мръсните адвокатски копелета, продавали някога душите си на дявола. Един фръцльо в костюм Ейвануф, Айваноф… Господи, човек трябва да напъха подкова в устата си за да може да произнася тези славянски имена.
— Иванов. Игнайло Иванов от Варан-5. Чух, че бил много печен…
— За мен всички адвокати са едни и същи смрадливи псета. Цицат от всичко до което се докопат. Тоя мазник идва при мене и ми вика, че имало клауза в договора, според която могат да го допълват при непредвидени обстоятелства. Какво значи това, имаш ли представа?
— Не сър. Ни най-малка.
— Това значи, че куродръвците могат да правят каквото си искат с нас, когато и както си поискат. — лицето на Райкър бе плувнало в пот и той с мъка попиваше солените капчици от тъмната му кожа. — Знаеш ли Милс, опитаха се да ме накарат да сваля критичната граница от 33% на 25 %. Аз ги питам: „А вие тичали ли сте боси по алея от бръснарски ножчета?“ Те ми се хилят като презрели тикви. Казах им да си натикат по една Елсова в задниците и ако след това още могат да пърдят ще се преговаряме. Светът е полудял, Милс. Луд е!
— ЩРАК — Щрак.
Нещо изщрака отвъд. Нещо като механичен часовник. Лицето на Райкър стана мораво. Той се изправи, заобиколи бюрото си и измъкна малък черен предмет изпод долния кант на бюрото. Хвърли го на земята и гневно го размаза с крак.
— До гуша ми дойде от тях! Обърнаха битката в телевизионно шоу.
— Ами то си е такова, сър.
Райкър не обърна внимание на коментара му.
— Милс, провери ли отново всички тактически планове? — попита той, хвърляйки бегъл поглед върху часовника си.
— Да, сър!
— Независимите наблюдатели трябва да пристигнат всеки момент. Един от Колосус и един от Триниа. Как ги мразя тези блатни гущери. — Райкър смръщи вежди така, че едва не изпокапаха в очите му. — Този път реших да прескочим официалностите.
— Направо Рок енд Рол, сър!
— Какво?!
— Това е… Нищо сър.
— Милс, Милс! — Райкър изруга отново. — Имам известни опасения, че долу при вас има внедрен модулатор, но ако някой ме спипа, че ти го казвам ще ми отнесат топките с огнемет. Подочух, че някой от висшето ръководство поискал контрол над битката. Не знам дали са им разрешили.
Като чу това Милов пребледня.
— Само не се паникьосвай! Ключът ще е в тях, но не съм съвсем сигурен, че искат да го използват. Надявам се, че дори тъпи копелета като тях осъзнават какви рискове крие модулирането на битката.
— Ясно, сър. — промълви той.
— Отваряй си очите на четири! Спазвай точно инстукциите и няма да има проблеми. Онези зайци сами ще побягнат когато ги поопарите с бластерите.
— Да, сър!
Връзката прекъсна.
— Надявам се сър… — промълви Милов, така че нямаше кой да го чуе.
Не стана така, както го предричаше Райкър. Едва ли някой е имал и най-малка представа за това, което щеше да се случи няколко часа по-късно. Дълбоко в душата си Милов таеше смътно предчувствие че ще се случи нещо много лошо. Мнооого лошо. То бе като dйjа vu, което бе изплувало от тъмните кътчета на душата му и бе дошло да го предупреди.
Но се оказа недостатъчно.
До старта оставаха по-малко от две минути. Милов огледа бойния екип и даде последни инструкции. Момчетата заеха позиции и зачакаха. Като че ли вятърът също утихна.
Въздухът макар и разреден бе годен за дишане. Въпреки това хората използваха кислородни обогатители, докато Ноидите изцяло го преработваха. Обогатения кислород навлизаше от смесителя направо в ноздрите им, което им осигуряваше значителна свобода в общуването. Смесителя осигуряваше останалите компоненти на нормалния въздух от една капсула монтирана в най-вътрешния слой на костюма. За сметка на това гравитацията пък бе на страната на ноидите, бе по-близка до тяхната. Хората трябваше да си служат с гравитационни посредници — или „гравилечители“ както още ги наричаха.
Милов изплю последната порция обогатен тютюн и го затъпка с крак по стар навик. „Модулатор! Значи някой горе много го стягат гащите.“ — мислеше си той. Кой ли беше? С Тайсън и Корт се знаеха още от Коррова — бяха железни момчета, Гибс беше специалистът по ядрени оръжия, дали не беше той? Слейт и Уесън бяха въздушната част и следователно отиваха напред. Модулатора трябваше да дебне в тила и да следи битката. Оставаха още седем момчета — пехотинци, всеки от които бе с потенциално равни шансове. Но Милов добре съзнаваше, че самия модулатор не съзнава собствената си значимост.
Като че ли има значение заради кого ще изгубя контрол над задника си, ядоса се той на разсеяността
