свойствена за политиците и дипломатите, когато окръжаващото ги дамско общество енергично се опитваше да получи сведения от служебен характер.
Друга твърде оживена група беше заобиколила командира на крайцера „Зорки“, капитан Мае дьо ла Шене, който през тази вечер беше отстъпил командването на своя заместник, лейтенант Панарван. Старият морски вълк с охота разговаряше за всичко и с всеки, който го слушаше, и беше готов да се хване на бас с всички, че бягството на тайнствените китайци е невъзможно.
— Ще се уверите, госпожи — важничеше той, — че докато „Зорки“ се намира във водите на остров Ну, дори самият дявол не може да измами бдителността на Панарван.
Това беше единствената словесна игра, която той успя да създаде през целия си жизнен път. Тя произлизаше от близостта в звученето на френското nais (но) и фамилното име на командира Mahe (Мае), което, изговорено протяжно, звучеше като първото Капитанът беше много горд със своето изобретение и винаги го пускаше в ход, когато му се представеше удобен случай. Особено обичаше да се хвали с него пред старши лекаря на кораба — най-отчаяния любител на каламбури в целия флот.
— Е, Морис — язвително отбелязваше той, — признайте си, че вие измислихте тази шега?
— Не, капитане, не съм аз — отговаряше обикновено непоправимият почитател на каламбура, — но…
Храбрият моряк винаги оставаше много доволен и казваше, потривайки ръце:
— Тези остроумия са много за един човек, докторе, твърде много! И затова няма да отидете надалече, запомнете!
Срещнали се отново в дома на генералния Прокурор, двамата за стотен път разменяха помежду си споите каламбури, при което докторът, увлечен от силата на парадокса, започна да оспорва мнението на своя началник относно китайците, макар и да беше убеден вътрешно, че никой не можеше да заблуди именития морски офицер. Ненапразно винаги когато старият командир поверяваше кораба на своя заместник, повтаряше:
— Внимавайте, Панарван! Повече трябва да внимавате, дявол да го вземе! Струва си да се управлява „Зорки“, нали!
В разгара на бала въпреки лошото време цяла група младежи потегли към изправителния затвор, но скоро всички се върнаха обратно, убедени, че тази нощ океанът няма да допусне нито напускане, нито идване на острова. Всичко се нареждаше в полза на тези, които поддържаха, че бягството е невъзможно, и те започнаха да се присмиват на своите противници. Последните, макар и неуверено, настояваха да се изчака до обяд на следващия ден, когато се навършваше една пълна година or идването на китайците в колонията.
Какво всъщност знаеше светското общество в? Нумея за това толкова шумно дело и как се държаха четиримата затворници след пристигането си на острова?
Генералният, прокурор, Прево Лемер, беше образован и рядко ерудиран човек Той беше прекарал пет години от живота си в Сайгон, където изучи много добре китайски — основа на всички езици в Далечния изток. Благодарение на усърдната си работа и езиковедските си способности той говореше китайски с лекота и беше убеден, че именно поради това обстоятелство му повериха надзора над китайците, още повече че в инструкциите беше отбелязано изрично в никакъв случай да не прибягва до услугите на преводач, а да общува лично със затворниците.
Освен добра външност той имаше и виден произход. Беше шурей на командира на крайцера и племенник на директора на една парижка банка, „Прево Лемер & Co“, със стотици милиони капитал. Лемер бе желан за колониалната бюрокрация и скоро си оформи добра кариера. Щом се запозна с поверителните указания, които му изпратиха, прокурорът веднага се разпореди да му доведат китайците.
Още при първите думи, които отправи към тях на пекински диалект, защото от предварителните сведения и по лицата им той позна хората от столицата, китайците вдигнаха глави с нескривано вълнение. За пръв път след толкова месеци те чуваха родния си език, и то от устата на чужденец, но веднага побързаха да потиснат чувствата си. Това беше всичко, което генералният прокурор можа да отбележи за срещата си с тях. Оттогава досега те пазеха упорито мълчание. Каквото и да им говореше, никога по нищо не можа да долови, че го разбират. Така свършваха всичките им срещи… Синовете на Небесната империя влизаха в кабинета му, поздравяваха го според източния етикет, изслушваха зададените им въпроси с неизменната наивна усмивка и дълбоко мълчание, след което се-сбогуваха по същия източен обичай.
Само едно нещо успя да забележи прокурорът, познавайки отлично азиатските обичаи. Нещо, което друг на негово място навярно би пропуснал. Всеки път, когато китайците идваха при него, влизаха, без да събувах сандалите си отвън, а ги оставяха при вратата на кабинета. Според техните разбирания това означаваше, че влизат при по-млад от тях.
Прокурорът се преструваше, че не забелязва това, но несъмнено имаше причини да щади самолюбието на източните хора, надявайки се, че по този начин по-бързо ще успее с деликатната мисия, която му беше възложена. Неговата деликатност в това отношение може би беше прекалена. Тези хора се прекланяха само пред грубата физическа сила и известна строгост би била по-уместна, но за всичко това той имаше точни указания в поверителните инструкции, които не можеше да пренебрегне.
Всяка своя среща е тях той завършваше със следните думи, изречени първо на китайски, а след това на френски:
— Вие не искате да ме разберете и не ми отговаряте, но ви предупреждавам, че комедията, която разигравате, е безполезна. Разбирам вашия език така, както и своя, и никога при обиколките ми из покрайнините на Пекин не съм имал нужда от преводач. Освен това от предварителните сведения, които получих, знам, че единият от вас, Фо, говори френски и че вие сте пристигнали в Европа без преводач, което веднага е станало известно на парижката полиция, след като сте се движили из града без обичайния за такива случаи гид. Знае се също така, че сте имали свои доверени хора, които са се намирали недалеч от вас в деня, когато сте били арестувани при опита ви да изпълните задачата, с която сте отишли във Франция. С една дума, вие много добре знаете какво се иска от вас и няма да бъдете освободени, докато не дадете пълни и обстойни показания, дори и да се наложи да стоите тук до края на живота си.
Четиримата акуратно изслушваха тази повтаряща се словесна тирада, но единственият им отговор винаги беше неизменната им наивна усмивка.
Глава II
Тези, които познаваха пуританската строгост на генералния прокурор, биха останали учудени, ако случаят ги доведеше при него, когато разпитваше китайците. Тогава той губеше великото си търпение и светска мекост, които синовете на Небесната империя изчерпваха до крайност.
Това, че влизаха в неговия кабинет със сандали, представляваше такова неуважение, както примерно в Европа подчиненият да влезе при своя началник, без да свали шапка. Но това не беше единствената проява на пренебрежение, което демонстрираха те към началника на съдебната палата.
Кодексът на китайската вежливост е твърде обширен и изпълнен с дребнави забележки и постулати за различни случаи от живота и обвързва със своите изисквания всички етажи на китайската йерархия, като се започне от императора и се стигне до последния работник. Четиримата затворници освен небрежното си отношение към генералния прокурор, който ревностно се опитваше да ги застави да говорят, всячески се стремяха да му изтъкнат, че той за тях не е нещо повече от един комисионер от доковете при Кантон. Но прокурорът си даваше вид, че не забелязва всичко това…
Накрая обаче той не издържа и реши да изостави привичната си сдържаност. Когато видя върху пръстена на Фо някакъв надпис, изписан със стари китайски йероглифи, поиска да го вземе, за да го разчете, но китаецът решително се възпротиви. Може би се страхуваше за своята скъпоценност или просто не искаше да задоволи любопитството на прокурора. Тогава последният повика войниците от конвоя и им заповяда да отнемат насила пръстена. После се залови да разчете надписа, който съдържаше само една дума — „куан“.
Щом чуха тази дума от устата на генералния прокурор, който я произнесе високо, китайците трепнаха и си размениха загадъчни и странни погледи, но веднага след това лицата им приеха предишното си флегматично, равнодушно изражение. Все пак настойчивостта на прокурора, пред която този път отстъпиха, направи на четиримата затворници дълбоко впечатление и след това явяване те си отидоха без обичайната
