В тази пустиня единствено близък му е неговият подобен — човекът. Общата съдба ги свързва крепко. Една безкрайна жал към страдащия брат го изпълва. Това състрадание обаче не е любовта към ближния; тези две чувства вървят в съвършено противоположни посоки: любовта към ближния иде от Бога като негова повеля и закон, състраданието отива срещу Бога — води към бунт против Него.
Но да знам, че някой Бог всесилен там стои над всичко хладен зрител, извикал бих отдън гърди към тоя тъмен промислител: о, Господи, проклет бъди! Яворов се старае да облекчи чуждото страдание и е готов да отрече и Бога, ако съществува Бог, защото вярва в правотата на човека и във възможността да му се помогне. Но когато страданието постига него самия, той се сблъсква с егоизма на човека и се убеждава в суетността на всяко състрадание. Той е сам, неразбран и непожален от никого; той страда, без някой да може да му помогне — и в своята мъка той узнава Божието наказание. Страданието му показва Бога. Стрелата затреперва в раната и простреляният дивеч вижда ловеца.
„Чрез твоята жестокост те познах“, се изповядва Яворов пред Бога и въззовава към Него:
Кажи, кажи, сърцето ми да стане камък, И нека ме приспи навеки мраз! В тези два стиха се крие като че ли едно противоречие. Бог се смята за източник на живота, нарича се творец и закрилник; учените твърдят, че човек е измислил Бога от страх пред смъртта; а ето Яворов проси от Бога смърт. За да разясним това противоречие, трябва да разберем отношението на Яворова към живота. Той схваща живота отрицателно, като една верига от страдания, от която няма никакъв изход, освен смъртта и унищожението. Неговата страстна изнурена натура (умората е една от главните теми на Яворова) жадува покой. Небитието му се представя за висше блаженство и „блаженството като велико на смъртта“ иска той от Бога.
Религията на Яворов с доста свои черти и особено със своя песимистичен дух се доближава твърде много до будизма. Това родство ще да е съзнавал и сам Яворов, щом като е нарекъл „Нирвана“ едно от най-хубавите си и най-характерни стихотворения.
Димчо Дебелянов е чувствувал върху себе си ръката на свръхестественото през целия си кратък и злочест живот — от „скръбните детски дни“ до оня момент през войната, когато един неприятелски куршум го поваля край Струма. Чувството на зависимост, което Шлаермахер възвеждаше в началото на всяка религия, лежи в основата на Дебеляновата лирика. Една чужда воля, по-силна от неговата, управлява действията му и го тласка през хиляди страдания към една неизвестна цел. Той е като че ли обсебен. Това състояние на обсебеност се е отразило в образите, с които си служи. Там той е „роб“, „неволник“, „пленен“, „затворен в тъмница“, не може „да развърне десница“, един „бързей“ го е понесъл нанякъде и той безпомощно е „отпуснал весла“.
Напред ли, назад ли се вгледам, не виждам, не помня, не знам, и в немощ пред смисъл неведом взор склопвам покрусен и ням. Понякога му се струва, че смисълът ще му се открие и неизвестната воля най-сетне ще му се яви — напразно, това не се извършва. „Невъзпламнал угасва великият миг на великото чудо“, небето остава заключено, но властта на чуждата воля продължава. И Димчо Дебелянов не пита повече: той знае, че това е Бог, макар и незнаен, и му се подчинява. Смирението е най-съществената черта на поезията му.
С чувството за зависимост от Бога у Дебелянов се свързва съзнанието за виновност, която иде още от първородния грях (стихотворението „През векове“). По силата на това съзнание животът му се представя като изкупление. Оттук извира дълбоката етичност в поезията на Дебелянова, която е карала някои да го намират нечужд на известно филистерство. Тази етичност обаче съвсем не е филистерска. Религиозната й основа не й позволява да окаменее в един морал от правила и наставления и да се превърне в тъмница за духа. Тя не е рожба на „практическия разум“, а е дошла от небето и цялата е устремена към небето. От нея са продиктувани ония два великолепни стиха — един от най-дълбоките стихове в нашата поезия, — с които Дебелянов се обръща към любимата си умираща жена:
И любовта ни сякаш по е свята, защото трябва да се разделим. Религиозната природа на Димчо Дебелянов се прояви и в отношението му към войната. Той не се увлече от нея като някои писатели, не се опълчи срещу нея като други, а я прие във всичката й сурова логика като съдба, пратена от горе — примири се и с нея.
След войната и още по-рано — преди нея — в нашата литература почна да се култивира съзнателно една религиозна поезия. В тази религиозна поезия обаче няма нито капка религиозност, даже само заради това, че е съзнателна и преднамерена. Религиозен у нея е само жестът, не и сърцето. Наистина, думата „Господи“ се мярка постоянно върху устните на новите поети, но затова и те всички грешат против четвъртата заповед: не произнасяй напразно името Господне! Като всички религиозно-индиферентни хора те не притежават чувството за светост и за тях не съществуват светини. В това отношение приличат на деца. Свещеният потир е за тях една златна чаша, иконата — една интересна картина. Те лесно преминават в кощунство, кичейки себе си с божествените образи и атрибути. Сравняват своята любов с Христа, а себе си — със Света Мария, или турят на собствените си глави нимба с такава свобода, като че ли надяват шапка: „Дали не ще ме славят божи хора като великомъченик?“ Какъв контраст с Димчо Дебелянов, който в своята „Молитва“ моли Бога да сложи ръка върху устните му, за да не би в момент на непосилна мъка да почерни светото Му име!
На що се дължи възникването на тая псевдорелигиозна лирика? То се дължи преди всичко на една основна естетическа грешка, която нашите съвременни поети неволно правят. Те смесват изкуството с психологическата реалност, която е негов материал. В кръга на чувствата различават повече поетични и по-малко поетични емоции и към най-поетичните и по-малко поетични емоции и към най-поетичните от тях отнасят религиозното чувство. Те забравят, че чувството само по себе си не е нито поетично, нито непоетично, че то става изкуство само тогава, когато мине през въображението на една творческа индивидуалност, и по тази причина смятат, че обладаването на религиозното чувство е вече поезия. Те се
