— Бордо ли е? — снизходително попита Ричард Прат.
— Разбира се.
— Тогава допускам, че е от някое малко лозе.
— Може да е, Ричард, но, пък може и да не е.
— Но е от година с добра реколта. Някоя от големите реколти ли е?
— Да, гарантирам за това.
— Тогава няма да е чак толкова трудно — каза Ричард, като провлачваше думите и изглеждаше невероятно отегчен. Освен това на мен лично ми се струваше, че зад този провлачен говор, зад това отегчение се криеше нещо особено: между очите му се бе стаила сянката на някаква злонамереност, а в държанието му имаше напрегнатост, която у мен събуждаше неуловимо чувство на тревога.
— Това вино истински ще те затрудни — каза Майк. — За него няма да те карам да се обзалагаш.
— Нима? А защо не? — Отново бавното повдигане на веждите, студеният напрегнат поглед.
— Защото е трудно.
— Това не е голям комплимент за мен.
— Драги мой — каза Майк, — щом искаш, с удоволствие ще се обзаложа с теб…
— Едва ли ще се затрудня особено.
— Да разбирам ли, че държиш да се обзаложиш?
— Напълно съм готов — отвърна Ричард Прат.
— Добре тогава, както обикновено — каса от същото вино.
— Ти май се съмняваш, че ще мога да позная, а?
— Ако трябва да съм откровен и с цялото уважение, което ти дължа, да, съмнявам се — отвърна Майк, като полагаше известни усилия да остане любезен.
Прат обаче не се стараеше особено да прикрие презрението си към цялата работа. И все пак странно, но следващият му въпрос издаваше известен интерес:
— Би ли желал да увеличиш облога?
— Не, Ричард, една каса никак не е малко.
— Би ли се обзаложил на петдесет каси?
— Това ще е глупост.
Майк седеше неподвижен на стола си, който заемаше централно място на масата, и внимателно държеше бутилката в нелепата й плетена кошничка. Ноздрите му бяха побелели, а устните му — много здраво стиснати.
Прат се беше отпуснал назад в стола си, гледаше към него с вдигнати вежди и полупритворени очи, а в ъгълчетата на устните му играеше лека усмивка. А на лицето на този човек отново видях — или така ми се стори — нещо, което определено ме смущаваше — тази сянка на напрегнатост между очите, а и в самите очи се таеше и бавно припламваше малка коварна искрица.
— Значи, не искаш да увеличиш облога?
— Що се отнася до мен, драги, все ми е едно — отвърна Майк. — Ще се обзаложа на каквото пожелаеш.
Останалите седяхме мълчаливо и наблюдавахме двамата мъже. Съпругата на Майк започваше да се дразни: устните й бяха придобили кисела извивка и просто усещах как всеки момент щеше да се намеси. Печеното говеждо лежеше пред нас в чиниите и бавно изпускаше пара.
— Значи, ще се обзаложиш на всичко, каквото си поискам?
— Нали вече ти казах. Ще се обзаложа на каквото пожелаеш, щом си решил да го правиш на въпрос.
— Дори на десет хиляди лири?
— Естествено, щом искаш. — Сега Майк беше по-уверен. Много добре знаеше, че можеше да се хване на бас на всяка сума, която би била по силите на Прат.
— Значи, твърдиш, че мога да определя облога? — отново попита Прат.
— Да.
В настъпилата пауза Прат бавно огледа седящите на масата, първо мен, после трите жени, всяка поотделно. Сякаш ни напомняше, че бяхме свидетели на предложението.
— Майк! — обади се мисис Скофийлд. — Майк, защо не сложим край на тези глупости и не започнем да вечеряме. Храната вече изстива.
— Но това не е глупост — отвърна спокойно Прат. — Ние правим малък облог.
Забелязах как прислужницата стоеше встрани с поднос зеленчуци в ръце и се чудеше да ги поднесе ли на масата, или не.
— Добре тогава — обади се Прат. — Ще ти кажа на какво искам да се обзаложим.
— Казвай тогава — отвърна Майк доста безразсъдно. — Изобщо не ме интересува какво е — ти си на ред.
Прат кимна и отново лека усмивчица раздвижи ъгълчетата на устните му, а после много бавно, без нито за миг да сваля поглед от Майк, каза:
— Искам облогът да бъде ръката на дъщеря ти.
Луиз Скофийлд подскочи.
— Не — извика тя. — Това не е забавно! Слушай, татко, това въобще не е забавно.
— Недей, мила — обади се майка й. — Те само се шегуват.
— Аз не се шегувам — каза Ричард Прат.
— Но това е абсурдно — извика Майк. Той отново беше изгубил увереността си.
— Ти каза, че ще се обзаложиш на всичко, каквото поискам.
— Имах предвид пари.
— Ти не
— Но това имах предвид.
— Тогава жалко, че не си го казал. Но както и да е, ако желаеш да се откажеш от предложението си, аз нямам нищо против.
— Не става въпрос да се отказваме от предложението ми, драги. Облогът и без това е невалиден, защото ти не можеш да ми предложиш същото. Нямаш дъщеря, която да заложиш срещу моята, в случай че загубиш облога. А дори и да имаше, аз нямаше да пожелая да се оженя за нея.
— Радвам се да го чуя, скъпи — обади се жена му.
— Ще заложа всичко, каквото пожелаеш — заяви Прат. — Къщата си например. Какво ще кажеш за къщата ми?
— Коя от двете? — попита Майк вече на шега.
— Тази в провинцията.
— А защо не и другата?
— Добре, щом желаеш. И двете къщи.
В този миг видях как Майк замълча. Той пристъпи напред и внимателно постави кошничката с бутилката върху масата. Премести солницата настрани, след нея черния пипер, а после взе ножа си, за миг замислено разглежда острието му, след което отново го остави. Дъщеря му също беше забелязала мълчанието му.
— Виж какво, татко! — извика тя. — Та това е безразсъдно! Толкова е глупаво, че нямам думи. Отказвам да ви служа за облог!
— Правилно, мила — каза майка й. — Веднага прекрати това, Майк, и седни да вечеряш.
Майк не й обърна внимание. Погледна към дъщеря си и се усмихна с лека, бащинска, покровителствена усмивка. В очите му обаче изведнъж лумна тържествуващо пламъче.
— Знаеш ли, Луиз — каза той, — че за това си струва да се помисли.
— О, татко, престани! Отказвам дори да те слушам! Господи, никога в живота си не съм чувала такава глупост!
— Сериозно ти казвам, мила, почакай да чуеш какво ще кажа.
— Не искам да слушам!
— Луиз! Моля те! Ето как стоят нещата. Ричард ни предлага един сериозен облог. Той настоява да го направи, не аз. И ако загуби, ще трябва да ни даде двете си къщи. Един момент, мила, не ме прекъсвай. Работата е там, че
