— А кои са седемте чисти, първични миризми?
— Названията им са без значение. Да не разводняваме темата.
— Бих желал да ги науча.
— Добре — съгласи се той. — Миризмите са: на камфор, на люто, на мускус, на етер, на цветя, на мента и на гнило. Не ме гледайте така скептично, моля. Това
— И какво е то?
—
— Аха! Ясно ми е накъде клоните.
— Да. Осмата чиста, първична миризма е сексуалният стимулант, заставял преди хиляди години първобитния човек да се държи като куче. Молекулярната й структура е много особена.
— Значи знаете какво представлява?
— Разбира се, че зная.
— И твърдите, че сме запазили рецепторните си полета, където да се наместят тези молекули?
— Несъмнено.
— А тази загадъчна миризма навлиза ли изобщо през ноздрите ни в наше време?
— Да, и то често.
— Аз поглъщам ли я? Искам да кажа, усещат ли я хората?
— Не.
— Искате да кажете, че молекулите не попадат в рецепторното поле?
— Попадат, приятелю, попадат. Но няма последствия. До мозъка не достига сигнал. Линията на телефона е повредена. Както при мускула на ухото. Механизмът е запазен, но сме изгубили способността да го използваме.
— И какво предлагате да се направи?
— Ще възвърна активността на полето. В случая имаме работа с нерви, а не с мускули. Тези нерви не са мъртви, нито увредени, те просто са пасивни. Вероятно ще увелича интензитета на миризмата хиляда пъти и ще добавя катализатор.
— Продължавайте — подканих го аз.
— Стига толкова.
— Бих искал да чуя още.
— Простете, че ви го казвам, мосьо Корнилиъс, но според мене нямате достатъчно познания по органолептика, за да навлизам в подробности. Лекцията приключи.
Анри Биот доволен седеше на пейката край реката и галеше опакото на едната си ръка с пръстите на другата. Кичурите косми, стърчащи от ноздрите, го правеха да прилича на горски дух, но това беше само камуфлаж: Той остави у мен впечатлението, че е опасна и досадна малка твар, зверче с остър поглед и жило на опашката, криещо се зад камъните в очакване да мине някой. Крадешком го огледах. Устата ме заинтересува. Устните му имаха синкав оттенък, вероятно във връзка със състоянието на сърцето. Долната устна беше месеста и увиснала, издута в средата като портмоне. Лесно можеше да служи за прибиране на дребни монети. Кожата на устната изглеждаше силно подпухнала, сякаш напомпана с въздух, и непрекъснато влажна — не защото човекът се облизваше, а от изобилието на слюнка в устата.
И така мосьо Анри Биот седеше с хитра усмивчица на лицето и търпеливо чакаше да реагирам. Ясно разбрах, че пред мен стои напълно аморален човек, но и аз бях такъв. Само че той беше и порочен, а аз, макар че мога с чиста съвест да твърдя, че порочността не е една от моите добродетели, изпитвам неудържимо влечение към порочните хора. Порочната личност е озарена от собствен блясък. При това изглеждаше дяволски великолепно, че някой иска да върне сексуалните навици на цивилизования човек с милиони години назад.
Да, бях лапнал въдицата. И в този миг, точно там, седнал край реката в градината на дамата от Прованс, аз направих предложение на Анри. Предложих му да напусне досегашната си служба и да започне работа в малка лаборатория. Наемах се да заплащам всички разходи по начинанието и да му компенсирам заплатата. Договорихме се за срок от пет години, а ако излезеше нещо, щяхме да делим наполовина.
Анри бе обзет от въодушевление.
— Наистина ли? — извика той. — Да не се шегувате?
Протегнах ръка, той я сграбчи с двете си ръце и силно я разтърси. Все едно, че се ръкувах с тибетски бик.
— Човечеството ще зависи от нас! — каза той. — Ще бъдем земните богове! Той се хвърли, прегърна ме и ме целуна първо по едната, после по другата буза. Уф, тоя неприятен галски обичай! Долната устна на Анри, докоснала кожата ми, приличаше на мокро жабешко коремче.
— Да оставим ликуването за по-късно — казах аз и се избърсах с ленена кърпичка.
Същата вечер Анри Биот си намери оправдания и извинения пред домакинята си и замина за Париж. След седмица напусна работа и нае три стаи за лаборатория. Намираха се на третия етаж в една къща на левия бряг на Сена, на Рю дьо Касет, точно до булевард Распай. Анри изразходва доста от парите ми да оборудва мястото със сложна апаратура и дори закупи мъжко и женско шимпанзе, които държеше в голяма клетка. Намери си и помощничка — умна и относително представителна млада дама, на име Жанет. След това се залови за работа.
Трябва да ви е ясно, че това дребно начинание не беше от значение за мен. Имаше купища други неща, с които се забавлявах. Обикновено се отбивах при Анри два пъти месечно да видя какво става, но иначе не му се бърках. Съзнанието ми беше заето от друго. Не притежавах необходимото за такива изследвания търпение. И понеже в скоро време нямаше резултати, започнах да губя интерес. Не след дълго дори двойката свръхактивни в полово отношение шимпанзета престана да ме развлича.
Само веднъж изпитах удоволствие от посещението на лабораторията. Вече ви е станало ясно, че не съм в състояние да устоя дори на някоя относително представителна жена. Така че в един дъждовен следобед, беше четвъртък, докато Анри се занимаваше да закрепва електроди към обонятелните органи на жаба в едната стая, аз се озовах в положението да закрепвам нещо далеч по-подходящо към Жанет. Естествено не очаквах нищо необикновено вследствие на тази малка лудория, правех го по-скоро по навик. Но — небеса, колко се изненадах! Оказа се, че под бялата престилка на тази доста резервирана наглед изследователка се крие стегнато и податливо женско създание с неописуеми умения. От експериментите, които Жанет направи — най-напред с осцилатора си, а после с пуснатата на висока скорост центрофуга, направо ми секна дъхът. Всъщност от времето на турската акробатка, ходеща на въже в Анкара (вж. том XXI), не бях преживявал подобно нещо. Което за хиляден път доказва, че жените са непредсказуеми като океана. Докато не поемеш кормилото, никога не знаеш над плитчини или над дълбочини минава твоят кил.
Не си направих повече труда да посещавам лабораторията. Знаете принципите ми. Никога не общувам повторно с една жена. Не ми е известно как е с другите, но с мен жените задължително отхвърлят всичките си задръжки при първата среща, и един втори опит е все едно да изсвириш същата мелодия на същата стара цигулка. Кому е нужно? Не и на мен. Затова, когато тази сутрин на закуска чух по телефона гласа на Анри, който настойчиво ме призоваваше, почти бях забравил за неговото съществуване.
Промъкнах се с колата през автомобилния поток по проклетите парижки булеварди и стигнах до Рю дьо Касет. Паркирах и се качих с тесния асансьор до третия етаж. Вратата на лабораторията отвори Анри.
— Не мърдай! Стой тука! — извика той, хукна и подир малко се завърна с малък поднос, на който се виждаха две мазни наглед червени гумички.
— Запушалки за нос! — осведоми ме Анри. — Моля те, сложи си ги. Виж, че аз съм си сложил. За да не проникват молекулите. Хайде, внимавай да прилепнат. Ще трябва да дишаш през устата, много е важно!
Към тъпия долен край на всяка запушалка имаше закрепена къса синя връвчица, вероятно за да се измъкват по-лесно от ноздрите. Сложих си запушалките. Анри провери дали са добре и ги напъха навътре с палец. После с танцова стъпка влезе в лабораторията, размахвайки косматите си ръце.
— Влизай, скъпи ми Осуалд! — подкани ме той. — Влизай, влизай! Прощавай за вълнението, но това е велик ден за мене!
