Често скиташе из гората. Медните вече върхове на кестените образуваха широки светли петна всред габърите и боровете. Твърде рано беше още да хваща брадвата, но скоро щеше да грабне пушка… Смяташе да я купи от митничарите за пристигането на гривяците. Макар че митничарите… е, от седмици не се бяха мяркали из селото.
Подир големите летни горещини и едрите капки на уханния дъжд се показаха твърдите, кафяви глави на есенните гъби. Симон бе станал още преди съмнало. До обед вече няколко пъти бе пълнил плетената кошница и голямата си раница. С часове вървеше по позлатения мъх, тъмната зеленика, пъстрия бръшлян, през жълтурчетата, изтравничетата, папратите, сечищата и храстите. С дива радост вдишваше мириса на мухъл, на мъзга, на смола, който се носеше из сенчестия подлее, и спарената, горчива, мускатова миризма на гъбите…
До ствола на някое дърво, под китка изтравничета или жълтурчета, всред папратите, ненадейно, стотици пъти на ден — божествена изненада — блестящата кожица кадифе на черна или кафява шапчица привличаше неизменно погледа му. Сутрин Жули го придружаваше известно време или се срещаха в гората малко след изгрев слънце. Тя бързо се отегчаваше. Двамата сериозно сравняваха находките си. Почти винаги печелеше Симон и беше много горд с това. Не беше по-лош дори от Гонсалес, който минаваше за най-добрия гъбар в околността.
Жули се прибираше, за да приготвя консерви с баба си. Слагаха в буркани най-добрите екземпляри, а другите нарязваха на ивици и ги сушаха в пещта. Баба Гарон трескаво пълнеше огромния стенен шкаф в кухнята; по няколко пъти броеше бурканите и понякога оставаше за дълго неподвижна пред шкафа, съзерцавайки запасите си с напълно автентичен, не, прехласнат вид.
От известно време спеше по-добре. Сякаш страхът, че нещо й липсва, малкият мъчител от безсънните нощи, я навестяваше по-рядко. Въпреки всичко понякога ставаше към два-три часа сутринта, за да хвърли един поглед на провизиите, и преди да се върне в леглото, си сипваше чашка касис с бяло вино.
Есента настъпваше. Мъгли забулваха слънцето. Отвсякъде се оцеждаше влага. Въздухът беше на валма. В края на пасището имаше жълтеникава, застояла вадичка. Огромни манатарки — безформени и кървави, жълтееха край пътищата. В двора на фермата водата се събираше на локви и бликаше изпод краката. Всяка сутрин палеха огъня в голямата почерняла камина, опасана с червена завеса.
В гората, под бодливите храсти, в най-оплетените гъсталаци, се намираха все още широки, меки гъби, последните за сезона. Щяха да никнат все по-рядко, докато настъпят студовете. (Симон вече познаваше тези земи, като че ли беше живял тук сто живота…) Във влажните падини, под трепетликите, гъмжеше от червени манатарки, които малцина събираха. Роговете на изобилието покриваха земята с черната си дантела…
Беше време и за оран. Симон управляваше трактора, докато Гонсалес сееше и брануваше с кобилата.
Бабата съветваше Жули как да подмамва мъже: да си показва малко повече краката, докато се мие, докато се качва в колата и по стълбата на тавана, да си маха от време на време сутиена, докато дои… Хитрости от двайсети век, които изглеждат глупави, но които почти винаги успяват… Мъжът можеше да се привлече в клопката, като се престориш, че ти се е изкълчил глезенът — или в неделя да ти се скъса жартиерът), като помолиш да ти помогне да си събуеш ботушите или да се покатериш на купата сено, та да потърсиш полога на кокошката или пък да цопнеш във водата на точно избраното място (но след като се убедиш, че кандидат-спасителят се намира наблизо). Може да му се приложи също и номерът с овцата, при положение че притежаваш силно и кротко животно. Във фермата имаше такова, много подходящо за подобен случай. Младо момиче се изхитряваше да яхне по мъжки овена, повдигайки малко полите си, като предварително гледаше мъжът да присъства на зрелището. Почти винаги се постигаше желаният ефект.
Сетне баба Гарон припомняше какво една девойка загрижена за интересите си, може да позволи по- късно, след като клопката й е успяла, и какво трябва на всяка цена да откаже, заявявайки, че е девствена.
Жули слушаше, свела поглед, кръстосала крака, сключила ръце на коленете си. После отговаряше тихо и спокойно, че няма да направи нищо подобно, защото това е грозно и старомодно. Симон Лаборд е баща на Мани; тя няма да се опитва да го разпалва. Да, да, да, да го разпалва, точно това е думата, точно това искаше от нея баба й. Много добре беше разбрала, но нямаше да го направи. При всички положения чувствуваше, че не би могла да изпълни и една десета от този странен план.
— Ако искаш, ще можеш. И тогава ще бъдеш първата!
— Аз ще бъда първата! Бабата се ядосваше или се преструваше на ядосана.
— Какво си мислиш, че прави този красавец веднъж седмично в града? Разкарва задника си из моряшките бордеи, милинка, и чука курвите! Разбра ли какво прави. Така че няма защо да страдаш от скрупули. Старомодно било, майната ти!
Сега Симон тръгваше на разсъмване и оставаше в гората до мръкнало. Най-сетне беше дошло времето на големите есенни ята. Небето гъмжеше от гривяци. Здравите мъже се събираха, за да дебнат в заслоните. Симон, който беше по-свободен от другите, прекарваше времето си в колибата, стъкмена от приятелите му от Ла Сал и Ангер на върха на голям дъб. Вечер си поделяха дивеча.
С точното си око и сигурната си ръка морякът Лаборд беше чудесна придобивка за дружинката. Но Жули мразеше лова и ловците. Тя му се сърдеше, че се е заразил от треската, която тласкаше мъжете към горите, караше ги да се катерят по най-високите клони, за да дебнат като зверове — и да убиват, да тъпчат раниците си с топли трупове! Мразеше го. И, разбира се, му се възхищаваше. Той винаги с всичко се справяше добре. За няколко седмици с лекота беше станал един от клана Гарон…
Но той беше друга раса. Преди да се оттегли във фермата Доранж — мислеше си Жули, — животът му е бил изпълнен с невероятни приключения, които тя дори не можеше да си представи. Само като си помислеше за тях, й се завиваше свят. Казваше си също, че е спал с десетки жени, опитни мацки и съвсем млади девственици — защото в топлите страни момичетата съзряват невероятно рано. Без да иска, си го представяше как се люби с проститутки и момиченца. Образите я дебнеха отвсякъде: Симон с жълто или кафяво момиченце, изтегнати на рогозка. Симон с едра рижа жена в черни чорапи. Симон… Смееше се на себе си и усещаше някаква тайнствена тръпка да завладява плътта й.
Благодарение на гривяците Симон си даде сметка за това, което ставаше в момента. Да ловуваш беше удоволствие. Може би наказуемо, престъпно удоволствие. Престъпно беше да се убиват прелетните птици, които бяха рядкост. Вид, който изчезваше… Не: изчезнал вид. В края на двайсети век гривяците вече не съществуваха. Колкото и добре да беше възстановена опзоната, тя не можеше да предложи на хората от двайсет и първи век онова, което хората от двайсетия бяха унищожили. Унищожили завинаги.
През есента и пролетта прелетните птици вече не отлитаха на юг или на север.
В небето вече не се виждаха големите им дъговидни редици, нито победните им V. Шумните сиви рояци не се спускаха вече над горите в Южна Европа.
Всичко беше свършило. Последните бяха измрели между двайсетия и двайсет и първия век.
На земята вече не съществуваше нито една екозона, в която можеха да се ловуват гривяци.
На път за фермата Симон се спря. Слънцето беше изчезнало зад хоризонта. Но залезът все още припламваше в бледи, ту лилави, ту златисти отблясъци. Отвори ловджийската чанта и разгледа двете птици, които носеше. Тежки, едри, охранени, преяли с жълъди. Перата — синкави, шийката и главата — пепелявосиви — отбрани екземпляри. Жалко, че е убил такива прекрасни птици. Но те бяха толкова много… С удоволствие опипа жълъдите в гушите им. Тия мръсници наистина бяха пирували царски! Сложи ги обратно в чантата.
Беше се задъхал, главата го наболяваше. Дебненето изискваше изключително съсредоточаване. Очите му смъдяха. Между другото днес се беше изкачвал поне трийсет пъти по стълбата. Усещаше, че краката му се схващат.
Капка дъжд падна на челото му, друга на ръката му.
Беше уморен. Беше истински.
И Жули го очакваше във фермата.
На другата сутрин, щом стана, веднага хукна към хангара да види трактора. Мак Кормик.
Мак Кормик и нищо друго. Никакъв намек за вертикалата „Анен дьо Рец“. Нямаше ги дори инициалите
