Ултрапаметта…
Добре, че между „Солей-клуб“ и „Мария-Лиза“ съществуваше фермата Доранж. Може би някой ден Симон щеше да се осмели да счупи веригата от откъси, да разруши клопката на времето. Но тогава рискуваше да загуби, и то завинаги, фермата Доранж. Лек, по-лош от болестта. Кълнеше се, че ще опита по-късно. Не беше изчерпал всички радости на онова вълшебно лято. Искаше още веднъж да открие любовта на Жули и мириса на дива земя, свежата трева, влажната кора на огромните дървета, тайната песен на самотната птица… Още един път или два, или десет!
В такъв случай трябваше да играе играта. Да отхвърли предложението на Фреди (знаейки, че в крайна сметка ще се съгласи) и после да представи собствената си молба, тоест да поиска помощ от братовчеда на Одисей Золан за виза за опзоната. Да действа с такт…
Разбира се, че си действал с такт, след като всичко е минало добре. Ако поне веднъж опиташе да си противен? Невъзможно: съществуват фермата Доранж, свежата трева и любовта на Жули!
— В цялата тази история, скъпи Фреди, забравяш жена ми и дъщеря ми. Аз съм женен, приятелю, и имам хлапе на…
— Жена ти най-долно те е зарязала, ако се вярва на слуховете-на-глупака! — изхили се Фредмастър.
— Окей. Именно за това трябва да се грижа за Мани. Момиченцето е на седем години, не мога…
— Е, какво пък? Дъщеря ти ще дойде с теб. Ще научи пиджин-купъра по-добре, отколкото в училище, нали? Нали знаеш как са хлапетата… Какви проблеми виждаш?
— Даа… И проститутките ще я подрусват на коленете си!
— Точно това ми се случи, когато бях хлапак — не ми се е отразило чак толкова зле, а?
Фреди Карло-Бела избухна в смях и продължи пледоарията си, която Симон чуваше за деветдесет и седми или за сто двайсет и втори път. Трябваше да се имат предвид и предимствата. По отношение на мангизите щеше да е съвсем различно от пътническите линии или каквато и да е друга подобна работа. Да не говорим пък за нивото. Директорът на заведението щеше да говори като равен с едрите риби, независимите, свръхменажерите, политиците и артистите. Е, почти като равен. Това бачкане щеше да е, кажи-речи, първата крачка към статуса на независимост. После там щеше да е и малката Мария-Лиза (всъщност Хуана, или нещо такова) — двайсет и шест или може би двайсет и осем годишна, във всеки случай не повече от трийсет, красива, а пък и хич не бе досадна… От финансова гледна точка всичко беше наред, твърдеше Фреди (и Симон знаеше, че не лъже, че не беше излъгал). Симон и Мария-Лиза щяха да имат договор на полунадничари, гарантиран от вертикалата АДР, тоест от държавата, и нямаше да чакат работите да потръгнат, та да си получат заплатите. Задълженията им щяха да бъдат разпределени. За мъжа — клиентелата и организацията. За момичето — кухнята, обслужването и снабдяването. Фред Карло- Бела, който беше братовчед на Одисей Золан, който пък беше едър дум, независим, свързан с европейската вертикала, „Анен дьо Рец“ и хоризонталата „Купър Интърнашънъл“ и т.н. — той щеше да ги наглежда, така, минавайки, два-три пъти годишно, просто колкото да хвърли едно око и да помоли за някоя услуга при случай. Такова нещо отказва ли се?
Вертикалите, мултинационални държавни консорциуми, обхващаха най-различни икономически дейности. Те използваха
Симон избираше точно този момент, за да изложи исканията си. Той винаги бе избирал този момент. Фреди винаги го слушаше с благосклонно внимание. И винаги с приятелски тон му отговаряше горе-долу едно и също:
— Между купъри е нормално от време на време да си даваме по едно рамо, приятелче! Напуснах бараката преди пет години и ти сега се чупиш, но солидарността „Арейбиън Купър“ е за цял живот, приятелю… Имаш нужда от почивка, имаш нужда да си избистриш някои неща в главата. Няма да досаждам на Одисей Золан за нещо толкова дребно. Още утре ще поговоря с гос’ин Ду. Той често си има работа с областния префект. И когато не е доволен, се отнася към него точно както братовчедът Одисей се държи с някой дребен и твърде лаком политик. Гос’ин Ду заема висок пост във вертикалата…
Откакто майка й беше заминала с някакъв адаптиран с впечатляващи мускули и глава като ряпа, малката Мани беше на пансион в една ферма от защитената екологична зона. Симон можеше да я посещава за четирийсет и осем часа — срок, който му предоставяше обикновеното разрешително. Беше видял, че дъщеричката му е много щастлива във фермата Доранж, и, естествено, желаеше тя да остане там. Но той бе живял най-често далеч от нея, заради пътническите линии, и сега му се искаше да се възползува от присъствието й. За това му трябваше разрешение за престой, а то трудно се получаваше по законен път, не, по-скоро бе невъзможно. Трябваше да го купи на черно, на цена около хиляда еврофранка за ден. Малко скъпичко за възможностите на един безработен, пък било то и временен. Много добре. Точно затова имаше хора като Фредмастър. Фредмастър, братовчед му Одисей и приятелят им, гос’ин Ду… Тях ги имаше. Тях винаги ги е имало. Благодарение на тях Симон щеше да получи разрешение за шестмесечен престой. Преди да си тръгне, щеше да каже на Фред, че не става за това прекрасно положение. Щеше да каже горе-долу следното.
— Благодаря ти, че си помислил за мен, скъпи Фреди. Обаче смятам, че тая работа няма да стане. Честно. Не съм аз за такова бачкане. Честно, приятелю. Не мисли, че съм способен да любезнича и дърдоря дори на пиджин-купър! Няма да ми е приятно да светя на цяла банда едри. За чиновниците дори не говоря!
Фред щеше да облегне лакти на масата, да отпусне глава и да заприлича на отчаяно, посрамено, отритнато датско куче или санбернар.
— Извини ме, ако съм се изразил зле, приятелю — щеше да каже той. — Не мога да говоря като теб. Познаваш ме. Аз…
Така беше ставало, така ставаше в момента, така щеше да става винаги, докато нишката се прекъсне.
Нишката на времето.
Обаче съществуваше и Мани. Раздялата с родителите можеше да се превърне в истинска катастрофа за това чувствително дете. Ако приемеше предложението (защото щеше да го приеме… ), все пак това щеше да бъде възможност да създаде нещо подобно на домашно огнище за малката. Щеше да се задоми за курвата, как беше, Хуана-Мария-Лиза и… Даа, щеше да отведе дъщеря си да живее в нещо като публичен дом за чукани от висшето общество, сред гуляйджии, пропаднали типове и бивши или настоящи куртизанки. По-добре тя да продължава да се влачи след кравите и прасетата на екозоната и да вдишва още десет години миризмата на тор, която запазва столетниците здрави и читави… Неразрешим проблем. Симон се подсмихваше злъчно, дъвчейки края на лулата си. Ето че попадна в клопката, миличък. За пореден път. За пореден път. Това е животът. Това е времето.
И когато нещата престанат да се случват, той ще загуби фермата Доранж, Мани, Жули и може би живота.
Може би живота. Може би времето.
Мани беше на пансион при една стара охранявана селянка, която работеше в защитена ферма. Или може би обратното. Симон не беше много наясно. Защитена селянка, охранявана ферма. Нямаше никакво значение. В този участък „Рец“ имаше капиталовложения. Симон си спомняше, но щеше да го научи по- късно. Старата селянка се казваше баба Гарон. Тя се грижеше за фермата с внучката си Жули и един надничар, Гонсалес, адаптиран. А също така имаше кобила и куче. И крави, овце, кози, кокошки и патици, като в истинска ферма от ХХ век — опазена, защитена, автентична.
Баба Гарон, Жули и Гонсалес не бяха платени от държавата, нито от областта, нито от закона. Само малко субсидии оттук-оттам; обаче им беше предоставено правото да продават продукцията си на добри цени. При положение, че произвеждат. За да подобри бюджета си, бабата беше решила да вземе една пансионерка. Не липсваха кандидати. Мани Лаборд беше случай с обществено значение. Службите на Общото здравеопазване я бяха изпратили във фермата Доранж. Един хубав ден баща й я посети за сто и девети път със старата си лястовица и новото си разрешително.
Симон беше наел лястовицата на входа на зона 40–60 за общо дванайсет хиляди еврофранка, което
