Едуард Победителя

музикално животно.

— Сериозно?

— Този котарак умее да цени музиката, а освен това и я разбира.

— Хайде престани с тези глупости, Луиза, и сложи, за бога, да изпия един чай. Уморен съм от рязането на тези клонаци, да не говорим, че жив се опекох на огъня. — Той седна в едно от креслата, извади цигара от кутията до себе си и я запали с огромна хитроумна запалка, която стоеше до кутията.

— Но ти не разбираш — каза Луиза, — че докато беше навън, нещо изключително вълнуващо се случваше тук, в собствената ни къща, нещо, което може да е… ами… да е от огромно значение.

— В това изобщо не се съмнявам.

— Едуард, моля те!

Луиза стоеше до пианото, дребното й розово лице бе по-розово от всякога, а на бузите й бяха избили две алени петна. — Ако искаш да знаеш — каза тя, — ще ти кажа аз пък какво мисля.

— Слушам те, скъпа.

— Мисля, че има голяма вероятност ние двамата в момента да седим в присъствието на… — тя замълча, сякаш изведнъж почувства колко абсурдно беше всичко.

— Да?

— Може да ти се вижда глупаво, Едуард, но аз наистина мисля така.

— В чие присъствие, за бога?

— На самия Ференц Лист!

Мъжът й продължително и бавно дръпна от цигарата, а после издуха дима срещу тавана. Бузите му бяха хлътнали, а кожата на лицето опъната като на човек дълго носил зъбни протези. Всеки път, когато всмукваше от цигарата, бузите му хлътваха още повече, а лицевите му кости се открояваха като на скелет.

— Не те разбирам — каза той.

— Едуард, изслушай ме. От онова, което днес следобед видях със собствените си очи, стигнах до извода, че наистина може да става дума за някакъв вид прераждане.

— Имаш предвид тази въшлива котка?

— Не говори така, скъпи, моля те.

— Надявам се, че не си болна, нали, Луиза?

— Съвсем добре съм си, много ти благодаря. Малко съм смутена — нямам нищо против да си го призная, но кой не би се смутил след онова, което се случи? Едуард, кълна ти се…

— И какво се случи, ако смея да попитам?

Луиза му разказа и докато говореше, мъжът й непрекъснато лежеше проснат върху стола, с крака протегнати далеч напред, дърпаше от цигарата и издухваше дима към тавана. Върху устните му играеше тънка цинична усмивчица.

— Аз пък не виждам нищо необикновено в това — каза той, когато тя свърши. — В случая просто става дума за една дресирана котка. Научили са я на някои номера, това е всичко.

— Не говори глупости, Едуард. Всеки път, когато засвиря Лист, той целият изтръпва от вълнение и изтичва да седне на стола до мен. Но само Лист, а никой не може да научи една котка да различава Шуман от Лист. Ти самият не можеш да ги различиш. А това животно го прави всеки път. И то доста нетипичен Лист, между другото.

— Два пъти — каза мъжът й. — Направил го е само два пъти.

— Два пъти е достатъчно.

— Хайде, нека го направи отново. Хайде де.

— Не — отвърна Луиза. — Категорично не. Защото, ако това наистина е Лист, в което аз лично вярвам, или душата на Лист, или каквото там се връща, тогава изобщо не би било редно, или дори възпитано, да го подлагаме на разни обидни тестове.

— Мила ми жено! Това е само котарак — един доста глупав сив котарак, който едва не си опърли козината край огъня тази сутрин. А и ти какво знаеш за прераждането?

— Ако душата е там, това ми стига — твърдо отвърна Луиза. — Само тя има значение.

— Добре тогава. Хайде да го видим как действа. Хайде да видим дали ще направи разлика между собственото си произведение и това на някой друг.

— Не, Едуард. Вече ти казах, че отказвам да го подлагам на глупави циркаджийски тестове. Достатъчно му бяха за един ден. Но ще направя нещо друго. Ще му посвиря още малко от неговата музика.

— Страхотно доказателство, няма що.

— Само гледай. И едно нещо е сигурно — щом я познае, той категорично ще откаже да се помръдне от този стол, където е сега.

Луиза отиде до лавицата, взе един от сборниците на Лист, бързо прелисти страниците и избра още една от изящните му композиции — „Сонатата в си минор“. Отначало възнамеряваше да изпълни само първата част от творбата, но след като засвири и видя как котарака седеше, буквално разтреперан от удоволствие, как екзалтирано и съсредоточено наблюдава ръцете й, сърце не й даде да спре. Изкара всичко до край. Когато свърши, тя погледна мъжа си и се усмихна.

— Ето, видя ли. Не можеш да отречеш, че буквално се беше прехласнал.

— Просто му харесва шума, това е всичко.

— Беше се прехласнал. Нали, миличък? — каза тя и взе котарака в ръце. — Мили боже, представяш ли си ако можеше да говори. Само си помисли, скъпи — та той се е срещал с Бетовен в младите си години! Познавал е Шуберт, Менделсон, Шуман, Берлиоз и Григ, и Дьолакроа, и Хайне, и Балзак. И чакай малко… господи, ами той е бил свекър на Вагнер! Аз държа в ръцете си свекъра на Вагнер!

— Луиза! — рязко каза мъжът й и се изправи в стола си. — Я се стегни! — Сега в гласа му прозвучаха нови нотки и той говореше по-високо.

Луиза бързо вдигна глава.

— Едуард, сигурна съм, че ревнуваш!

— От този нещастен сив котак!

— Тогава не се дръж като циничен мърморко. Ако ще се отнасяш с нас по този начин, най-добре е да си отидеш в градината и да ни оставиш на мира. Така ще е най-добре и за трима ни, нали миличък? — обърна се тя към котарака, като го милваше по главичката. — И довечера пак ще си посвирим, само ти и аз, още нещо от твоите неща. О, да — възкликна тя и целуна животното няколко пъти по врата, — можем да изсвирим нещо и от Шопен. Знам, знам, ти обожаваш Шопен. Двамата сте били големи приятели, нали миличък? Между другото, ако не ме лъже паметта, точно в апартамента на Шопен си се срещал с голямата си любов, Мадам Еди-Коя-Си. И двамата сте имали три незаконни деца, не е ли така? Да така е, разбойнико, и не се опитвай да отричаш. Добре, значи ще чуеш и Шопен — каза тя и отново го целуна, — и това сигурно ще предизвика безброй приятни спомени, нали така?

— Луиза, веднага престани с тези глупости!

— О, я стига, Едуард!

— Държиш се като пълна идиотка, жено. Да не говорим, че тази вечер ще излизаме — у Бил и Бети на канаста.

— О, но на мен ми е абсолютно невъзможно да отида. И дума да не става!

Едуард бавно се изправи от стола, наведе се и силно смачка цигарата в пепелника.

— Искам да ми отговориш — тихо каза той, — нали не вярваш на тези… на тези щуротии, които дрънкаш?

— Разбира се, че вярвам. Въобще не мисля, че вече има място за съмнение. Освен това, смятам, че това стоварва огромна отговорност върху нас, Едуард — и върху двама ни. Върху теб също.

— А знаеш ли аз какво мисля? — каза той. — Мисля, че трябва да отидеш на лекар. И то колкото може по-бързо.

След тези думи, той рязко се обърна, мина през френския прозорец и отново излезе в градината. Луиза го наблюдаваше как крачи през поляната към огъня и клонаците си, изчака докато изчезна от погледа й, а после се обърна и изтича към входната врата, все още с котарака в ръце.

След малко вече беше в колата и пътуваше към града.