си мъж.
— Започваш да ме плашиш — отвърна Червеноокия. — Що за тържественост?
— Не се шегувам, Надод. Избавихме се от една опасност, за да се изправим сега пред още по-голяма. Имаш ли понятие за малстрьомите?
— Само съм чувал — отвърна уродът с конвулсивно потреперване на тялото и добави, — но на тоя бряг няма малстрьом.
— Значи си чувал само за този до Маке. За нещастие има още един, до Розолфс, и ние попаднахме тъкмо в него. Гледай, корабът вече не се подчинява на кормилното колело.
Докато говореше, Инголф хвана щурвала и го завъртя докрай — корабът не се помести нито на йота.
От този убедителен нагледен опит сърцето на Надод замря.
— Никаква надежда ли няма? — отново се разтревожи той.
— Никаква — отвърна Инголф. — Невъзможно е да се бориш едновременно с вятъра, с течението и с центробежната сила. Ние нямаме никаква опорна точка.
— Ясно — отвърна Надод със спокойствие, което рязко контрастираше с възбудата му отпреди малко. — На земята винаги има жертви, аз съм една от тях. Тъй ми било писано, не мога да се преборя със съдбата си. Но ти ще видиш, че Надод Червеноокия може да умре и славно.
— Странно е, че не ме предупреди за това гибелно течение. Невъзможно е да не си чувал за него, след като си живял по тия места.
— Забравяш, че аз не съм моряк. В детството си съм чувал да разказват за кораби, потънали в Розолфс, но съм ги възприемал като легенди и не съм им отдавал реално значение. — Надод протегна ръка към сушата и добави със сериозен глас: — Ти тържествуваш сега, Харалд Бьорн! Съкровищата, натрупани от двадесет поколения, ще останат за теб и може би благодарение на тях ти ще постигнеш целта си. Но ако пожеланията на човека, когото ти изтръгна от редиците на нормалните хора и който сега ще загине по твоя воля, могат да повлияят на съдбата, то бъди проклет и ти, и децата ти, и внуците ти и правнуците ти!…
Внезапно в нощната тъмнина се разнесе вик, който вцепени всички на кораба.
— Отзад вляво — кораб! — Беше гласът на вахтеник.
Всички погледи се устремиха в назованата посока и в този момент, като край на ужаса, полярното слънце, което лятно време залязва само за един час, блесна на хоризонта и озари с лъчите си ясното небе и коварното море.
Корабът в далечината се оказа хубава, стройна яхта, украсена с изискан вкус. Над нея се развяваше бял флаг със златен кръст. Личеше, че тя няма нищо общо с онези тежки рибарски лодки, които са единствените плавателни съдове, бродещи по тези места на Ледовития океан, за да ловят риба.
Вече наясно с бедственото си положение, екипажът на „Ралф“ безмълвно и кротко наблюдаваше малкия кораб, който бързо пореше вълните отвъд Розолфския нос, далеч от опасното течение на малстрьома.
— Това ми прилича на увеселителен кораб — рече тихо Инголф, сякаш говореше на себе си. — Но за какъв ли дявол е тръгнал из тия прокълнати места? Гибел го чака, ако реши да заобиколи крайбрежните скали на провлака.
— Излиза, че не само ние ще загинем — отбеляза Надод със злорада усмивка.
Вместо отговор капитанът му хвърли презрителен поглед, после се обърна към помощника си.
— Ако не се лъжа, Алтенс, след десет минути течението ще ни понесе към брега. Щом започнем да го наближаваме, дай предупредителен знак на яхтата. — И за да продължи да вдъхва надежда у матросите, добави: — Тя не е построена толкова здраво, както нашият кораб, така че няма да издържи на водовъртежа.
Тези думи, казани с добре изиграна небрежност, оказаха очакваното въздействие. Лицата на всички светнаха от радост. Ако действително съществуваше опасност, нима капитанът щеше да бъде тъй спокоен? Опитен моряк като него никога не би се предал без отчаяна борба, а той не даваше никакви команди. Да, очевидно опасността не бе толкова голяма, колкото изглеждаше…
Такива мисли разменяха моряците помежду си; те разсейваха страха им и им вдъхваха надежда.
Затова пък Инголф изгуби всякаква надежда. Ограничи се единствено да даде команда за пълен курс наляво. По този начин корабът щеше да забави съдбоносния си ход към центъра на водовъртежа, като прави по-големи кръгове. А в същото време загадъчната яхта плаваше успоредно на Розолфския нос, който на това място бе толкова нисък, че можеше да се види всяка маневра на корабчето. „Ралф“ се намираше от другата страна на носа и вече навлизаше в първия концентричен кръг, който бързо го понесе към подводните скали. Двата плавателни съда щяха да се разминат само на стотина метра един от друг. Точно тогава Алтенс, изпълнявайки командата на капитана, даде на яхтата предупредителния знак — на средната мачта на „Ралф“ се появи цял ред светлини и флагове. Целият екипаж застина в нетърпеливо очакване да получи отговор на този знак на моряшкото братство — готовност да се притечеш на помощ.
Корабчето обаче продължаваше да върви по пътя си, без да обръща внимание на сигналите на „Ралф“; по палубата му не се мяркаше жива душа и когато двата кораба се изравниха, тайнствената яхта изглеждаше напълно безлюдна. Ала по всичко личеше, че я управлява опитна ръка.
— Странно — промълви Инголф, — поне да бяха дали знак за поздрав… Вижда се също, че яхтата познава тия места много по-добре от нас. Даже не й е било нужно нашето предупреждение… но поне да бяха поздравили хората, които, макар и сами да отиват на смърт, се опитват да спасят тях…
По лицето на Надод се изписа ехидна радост. Този човек изпитваше удоволствие единствено от злото и сега провалът на Инголф толкова го зарадва, че не скри радостта си дори в минутата на собствената си гибел.
— Слушай, Надод — рече му капитанът, който винаги се вбесяваше от вечната злоба на Червеноокия, — ако не се овладееш, честна дума, ще те хвърля през борда… само и само да не умирам заедно с такъв звяр.
— Не аз съм звяр — изкриви лице в отвратителна гримаса Надод. — Звяр е цялото човечество и аз го ненавиждам. Затова винаги се радвам, когато хората проявяват неблагодарност или изобщо вършат някаква подлост.
IV
СИГНАЛИ ОТ ЯХТАТА. СМЕЛАТА ЛОДКА. НЕОЧАКВАНО СПАСЕНИЕ. „УРА“ В ЧЕСТ НА ЗАГАДЪЧНАТА ЯХТА
Инголф сви рамене. Сега съвсем не му беше до подобни спорове. „Ралф“ извънредно бързо плаваше към вътрешността на залива, тъй като на това място течението беше много силно. В следващите няколко минути щеше да се реши съдбата на кораба. Какво щеше да стане с него? Ще налети ли на скалите, или ще се понесе по течението, продължавайки да описва кръгове? В първия случай развръзката би настъпила след две минути, а във втория корабът би стигнал оста на водовъртежа, но правейки пет или шест концентрични кръга, чийто диаметър постепенно щеше да се смалява. Въпреки увереността, вдъхната им от Инголф, матросите отново бяха обзети от предишния страх. Очите на всички бяха устремени към черните блестящи скали, ограждащи дъното на залива. Към тези скали „Ралф“ се носеше като стрела. Вълните ревяха и се удряха о брега; откъм скалистите стени отекваше глух шум от подводните бездни и гранитните маси, извисяващи се над водата.
Ето корабът е вече на двадесет метра от скалите… Миг… и ще се удари… Всички бяха затаили дъх. Единствен Инголф беше спокоен. Скръстил ръце на гърди, той стоеше със самоуверен вид на мостика и се усмихваше дръзко…
Изведнъж от палубата се разнесе гръмко „ура“. Покорявайки се на течението, корабът направи остър завой на разстояние не повече от метър от скалите и мина покрай дъгообразния бряг както преди, когато следваше течението на водовъртежа, от което за съжаление не можеше да излезе. Във всеки случай по- близката опасност поне за кратко отново бе отклонена, а човешкото сърце е така устроено, че и при най- малкия повод е готово да възроди надеждата си. Тъкмо това почувства Инголф в този момент, макар да знаеше, че е само мигновен проблясък в непрогледна тъма. Защото, връщайки се назад, корабът наистина се отдалечи от брега с няколко метра, но пък отново се изправяше пред по-раншната опасност. Крайният изход не беше тайна за никого. Повечето от моряците бяха доста стари и опитни и знаеха какво ще им донесе кръговото движение.
