ронат ся кат бисер. Ето една врела сълза падна долу в земля, чърна земля нея изпи и дочека втора. Гълтат баба врели сълзи и земля них гълтат; ено ред от жежки сълзи накитил е клепки, колку клепки — толку сълзи редом, редом стоят; гинит ред един от сълзи, вторий ся показват, гинит вторий, а ред другий хвана себе место… Лиет баба жежки сълзи, како дъжд да върнит. Натопила шарен ръкав, бришит ги со левий, натопила ръкав левий, бришит ги с поли, а на нейзин пояс висит селска дълга кърпа: тя натопена й беше, и тя мокра. Гиздави девойки градски, веч вас стигна, чукна европейска поразия, френски луди моди. И ви, гиздави момчета, българчета градски, гълтате ви думи, и сто папагали, а не гледате как баба врели сълзи лиет. Денем, нощем плачит, стенкат, никако не спиет. Ако вам ви паднит тежко от те мои думи, не са, братя, те от злоба, а от братско сърце. Не сърдете ся на мене, мене сиромаха. Не сърдете ся на мене, скитника без рода. Не съм крив аз, ако слушам овде на чуждина, че ви тамо в България, в бащина ми мила, полудели сте по френски думи и по моди. Наша клета баба-майка не ще френски думи, ще тя, братя, лек и билка да изцери рани. Но нек ви досвършвам, братя, приказ си за баба. Крена глава стара баба, крена, ся опули, а из очи сълзи капат, ронят ся как бисе. Искат баба да говорит, ядната не можит, бъркат нейзе честа хълцка, сълзи й горещи. — Ядна бабо, писана ти бабо, гледам твоя тъга, гледам, бабо, тежко ти е на душа и сърце. Доста, бабо, плака, стенка, избриши си сълзи, разкажи ми твойт помин, ядове и глоби. Негли я ще да помогнам на твоята мъка, негли ще ти кажам како тъга да отбиеш. Разкажи ми се, що знаеш, се, що мина през глава ти во живот ти целий. Турчин изгорил ти сърце или чорбаджия? Или чума изморила синове ти, дщерки? Или огън изгорил е къща ти и стока? Лошо какво стигнало те или клетва тежка? Не бой ми ся, мила бабо, не съм зъл човек я. И кажи ми що ти носиш в от козина торба? Дали суха от хлеб кора и лейка за вода?
