Внезапно тялото му се удари в нещо на пътя.
— Анализ готов.
— Алилуя!
Милов се обърна на лакти и видя нечие тяло да се търкаля до него.
— Грийн, ти ли си?
— Не. — изкашля се другия. — Злото куче.
— На колко процента си? Можеш ли да дишаш?
— 54 и продължава да пада. Някои от системите ми са напълно повредени, но поне мога да дишам. Тези… — той се закашля.
— Стой неподвижно! Ще се опитам да намеря останалите. — нареди Милов и отново залази по лакти. Гърлото му гореше, а очите му сякаш щяха да експлодират от орбитите. Сърцето му биеше в някаква истерична последователност, която беше много далеч от нормалния синусов ритъм. В главата му цареше пълен хаос, единственото за което можеше да мисли е как да изкарат още поне един час. Той искрено се надяваше никой от колегите му да не е поискал елиминация от журито. Това силно щеше да наклони везните.
Блъсна се в нечии крака.
— Грийн! — този път не сгреши.
— Да, сър! — отвърна Грийн.
— Добре ли си?
— Да, сър. Визьора ми не работи, но иначе съм добре. Имам 72 процента.
— Свържи се с останалите! Веднага! — Милов се закашля. — Мамка му, този дим ми прогори дробовете. Събери колкото можеш хора и ме чакайте тук.
— Да сър, веднага. Само, че има един проблем.
— Какъв?
— Тайсън и Мики паднаха долу, и още не са се върнали. Серж, Райън и Бохосян поискаха елиминация. Вероятно и Гибс. Той беше малко над границата след труса, една отломка се стовари направо отгоре му, вероятно и той вече е отвъд маркировъчната линия. Другите бяха от вашата страна, сър.
Последва нов трус, по-силен от първия, който за малко не ги хвърли в пропастта. Навсякъде около тях хвърчаха отломки от скали, отваряха се процепи, откъртваха се огромни гранитни парчета, които политаха в бездната.
— Мамка му! — изруга Милов. — Свържи се с който можеш от останалите. Тръгвай след мен.
Те залазиха на обратно. В това време вятъра се усили и като че ли започна да разпръсква жълтата пелена. Милов се движеше бързо, но предпазливо, защото знаеше, че това би бил един доста удобен момент на противника да атакува. След малко стигнаха до мястото, където лежеше Зло Куче. Или поне така си мислеше Милов разглеждайки повърхността на скалата.
— Хей, Зло? Къде изчезна?
— Тук съм, сър! — отговори му някакъв приглушен глас на десетина лакти пред него. — Няма да повярвате какво открих.
Милов залази по посока на звука.
— Какво?
— Тунел.
— Какво?
— Със стълби. Май нашите пиленца са знаели за него.
— Не може да бъде. — измърмори Милов и залази още по бързо натам.
— Без майтап сър. Елате се убедете сам!
През ума на Милов премина една безумна сцена, в която Злото Куче облечен като атракционен гид обявяваше: „Скъпи колеги, намираме се върху планината на чудесата. Дано си носите ягодово мляко, защото моя стар приятел Чеширския котарак вероятно се мотае наоколо…“
Милов достигна ръба и се надвеси над него. Злото Куче беше прав — там имаше тунел прокопан в скалата. На две стъпки едно от друго се намираха стъпала огънати подковообразно от някакъв метал, вклинени направо в стената. Кучето се беше спуснал първоначално по въжето, тъй като първото стъпало бе на около пет метра по-надолу от ръба. Едно скално парче, което сигурно се е откъртило по време на труса бе заседнало на тридесетина метра по-надолу. Кой и за какво бе изкопал тунел в скалата в спътник на забравена от бога планета един дявол знаеше. Злото Куче се намираше на десет метра под ръба и разглеждаше тунела на светлината на прожектора си.
Може би Ноидите смятат да се изкачат по тези стълби. Но в такъв случай не биха желали планът им да бъде разкрит. Много вероятно е да не са знаело изобщо за тунела.
— Опааа, още едно чудо. — изкрещя Злото Куче. — Врата!
— Можеш ли да я отвориш? — извика Милов отгоре. — По дяволите, ноидите не може да са знаели и това! — мърмореше той. — Или са знаели. Мамка му.
Милов имаше странното чувство, че по някакъв начин се дистанцира от събитията около него или подсъзнателно му се искаше да е така. Те не достигаха до него директно, идваха от някакъв дълбок кладенец иззидан в стените на времето, покрити с прах и илюзии. Може би това бе стар трик, с който мозъка се справя с абсурдите — като ги прави да изглеждат далечни и приказни. Милов усещаше, че започна постепенно да губи остротата на мисълта си и да изпада в летаргия точно когато беше най-необходимо да се стегне. Той знаеше, че на хората са им присъщи подобни чувства, когато белята почука на вратата. Спомнете си малките деца, които започваха да фантазират какви ли не странни неща, когато „сгазят лука“. Беше ли се предал? И стигаше ли му смелост да се срещне със себе си в тъмното?
Сега нямаше време за подобни размисли. Той трябваше да се справи с проблема веднага! Да спре да гледа настоящето през „camera obscura“. Трябваше да започне да гледа през собствените си очи, да мисли със своя мозък и да се бори със собствените си ръце. Думите на Райкър внезапно изплуваха в съзнанието му като полуразложен удавник в пуст морски залив: „Когато един голям водач усети, че врагът вземе преимущество и всички планове се разпадат той се оставя на инстинктите си. Те стават водещите, не разума. Много битки са водени по логичен и последователен начин, и в крайна сметка са били загубвани. Понякога можеш умишлено да се поведеш по плана на противника и в последствие да го обърнеш срещу него самия. Бъди като див звяр, Милс. Настървен, но въпреки това предпазлив.“
— Не знам, сър. — Злото Куче извади Милов от краткотрайния му унес.. — Тук има някакъв подиум. Ще стъпя на него за да разгледам по-отблизо.
„Предпазлив, но въпреки това настървен…“ — прошепна Милов.
МАЛКОТО ПАЛЕ СЕ НАСРА. — отнякъде се изскиска чичо му Марти. — ТАКА СТАВА, КОГАТО НЕ ЗНАЕШ КЪДЕ ДА ХОДИШ.
— Внимавай! — извика Милов. — Ноидите могат всеки момент да дофтасат.
Горе мъглата действително се беше разсеяла за да открие една покъртителна картинка.
— Има някакъв кодов механизъм, сър. Някакви странни знаци, които не мога да разчета.
— Идвам! — извика Милов. — Ти стой тук Грийн. Подай координатите на останалите. Никой да не слиза долу без мое разрешение.
— Да сър.
Милов заслиза надолу по стълбата и се изравни с мястото, където скалата хлътваше навътре. Тук в нея беше изсечена площадка широка около метър на метър и половина, в края на която имаше сребриста метална врата, която като че ли сияеше с меко-син отблясък.
— Що за дяволия е това! — каза удивено Милов. Той разгледа странните йероглифи, които бяха изсечени встрани от вратата. Прокара пръст по тях — бяха наполовина по-тесни от кутрето му. На дълбочина бяха не по-дълбоки от половин сантиметър. Скалата не беше съвсем студена на пипане, което първоначално учуди Милов. После си даде сметка, че ноидите действително бяха използвали литосонда за да пробият покрива.
— Значи са знаели копелдаците. Или по-вероятно са разбрали. — промърмори той, после прокара длан по вратата.
— Как ли се отваря това чудо? — кахъреше се Зло Куче.
— Едва ли с ритници. Отдръпни се.
