Жълтият прах на времето

— Слушам те.

— Трябваше да вземеш жълтия прах.

— Жълтия прах ли? Цялата епруветка?

— Да, най-добре. По-сигурно е. Самият аз току-що…

— Ти…

— Да

— А самолетът ти?

— О, самолетът ми… самолетите сега…

— С чаша вода ли?

— Какво?

— Прахът.

— А, да. С чаша вода… или алкохол. Препоръчвам ти по-скоро алкохол. Преди единайсет часа. Най- добре веднага. Не бива да чакаш дълго. След това легни, все едно че ще спиш. И ще заспиш. Е, особен сън…

— Но защо? Защо сега?

— Защото… няма значение дали ни слушат… атомната война… всеобщата война ще избухне всеки момент.

И Париж ще бъде разрушен както повечето големи столици. Жълтият прах е единственото средство да се спасим от смъртта. Моментална или бъдеща… А ако не загинем веднага, Жак, помисли си за страданията, които… Аз… Извини ме. Чувствам вече известна умора. Ефектът на… Ще се срещнем от другата страна.

— От другата страна ли?

— От другата страна на времето?

— Джон, дозата…

— До скоро виждане… Жак — каза Джон. — От другата…

Чу се изщракване.

Времето.

Жак се опита да си представи съдбата, която му бе отредена. Жълтият прах на времето. Среща от другата страна. Джон пак ли беше пиян, или може би бе луд — просто луд? Но случаят бе твърде подходящ. Подходящ, за да свърши веднъж завинаги. Спасителен избор. Да умре. Беше сам, но му се искаше да се оправдае, да изкрещи бунта и болката си.

Сам.

В огледалото над мивката за стохиляден път разгледа физиономията си на несретник, на жалка буба, на отвратителен нещастник. Безволева, зинала уста, неравни зъби, мекушава брадичка, блуждаещ поглед. Натрапчивата мисъл за огледалото го измъчваше дори в кошмарите му. Това не съм аз, това не съм аз! Да избяга, да смени веднъж завинаги кожата си…

Понякога ми се повръща от човешкия род и глупостта му. Иска ми се да пукна. Защо не тази вечер?

Но откъде Джон Дикинджър може да знае, че войната… Вероятно жълтият прах. Две зрънца ме върнаха в миналото. Една голяма доза или средна, или господ знае каква може би ни изпраща в бъдещето. Да, сигурно това е обяснението. Джон е правил опити с „Даяна“ и е имал видения от бъдещето. Сега той знае.

Физическа превъзбуда, треска. Бас държа, Джон Дикинджър каза истината. Ще вляза в играта. Играта на времето и надеждата. Последните късове надежда… Изпи с чаша уиски цялото съдържание на епруветката. В устата му остана метален вкус. Имаше чувството, че е пил разтопено злато. Треска, възбуда. Ще умра и Земята ще умре!

Самота. Иска ми се… преди да потегля… би ми се искало… Твърде късно, приятелю! Изпъна се на леглото. Това е фарс. Ако телефонираш… линейки, болница. Все още можеш да се измъкнеш. О, има ли смисъл?

Има ли смисъл?

Как стигна дотук, Жак Мариан? Спомням си, имаше време, когато сякаш ми бе потръгнало. Бъдещето се очертаваше в розови краски. Спомням си…спом… какво ме засяга? Няма никакво значение. Буба. Крилат червей, отровна муха, пукни за назидание. Нищо не разбра. Метастаза… Когато бях на десет години. Комендант Сторм вика машинната зала, подготвена за едно поколение мръсници.

Таванът се спускаше полегато до метър и петдесет над пода. Тук-там през пролуките между керемидите и дъските се процеждаше дневната светлина — разпръсната и приглушена. Това бяха звездите, към които се отправяше космическият кораб. Комендант Сторм вика… Песента е изпята. Самота. Никога вече пионка. Четирийсег години играч и изведнъж изгуби Положението си нещастник нещастен глупак играч! Това е просто аспирин, а не истински наркотик, ти ще… остра болка в гръбначния стълб лудо желание да легне на пода, но ти си на леглото глупак такъв легнал си на леглото да легна на земята където и да е да се опъна да легна залепям гръб о стената и облягам гръб на стената и облягам с всички сили раменете си докато кризата отмине и кошмарите кучетата със стъклени полупрозрачни тела, които вият около мен с ясно очертани вътрешности в пълно физиологично действие… или големите яйца увити в бинтове и когато развивам бинтовете те кървят в ръцете ми… връх Белин с кацналата отгоре овчарска колиба вървяхме дълго под дъбовете буковете и елите… Притискаше голите й гърди. Тя никога не слагаше горнището на пижамата, а къса нощница над панталона. Сега нощницата образуваше малка дантелена купчина на пода. Възбуждаща, знойна августовска нощ. Тя използваше хладната нежност на копринената пижама, за да събуди и раздразни желанието на Жак. Знаеш ли какво още сънувах? Влачех голямо като супник яйце, цялото увито в бинтове…

Изживяването при този наркотик няма нищо общо с халюцинацията. Нещо като раздвояване, но още по-силно. В началото дори трудно повярвах. А ти често ли вземаш? Не, не много често. Все пак се пазя. Но той действа и в съвсем малки количества. Дори когато си привикнал, действа, без да си взел и зрънце — благодарение на насищането, остатъчното действие или нещо подобно. В лаборатория ли се произвежда? Мисля, че се произвежда в Индия, под контрола на федералните служби. Не знам дали е традиционна рецепта, съвременно откритие или по малко и от двете. Сред приближените на президента е в постоянно обръщение. Пакетчета, епруветки, дози… А формулата? Знаеш ли формулата? Не съм химик. Но, естествено, бяха направени анализи. На пръв поглед в този жълт прах няма кой знае какво. Обикновен жълт прах на едри зрънца. И никой не разбира как може да има толкова дълбоко и вълнуващо действие. Още на никого не съм предложил да опита… Но би желал да опитам? О, скъпа, не знам. Не смеех дори да ти кажа. Страхувах се да не ме презреш. Страхувах се да не разваля нашето приятелство. Ти си млада и красива, Анима, и те очаква блестяща кариера. Аз съм приятел на президента. Това е и малко и много… Остави ме да продължа. Имах чувството — как да ти обясня, — че вече съм живял с теб и съм те изгубил. Сега, благодарение на праха на времето, това вече не е чувство, а увереност. Когато ми разказваше, че на седем-осем години си мечтаела да яхнеш бяла птица и да я насочиш в небесния простор, спомням си, че аз се смеех, защото този сън го знаех открай време. Не, не мисли, че бълнувам… Не мисля, че бълнуваш, Жак. Мисля, че в момента ме учиш на безброй вълнуващи неща… и наистина съм развълнувана. Не си красавец, нито съвсем млад, но това не ме интересува. Ти просто си необикновен. Не мога да те презирам заради жълтия прах, нито заради каквото и да било друго. Освен това не спя с теб, защото си приятел на президента. Ти го знаеш. Обичам те. Може би малко се страхувам от теб, но не ми е неприятно. Между другото и на мен ми се струва, че съм те познавала още преди да те срещна. Може би сме се срещали… другаде? Говори ми за праха на времето. Халюциногенно средство ли е? Дори не и това. Може би е… нищо! Безвредна смес — освен минималните следи от познати алкалоиди. Съвсем нищо. Тогава? Ами, може би все пак греша. Не знам дали имам право да те насърчавам да го вземаш, скъпа Анима. Но защо? Животът ми се промени по начин, който все още не разбирам добре. Имам чувството, че преди опита съм бил просто един нещастник. И може би в същото време загубих последните си шансове за успех. Искам да кажа — в кариерата си. В началото бях сигурен, че извън пътуванията съм със съвсем ясно съзнание, дори по-ясно отпреди. Сега вече в нищо не съм сигурен. Питам се дали не започвам да бъркам съня с действителността. Съня или тази друга страна на действителността, която открих благодарение на жълтия прах. Всъщност, ако наистина с благодарение на него… А какво ще стане, ако не той е причината? Понякога имам чувството, че съществува