Баба Гарон се изсмя глухо. Жули, с качулката в ръка, бутна Мани към баща й. Малката се озова в ръцете на Симон, притисната до рамото му, забила нос в слепоочието му. С усилие извърна главата си.
— Имат пера, като птичките!
— Виждам.
— Посетихме една ферма за голи пилета. От-вра-ти-тел-но е!
Симон оставаше неудовлетворен от първата среща с дъщеря си. Знаеше, щеше да узнае, защото винаги го беше знаел, че може в известна степен да променя събитията, които преживяваше. Беше решил, реши да промени този малък и незначителен отрязък. Например неговата скъпа малка Мани да се покаже малко по- мила. Вместо да му говори за голите пилета, тя… За начало можеше леко да промени собствените си думи…
— Дъжд вали, слънце грее — дяволът се жени. Ха, ха, така ми казваха, когато бях на твоите години. Знаеш ли, много обичам младоженките. Ела да ме целунеш, мило!
Мани погледна към Жули и баба Гарон за разрешение, което й бе дадено веднага с дискретно потрепване на миглите от първата и с приглушено измърморване от втората.
— Много ми се искаше! — извика малкото момиче. — Не знаех дали и на теб ти се иска!
Баба Гарон се изсмя глухо. Жули бутна Мани към баща й. Детето се озова в ръцете на Симон, притиснато в раменете му, забило нос в слепоочието му.
— Татче! Завинаги ли се върна?
Симон почувства леко стягане на сърцето. Очаквано. Значи дъщеря му го обича? Има нужда от него. Съдбата им предлагаше втори шанс. Втори или стотен? Или хиляден?
— Да, мило — каза той. — Върнах се завинаги. Стига да искаш, повече никога няма да се разделим.
— Кажи ми пак мъничко миличко пингвинче, миещо мишле, както когато бях на пет години!
Но това… Това ново ли е, или съм го преживявал вече сто пъти? А сега? Да издърпам нишката на времето, но да внимавам да не я скъсам. Какво ще се случи, Симон Лаборд, ако скъсаш нишката? Нишката, която е в твоята памет… Нишката, която може би е животът ти?
Незабавно връщане на откъса.
Какво се случи?
— Дъжд вали, слънце грее — дяволът се жени — каза Симон. — Така са казвали хората в двадесети век. Вещ съм, а! Много обичам младоженките. Ела да ме целунеш, мило!
Мани поглежда бабата и Жули. Получава разрешението.
— Не знаех дали на теб ти се иска. Видя ли кокошките?
Второ връщане.
— Видя ли пилетата? Кокошките де!
Баба Гарон се изсмива. Жули бута Мами, която се озовава в ръцете на Симон и извръща глава, за да види птичия двор.
— Имат пера, видя ли, като птиците!
Методът бе погрешен. Можеш да въздействаш върху някои събития, да влияеш върху случая, да променяш декора. Но не трябва да се опитваш да променяш характера на съществата, които те заобикалят. Рискуваш да скъсаш нишката и да подлудееш. Освен това виждаш, че отрязъците от време автоматично се връщат. Това се е случвало много пъти.
Може би сто пъти вече?
Мани никога няма да бъде малкото, нежно, мечтателно и романтично момиченце, което ти си представяше отдалеч, по време на морските пътешествия. Тя е дете реалист. Няма никакво желание да я наричаш миещо мишле и мъничко миличко пингвинче. Тя се интересува от съществуващите неща и от истинските животни.
Ще ти покаже животните във фермата. Последвай я. Слушай я. Знаеш много добре какво ще каже. Но това не е важно. Слушай я. Не променяй нищо от онова, което си чул. Трябва да приемеш момиченцето такова, каквото е. Да й оставиш радостта от живота и нейната естественост.
— Пилетата не пишкат — каза Мани. — Знаеше ли го, татче?
— Естествено, че знам! — отговаряш ти. Изглежда засегната.
— Така ли, а аз не. А патиците?
— И патиците не пишкат.
— Така си и мислех. Понякога акито им е светло.
Сигурно е заради това.
Изведнъж Мани те дръпва за ръката и се засмива закачливо.
— Виж, татче. Пръчът се възбужда като мъж! Питаш я, въпреки че знаеш отговора:
— Кой ти каза, че пръчът се възбужда като мъж?
— Жули!
И ти си мислиш, че невинната Жули може би не е чак толкова невинна, колкото им се иска в АДР. Но ти го знаеше. Винаги си го знаел. Ако Жули не става за едрите риби, тя може все пак да постъпи в дирижаблите.
Това е бъдещето!
Симон размаха разрешителното си за престой. Бабата хлъцна от задоволство.
— О, но то е като на едрите риби, приятелю! Тъкмо имаме една стая от двайсети век. Леглото е без пружина, само сламеник. Но няма да ви взема скъпо. Пък и на митницата може да се намери някоя пружина.
— Да, няма да е зле — отговори Симон. — Колко ще ми вземете, бабо, за пълен пансион във фермата?
— Ами, с тези данъци… — промърмори баба Гарон. — Пък и митницата: трябва и те да намажат нещо, приятелю!
— Без данъците, бабо. Без данъците!
— Ще ни помагате в работата, приятелю, и ви смъквам наема на триста евро на ден! Направо без пари.
Симон пресметна — почти десет хиляди еврофранка на месец. Два пъти повече от средната заплата на обикновен чиновник. Скъп беше животът в опзоната… Но раят няма цена!
(Дали да променя този откъс? Сигурно бих могъл, но не виждам смисъла. Нищо няма да постигна…)
Жули и Мани веднага показаха стаята на Симон. Тесният прозорец с пукнати стъкла изскърца, когато той го отвори.
Ултрапаметта.
Прозорецът гледаше към гората, а гората приличаше на морето. Тъмнозеленото на дъбовете и габърите; светлата пяна на кестените. Горите се простираха по хребетите на големи неправилни туфи. Бледите пасища и изсушените поляни се промъкваха между тях, както понякога пясъчните полуострови се врязват в синьо-зеления океан. Над дърветата, чак до хоризонта се виждаха множество еднакви, заоблени хълмове с къщи с червени или сиви покриви, бледозелени поляни, жълтеникави пасища, обградени отвред от разклоненията на гората. По билата се проточваше гирлянда от борове. През една просека се различаваше село Ангер, в долината Барбера или градчето Ла Сал, сякаш скулптирано върху каменен шип между короните на дъбовете. В подножието на скалата се открояваше друга долина, зашумена от ясени, елхи и тополи…
Моята територия. Стотици пъти съм живял в този край и никога няма да го напусна. Никога няма да го
