си.
Броенето започна.
Десет, девет…
— Зло куче, дължиш ми един „Шрейк“!
— Да имаш да вземаш, Тайсън. Като се качиш горе видеофонирай на сестра си по АлфаТелекома.
Момчетата си разменяха заучени фрази преди битката. За всяко изречено име на рекламен продукт от фирмите производители щеше да им бъде заплатено. За много от тези момчета това бе първият им що годе приличен шанс да изкарат по нещо отгоре от онова, което чичо Ърт им отпускаше. Да спечелят парички. Ако оживеят.
Осем, седем, шест…
— Майк, Серж, по-далеч един от друг! — изкрещя Милов. — Не искам геройства! Тридесет и три процента съвсем не е безопасна граница.
Пет, четири…
— Trinken Sie das neue „Fruti“ Getrank!
„Млъквай, Грийн!“ — идеше му да изреве Милов.
— Концентрирай се Грийн! — му извика вместо това.
Мамка му, трябваше ли да бъдат гигантска мишена, в която бяха забити куп комерсиални стрели? Май да. Кой шибан задник по дяволите бе измислил това нескопосано, кичозно, педерастко шоу?! Трябваше да му се предаде един урок. Милов с удоволствие би се записал сред доброволците.
Три, две, едно…
ВУУУУУУ, ВУУУУУУУ — забучаха машините на Слейт и Уесън.
Старт!
ВУУУУУУУУУУУУУУ…
Двамата излетяха едновременно и се понесоха към хоризонта като гигантски хвърчила, като оставяха след себе си по една бледа диря. Останалите се втурнаха към подножието на хребета, като правеха гигантски подскоци върху гравилечителите си. Придвижваха се бързо. Толкова бързо, че вятъра започна да щипе оголените им бузи. Тичаха върху камениста повърхност по дъното на едно пресушено уади по чийто голи стени се мяркаха от време на време сухи храсти. Склона пред тях се приближаваше все повече и все по-бързо. В началото беше полегат и каменист, но по-нататък ставаше направо стръмен, издялан от масивен гранит. Когато наближиха подножието Милов зареди няколко клина и ги изстреля. Нареди на останалите да сторят същото. В главата му беснееше буря пред която урагана „Калифорния“ изглеждаше като летен бриз.
— По дяволите! — изруга Слейт по радиото. — Губя височина. Прихванали са ме. Рут, ако ме чуваш, купи Мемоскутер, на Пийт!
— Изстреляй локаторите! — нареди Милов. — Изстреляй ги Слейт!
Милов превключи визьора на далечно виждане и видя как „хвърчилото“ на Слейт направи един полукръг и започна да пада. Няколко бели ивици се стрелнаха едновременно във всички посоки преди Слейт окончателно да се слее с хоризонта.
— Докладвай състоянието си!
— Деветдесет и осем процента боеспособност. Мисля, че беше електромагнитен удар. Електрониката се е скапала напълно.
— Връщай се назад! Поеми югозападния склон и се барикадирай! Минирай полето.
— Разбрано. Пий „Драйт“, за да си О’райт!
„Тъпак!“
Последваха малки експлозии, които показваха, че Ноидите се бяха погрижиха и за локаторите.
„Моля те, поне един, поне един!“ — Милов превключи визьора в режим на търсене. Индикаторът беснееше като луд от смущенията. Хооп, появи се картина.
„Чудесно!“
Картината изчезна.
Милов изруга.
— На въжетата. — изкомандва той. — Пайт, довлечи си дебелия задник или ще го надупча собственоръчно!
„Възможно ли е той да е модулатора?“ — мисълта пробяга като коварна сянка по лицето на Милов и почти мигновено изчезна. Беше време за действие, не за размисъл. Имаше куп аналитици, тактици и статистици, които щяха да разнищят битката веднага щом приключи. Стъпка по стъпка. Нямаше да пропуснат нищо. Или поне нищо, което би се видяло с просто око.
Милов изстреля един клин и включи механизма на плавно изкачване. Гравилечителите го отблъскваха от скалата като гумено топче и той трябваше да внимава да не отскочи прекалено високо, защото рискуваше да се оплете. На сто и петдесет метра височина изстреля още един клин. Някой от групата пак изоставаше и Милов го скастри. Беше време Уесън да пусне своите локатори.
— Докладвай!
— Чисто!
— Пускай топките! Дай ни очи!
— Рок енд Рол! — иззвъня веселия глас на Уесън.
Въпреки огромното напрежение Милов се усмихна. Той бе харесал Уесън още на тренировките. Беше винаги весел, смел като разгонен слон и пъргав като комар. Бе душата на екипа. Него интервюираха най- често.
За миг нещо във визьора на Милов проблесна преди анализатора да улови и синтезира картината от десетките локатори пръснати над платото зад скалите.
„Тъкмо време за вечеря“. — помисли си Милов, който вече се беше добрал до върха на скалата и се освобождаваше от въжетата и клиновете. Във визьора му се мержелееше само сива и мрачна пустош — голите камънаци, които им бяха показвали от сателитните снимки преди битката."Но къде са ноидите? " — озадачи се той като превиваше картината с помощта на зениците си. Тези тантурести ракоподобни вонящи лейки? Според предварителните доклади, те бяха по-бавни от хората и се очакваше да изберат защитно-нападателен тактически план. Като онзи, който Террианите бяха погодили на Каменарийците.
„Добрият войн е непредвидимия войн!“ — казваше Райкър по време на тренировките. Какво ли можеше да каже сега, когато при него бяха двама от независимите наблюдатели? Сигурно щеше да изпсува нещо цветисто.
Милов се стресна. Картината оставаше пуста. Бяха закъснели.
Повечето от момчетата се бяха добрали до ръба и вече се освобождаваха от своите клинове. Слава Богу нямаше никакви жертви при скоростното изкачване. По предварителния план тук трябваше да се разпръснат по склона, да образуват формация „арка“, в която да „засмучат“ врага от три стани. Трябваше да отслабят десния фланг за да накарат ноидите да атакуват там, заблуждавайки ги че това е наистина слабото им място. Останалите флангове трябваше да заобиколят обратно на часовниковата стрелка докато десния фланг се огъва назад и да ги затворят. Но предварителните планове никога не се сбъдваха.
А ето, че сега врага го нямаше. Беше се покрил някъде. Но къде?
„Винаги трябва да се питаш откъде ще изникне противника — отляво, отдясно или отпред. Ако се уплашиш, значи не ставаш за водач“ — казваше Райкър на тренировките. — „Трябва да ги накараш да се бият по твоите правила. Да ги накараш да атакуват там, където ти искаш. За да атакува противника той трябва да е убеден в победата. Излъжи противника и после го притесни. Вкарай го в капана! Бъди бърз, бъди убедителен, и непоколебим!“
Милов превъртя картината във визьора отново и отново, ето го трасето, бяха оставили някакви уреди на стартовата линия, огледа граничните линии, ето го и подстъпа към хълма — по скалите нямаше и следа от изкачване. Милов свали визьора в почуда и огледа небето. Не, там нямаше никой. Не всъщност имаше — една бяла точка, която постепенно се увеличаваше. Уесън! Милов му помаха. След по-малко от минута Уесън се приземи.
— Какво става, къде са?
— Ти ми кажи. Нали ти прелетя оттам. Сякаш са се разтворили във въздуха…
— Видях ги да се придвижват към скалите. Тичаха като луди. Цяла пасмина бяха. Трябваше вече да са
