търсения помощник и главен изпълнител на проекта. Но както е известно, случаят никога не идва на помощ на пасивно изчакващите и затова Прево Лемер се обърна с молба до Париж да му изпратят рядката птица, която той напразно беше търсил в Нумея.
И наистина там, между тайните полицейски агенти, не можеше да няма подобни хора — скромни, сдържани, способни неотклонно да следват целта, посочена им от ръководството.
В първата фаза на своите търсения генералният прокурор си спомни за един заточеник, когото познаваше от писмото на своя дядо, парижкия банкер. Този млад човек се казваше Едмон Бартес и беше служил в банкерската къща на Жюл Прево Лемер. Неговите способности преди време бяха привлекли веднага вниманието на висшето началство. На двадесет и седем години той беше станал главен касиер в това голямо кредитно учреждение, с тридесет хиляди франка заплата и бляскаво изпълняваше задълженията си, което доставяше истинско удоволствие на банкера. Тази идилия продължи, докато едно прекрасно утро в касата се откри голям дефицит — ценни книжа за един милион франка. Младият касиер пръв забеляза липсата. Жюл Прево Лемер дотолкова беше сигурен в неговата честност, че не беше склонен да го подозира, и решително заяви, че би било глупаво да се обискира квартирата му. Но полицията по принцип е недоверчива. Там често бяха виждали неочаквано и на пръв поглед необяснимо да се сгромолясват много изпитани честности и затова никого не кредитираха с доверие.
Като не намери никаква насочваща, следа, началникът на полицията реши да обискира квартирата на бащата на касиера — един стар генерал в оставка, чиято служба беше преизпълнена с мъжествени подвизи. И какво се оказа — половината от изчезналите пари, петстотин хиляди франка, беше намерена под една дъска на паркета в малкия салон до стаята на Едмон! Когато го известиха за откритието, младият човек беше готов да се изсмее, но бързо се опомни и енергично запротестира против отправеното му обвинение в кражба:
— Аз съм син на своя баща. Бартес не са крадци и никога не са били!
Горд и спокоен, той се отказа от услугите на адвокатите, защото от тях имали нужда само престъпници. В съда се държа достойно, без да крие презрението си към своите обвинители и особено към Жюл Прево Лемер, който съвсем изгуби доверието си в него. Осъдиха го на десет години каторга.
Присъдата не промени неговата решителност. На един приятел на баща му, който му бе донесъл револвер в затвора, той заяви твърдо:
— Ако бях виновен, нямаше да дочакам присъдата на съда, но сега искам да живея, за да възстановя честта на моя баща и да отмъстя за себе си.
Такъв беше човекът, върху когото спря вниманието си генералният прокурор, още повече че дядо му го молеше въпреки всичко станало да облекчи положението на младежа от уважение към предишното му безукорно държане.
Едмон Бартес решително заяви, че не желае с нищо да се Задължава пред господин Лемер, а когато прокурорът открито му заяви, че е възможно да облекчи участта му на затворник, той възрази:
— Не искам никакви снизходителност, милостиви господине. Ако правосъдието е неспособно да различава невинните от виновните, аз сам ще потърся справедливост и тежко на ония, които скалъпиха това дело. Ще ги преследвам цял живот и няма да оставя на мира нито тяхната чест, нито тяхното богатство, нито дори децата им!
След тази среща генералният прокурор не се почувства по-близък с Едмон Бартес.
По това време върлуваше черната шарка, която, макар и в лека форма, обхвана и затворниците. Пръв заболя старецът Фо, навярно китаец or по-висше съсловие спрямо останалите трима негови съотечественици, защото проявиха към него особена почит, която, разбира се, остана Незабелязана отстрани. Веднага изпратиха Фо в болницата, където му прислужваха само туземци, защото служителите европейци не достигаха. Едмон Бартес пожела да наглежда болните и взе под своите грижи стария китаец, който беше почти изоставен от туземците. Бившият главен касиер с такава преданост се отдаде на работата си, че рискуваше сам да се зарази и да заболее.
Суеверен, както всички източни хора, болният Фо не можеше да понася самотата. Когато беше сам, той се смяташе за мъртъв, плачеше и охкаше като дете. Тук Бартес прояви особена състрадателност. Отстъпваше пред всичките капризи на болния и нито за миг не се отдели от него. Най-много от всичко Фо се измъчваше от жаждата. Вместо обикновена вода младият човек му приготвяше различни освежаващи напитки от лимони, портокали и сок от захарна тръстика, който доставяха особено удоволствие на китаеца.
Благодарение на грижите на младежа Фо скоро започна да оздравява и когато се оправи съвсем, се върна в килията си.
Старецът дължеше спасението си на Бартес и му демонстрира фанатична преданост която беше способна на всякакви жертви. Твърдо убеден, че вече е бил посочен от пръста на смъртта, сега той като истински китаец вярваше, че младият французин не би успят да го изтрие от списъка на мъртвите, без да пожертва част от своето лично съществуване, за което самите духове, следващи човешкия живот, са били напълно съгласни. Поради това той ясно съзнаваше, че всеки преживян ден на земята принадлежи не на него, а на неговия спасител.
Това приковаваше с невидими, на несломими вериги цялото му същество към Едмон Бартес. За него Фо изостави ролята си на глухоням малко след оздравяването си, но предварително поиска той да му се закълне, че ще държи всичко, което му бъде съобщено, в строга тайна и че никой няма да разбере за способностите на Фо да говори френски и английски толкова свободно, както и родния си език.
Бяха започнали още в болницата да си разменят някои мисли и си устройваха цели беседи, без да бъдат обезпокоявани или подозирани от някого. Бартес разказа на Фо историята и причините на своето заточение, както и всичките си бъдещи проекти. Възнамеряваше да посвети целия си живот на единствената цел — отмъщение и възстановяване на честта си. Щеше да употреби цялата си енергия, за да избяга от затвора и да отиде в Австралия или Калифорния, където ще работи в златните рудници и ще спести пари, конто му бяха необходими за изпълнението на плана.
Преди време младежът Бартес мечтаеше за моряшки живот и на осемнадесет години завърши морското училище втори по успех. По настояване на болната си майка, която наскоро след това умря, той беше принуден да се откаже от намеренията си и постъпи на служба при Жюл Прево Лемер, където бързо си създаде бляскаво положение. То беше разрушено съвсем неочаквано с нещастния случай, за който стана дума. Сега разчиташе на доброто си образование, за да открие нови залежи от благородния метал в Австралия или Калифорния или пък да се залови със стари находища, но разработвани с първобитни средства, в които да внесе някои усъвършенствания.
— Нужно ми е злато — настойчиво повтаряше той всеки път, когато разговаряха с китаеца, — много злато! Без този жълт господар нищо не може да се направи във Франция.
— Както и в целия свят — добавяше старецът.
Сетне, натривайки самодоволно ръце, Фо завършваше дълбокомислено:
— Така, така! Трябва злато, много злато, наля!
Тези разговори бяха прекратени, когато Фо се върна в килията си. Храбрият Порник Доарне посрещна своя съжител с най-голяма радост. Благодарение на този юначен моряк обаче Бартес, който се ползваше с относителна свобода в болницата, се сдоби с възможността да посещава от време на време в късните часове на нощта своя нов приятел, към когото незабелязано се беше привързал.
Една сутрин, когато Едмон отиваше при директора на затвора със списъка на болните и оздравелите — нещо, което вършеше всеки ден, — той срещна Порник, който се разхождаше безцелно с лула в устата.
Двамата се поздравиха в движение, тъй като това беше забранено. И най-малкото спиране за разговор, забелязано от часовите, водеше след себе си цяла серия от рапорти и обяснения, които веднага достигаха до висшето началство и заплашваха да се превърнат в безкрайна история.
— Добро утро, господин Бартес! — поздрави Порник. Вече на входа, каза така, сякаш говореше за нещо обикновено: — Не лягайте тази нощ, а елате при нас между един и два часа!
После продължи пътя си, подсвирквайки си някаква стара бретонска песен.
Бартес напразно се опитваше да долови смисъла на тази загадка. Разбра само, че поканата идваше от китайския му приятел, и нетърпеливо зачака края на деня.
