Мартин Дамянов
Честта на затворника
— Предаваме ви кадри от залавянето на серийния убиец Питър Минеф. Предварително се извиняваме за лошото качество, тъй като е използвана любителска камера. Материалът е забранен за лица под осемнадесет години.
На холомонитора се появи емблемата на CNN с малкото червено кръгче с цифрата 18 в средата. Чуваха се приглушени гласове, които съвсем се изгубиха от силното пращене. Разнесоха се изстрели. Матю Барлоу преброи осем — бяха накъсани, сякаш хората стреляха напосоки. Най-сетне картина. Виждаха се три преобърнати полицейски коли, едната от които гореше. Имаше и трупове — два от тях се бяха свлекли до синия полицейски форд, а камерата скриваше лицата им.
Беше стара рафинерия, отдалечена от Бостън на около седем мили. Наоколо всичко бе дива пустош. Камерата влезе през полуотворената желязна врата. Беше мрачно. Картината се клатеше все едно имаше земетресение. В дъното имаше още трупове. Операторът се свря зад една бетонна колона и явно нямаше намерение да излиза скоро оттам. Образът се фокусира. Барлоу едва не повърна — два овъглени трупа димяха върху площадката над стълбищата. На горния етаж все още ехтяха изстрели. После изведнъж всичко стихна. Картината прекъсна, най-сетне бяха хванали оператора.
Отново картина.
Микрофон. Екипът на CNN беше дошъл.
— Как ще коментирате операцията? Вярно ли е, че сте загубили осем полицая? Какво очаква Питър Минеф оттук насетне?
Ченгето махна с ръка и тръшна вратата. Колата потегли с пусната сирена. Камерата фокусира човекът на задната седалка. За един кратък миг профилът на лицето му бе в центъра на екрана.
— Питър Минеф! — изсъска глухо Матю.
Убиецът беше доста висок — главата му почти опираше в тавана на полицейския форд. Барлоу изтръпна. Хората трябваше да намразят този човек! А, какво виждаха — висок мъж с дълга, къдрава руса коса. Беше облечен с бяла тениска без ръкави на която пишеше: „Who says I can’t rule the world?“ На лявото рамо имаше цветна татуировка.
Барлоу изпъшка.
Питър Минеф наистина беше красив.
— А сега ви представяме човекът, който залови Питър Минеф. — Репортерът говореше така, сякаш се намираше в лунапарк. — Сержант Уилис, разкажете какво точно се случи. Как заловихте Минеф?
— Не съм го заловил. — изръмжа Уилис. — Той се предаде. Всъщност… ако не го беше сторил всички щяхме да бъдем мъртви.
— Полицията не беше ли наясно срещу какво се изправя?
— Нямам повече коментари.
— Как ще обясните действията си? Влизането ви в рафинерията, смъртта на вашите колеги?
— Искате коментар? Добре тогава. — озъби се Уилис. — Питър Минеф не е просто убиец. Той е нещо много по-лошо — демон, който живее за да убива. — Уилис се изплю гневно върху напукания цимент. После посочи с пръст в камерата. — Те го създадоха, нека те да плащат…
Барлоу изключи холомонитора и се затътри към прозореца. Надигна щорите с два пръста и погледна навън. Обичаше да го прави. От двадесет и петият етаж, всичко изглеждаше толкова малко, сякаш човек се е издигнал високо над проблемите си. Но, не и този път. Барлоу го усещаше.
Тепърва щяха да почнат да падат глави.
Видеофонът звънна. Барлоу уморено го включи.
— Търсят ви на втора линия, господин Барлоу. Онази журналистка Гуинет Ровитски.
— Благодаря ти Колин. Ще говоря с нея.
— Е, как се чувстваш като покровител на дявола, Мат? — лицето на Гуинет изплува като мъртвец от блато. Ако не беше лъчезарната й усмивка, човек би си помислил, че говори с труп от залата за аутопсии.
— Спести си провокациите, Гуинет.
— Не можеш да отречеш, че ти си избран да защитаваш Питър Минеф в съда. Знаеш, че имам хора навсякъде.
За ада съм сигурен, помисли си злобно Барлоу. Едно нещо знаеше с пълна увереност — утре пресата щеше да експлоадира.
— Какво искаш?
— Чувал ли си закона за стоте убийства?
— Това пък какво е? — намръщи се Барлоу.
— Така си и знаех. Това е тайно правителствено решение, според което всеки, който направи сто публични убийства влиза под протекцията на правителството. Така си събират убийци.
— Нима? — Барлоу се усмихна, но това което устните му произведоха бе изключително криво.
— Кога съм те лъгала, Мат?
Някакъв часовник започна да тиктака в главата на Матю Барлоу. Стрелките му се движеха с ужасяваща точност и отброяваха времето му НАЗАД. ТИК-ТАК-ТИК-БУМ!
— Хм. Защо ми даваш тази информация, Гуинет?
— Не смяташ, че го правя само от добри чувства нали? — тя се засмя с типичната за жените прекарали дълго време в бранша курвенска превзетост. От това на Матю му се повдигна още повече. — Искат да те използват като маша, с която да измъкнат горещия въглен от огъня.
— Страхотно! И колко убийства има според теб Минеф?
— Не знам точно, но със сигурност са повече от сто.
Часовникът в главата на Барлоу не спираше да тиктака. ТИК-ТАКККК.
— Мисля, че си се побъркала.
Жената отсреща се разсмя отново.
— Пази се, Мат.
Връзката прекъсна. Чак сега Барлоу забеляза, че по челото му е избила пот. Той я обърса с ръка. Беше студена. Направо ледена.
Кафето беше отвратително. Барлоу с мъка си наложи да не наругае кухненския робот. Когато стенният часовник отброи осем часа, започна сутрешният бюлетин на CNN. Даваха цензурирана версия на залавянето на Минеф — с две думи почти нищо. Сержант Уилоу сега изглеждаше още по-жалък.
— Сто убийства. Как ли пък не. — Матю се изсмя презрително на образа в огледалото докато се бореше с възела на вратовръзката си.
По CNN следваха вести от света и накрая дадоха спортните новини. Тимът на Ферари отново бе изпреварил Макларън в квалификациите. Матю тъкмо се канеше да изключи холовизора, когато съобщиха, че следва съобщение от правителствения пресцентър.
Говорителят беше дребен плешивец, който упорито отказваше да замени дебелите си очила с вътреочни лещи. Матю разсеяно се заслуша.
— От днешна дата влиза в сила решение, според което всеки престъпник, който направи сто публични
