На един литературен критик

на (или върху) стената“ — „сенката ми в стената“.

Човек би повервал, че Вл. В. се е нагърбил с благородната задача да защищава Лилиев и Стубел и да брани от „хулиганство“ имената на Бодлер, Верлен, Маларме, които впрочем никой не е „хулил“ и които най-малко Вл. В. има право да защищава, защото не ги познава (толкоз по-благородно, ще кажете, не ги познава и все пак ги защищава). Човек е готов да се трогне от високите намерения на Вл. В., да почне да му съчувствува и — да се излъже. Защото в действителност нищо подобно няма. Ако Вл. В. искаше да защити Лилиев и Стубел, той трябваше да го стори преди 3 години, когато излезе нашата бележка, а не сега, когато му е минало времето. Другаде е причината, която е накарала Вл. В. да подига стари въпроси.

В „Стрелец“, бр. 6 бях напечатал статия, в която, изтъквайки един голям недостатък на „нашата критика“, аз го илюстрирах с пасажи от Вл. В. Ето това е единствената ми вина. Статията за Лилиев е само предлог. Ясно е защо сега Вл. В. ругае само мене, а не и Панталеева. Панталеев не е писал нищо лошо против Вл. В., не е отричал никога „големия критик“; той може да бъде помилван и възнаграден: той е даровит поет. А аз — „бездарник“, „мошеник“, „мизерен човек“, защото, след като са ме похвалили („Златорог“, г. VIII кн. 1 и 3–4), въпреки интереса си съм се усъмнил в критическите дарби на хвалителите си. Ако след признанието на Вл. В. (че книгата ми „Прозорец“ била един интересен факт в литературата ни и че премията за 1926 г. трябвало да се даде на мене) аз бях отворил уста от възхищение и почнех да го възприемам като критик, участта ми, без съмнение, щеше да бъде друга, нямаше да бъда „мизерен човек“ и статията за Лилиев щеше да се забрави. У нас е било винаги тъй: когато си честен, наричат те „безчестен“; трябва да бъдеш „безчестен“, да продадеш убежденията си за някое местенце в редакцията на някое списание, за да бъдеш честен човек и „многообещаващ писател“. Както и да е, Вл. В. няма защо да се преструва, че защищава „българската литература“ от „хулиганство“. Той защищава само себе си и — нека отбележим — много несръчно!

II

По липса на място не ще повтарям мислите от статията си „Нашата критика“, ще се спра само на „възраженията“ на Вл. В. След като приведох от Вл. В. един пасаж от 14–16 реда, аз писах: „Кажете, научили ли сте нещо за Яворов и неговата поезия? Не може ли това същото да се каже и за всеки поет?… Кой поет не е раздвоен в днешно време: у кого не се среща мотивът за раздвоеност? Вл. В. смята, че е изчерпал Яворов с тия гръмки думи за «двете начала» и за «душата, която е разпъната между два полюса» и с тия изтъркани антитези като «триумф и разгром», когато всъщност не е казал нищо, абсолютно нищо. Не е достатъчно да се каже за Яворов, че у него имало раздвоение, както не е достатъчно да се каже, че Народният театър е постройка. Това е най-лесното, оттук тепърва начева критиката. Тя трябва да ни посочи с какво се характеризира раздвоението у Яворов; на каква почва се проявява това раздвоение (раздвоение има всякакво — и при самонаблюдението в психологията имаме раздвоение), кое е индивидуалното; за да ни покаже къде се заражда у него това раздвоение, къде е първото пропукване и после да проследи развоя му и да ни даде неговата проблематика.“

Вл. В. е недоволен: много малко било цитуваното от него. Да не иска да му изцитуват всичките съчинения? Та това не е възможно, защото за една статия във вестник, в която се цитуват и други автори, и един цитат от 14 реда е много.

Но Вл. В. настоява: „Аз съм показал на що се слага раздвоението у Яворов.“ Той иска на всяка цена да се цитува още мъничко от него и най-подир, неутраял, се впуска да се самоцитува. Щом като толкоз му се иска, ще му направя това удоволствие и ще приведа тук тоя пасаж:

„Демоничен, той полетява с най-безумния си порив към любовта — уви! — за да я види сразена и да почувствува нейната ефимерност. Чистата любов, за която копнее душата му, е възможна само като мечта — постигне ли я, тя умира. Защото онова, което дири поетът, е проекция на собствената му душа — никога тя няма да намери своето съотвествие в един земен образ и удовлетворение в едно земно щастие. Може би не в постигането, а в самия устрем е красотата на живота и самоутвърждението на силния дух. Тоя устрем е, който придава на цялата Яворова поезия страшната поривистост на настроението, тая крилата ритмика и призивният й тон.“

Вл. В. е направил целия този „самоцитат“ сякаш с единствената цел да потвърди изтъкнатото му от мене пустословие. В тоя пасаж не само че не „се показва на що се слага раздвоението у Яворов“, но не се говори изобщо за никакво раздвоение. Всичките тия пищни фрази, чувани постоянно, преповтаряни от всекиго, се мъчат да кажат нещо за несъответствието между бляна и действителността, между диреното и намереното; че постигнатата мечта (идеал) не е вече мечта (и идеал), че животът може би е в търсенето и т.н. Поетът „се стреми към любовта“, но „я вижда сразена и ефимерна“, „дири съответствието в един земен образ“ и „не може да го намери“. Какво развоение у поета има тук? Никакво! Заключението е: на Вл. В. не е ясно що е раздвоение.

Преди да минем към въпроса за „разсъдъчната поезия“ и „разсъдъчната критика“, който въпрос толкоз много плаши Вл. В., нека видим една от причините за тоя му страх. Как разсъждава Вл. В.? Ето един негов силогизъм. У Яворова има раздвоение — според Далчева " у всеки поет има раздвоение", значи и у Далчев има раздвоение — следователно Далчев е Яворов. „Далчев се поставя наред с Яворова.“ Прекрасно!

Преди всичко Вл. В. не знае дали аз считам себе си за поет:, не, от това, че у Яворов имало раздвоение и че у всеки съвременен поет, значи и у мене, има раздвоение, не следва още, че „аз се поставям нарес с Яворов“. И у Гьоте има раздвоение, но смее ли Вл. В. да постави Яворов наред с него? Освен това казахме: „раздвоение има всякакво“. Най-сетне раздвоението не е кой знае какво качество, то не прави човека поет. И един „бакалин“ може да е раздвоен; да не мисли Вл. В., че то е привилегия само на поетите? Боя се да не злоупотребя с търпението на читателя, иначе бих прочел на Вл. В. един урок по логика, защото, както се вижда, той не може да прави и най-леки умозаключения. Но Вл. В. няма да иска да ме чуе. Той е против разума и понятно защо. Вие знаете баснята за лисицата и гроздето, тя щи ви обясни защо Вл. В. е портив разума и логиката. Вл. В. се страхува много да не би да е умен (впрочем един излишен страх), той не може да търпи да му говорят за разум и разумно, за логика и логично. Бедният разум Вл. В. го нарича „подъл“. Той е за „чистата емоция“, за вдъхновението и интуицията; не иска да е умен, защото, който е умен, не може да бъде вдъхновен и да има интуиция.

Но да се върнем на въпроса: в критиката участвува ли разумът; когато критикува критикът работи ли с интелект? Самата дума „критика“ показва, че работата на критика е свързана с интелекта. Критикът се различава от обикновения зрител, слушател или читател по туй, че докато те само възприемат и преживяват, той може и да промисли възприетото и преживяното, да си даде сметка за него и въз основа на известни норми да отсъди дали една творба е хубава, или не. Що се отнася до интуицията, никой не би могъл да отрече участието й в творчеството на критика, но аз не мога да разбера защо постигнатото чрез интуицията да бъде в разрез с интелекта, защо интуитивното трябва да бъде непременно неразумно? И в математиката големите открития са ставали интуитивно, обаче, струва ми се, не са глупости. Вл. В. обаче отрича разума и иска само интуиция, като че ли без интуиция му е невъзможно да напише всичките си безсмислици. Човек е принуден да се обяви накрай против всички тия „интуиции“, „непосредни знания“, „вдъхновения“ и прочее недоловимости от разума само защото с тях се оправдават некадърници и бездарници.

Щом като Вл. В. поддържа така отчаяно една критика, „чисто емоционална“, от само себе си се разумява, че Вл. В. е ратник за „чистата поезия“. Той обвинява литературния кръг „Стрелец“, че отрича емоцията и искал да сложи изкуството върху разсъдъка. „Стрелец“ не е отричал емоцията, но е искал и разумът наред с чувствата да бъде равноправен фактор в изкуството на Логоса — поезията. И то по следните съображения: първо, защото смята изкуството за проява на целокупната човешка личност, не на една нейна страна; второ, защото бленува за една дълбока поезия (каквато е поезията на Гьоте и Пушкин, изобщо класическата), дето чувството, освободено от случайности, се кристализира в идея; и трето, защото иска поетът да носи отговорност за своята творба, а отговорен не може да бъде лишеният от ум. За нас, хората от „Стрелец“, един поет не е само „динамика и буря“, същество, което не знае и не разбира какво върши, но и личност, носител на един висш нравствен порядък. Вл. В., който няма чувство за критическа отговорност и произнася напразно думата „личност“, който оставя да се пишат в списанието му с псевдоним и без псевдоним гаври по адрес на тоя и оня. Вл. В. не разбира това. Той се позовава на сензационния абат