Гатор

Робърт СойерГатор

Нещо скочи в мрака и запляска с мъничките си крачета. Лъдлъм дори не си направи труда да погледне. Без съмнение беше плъх — каналите гъмжаха от тях и — е, ако Лъдлъм бе успял да свикне с невероятната смрад, със сигурност щеше да се справи и с гадните гризачи.

Това бе седемдесет и четвъртата нощ, която прекарваше в дебнене из каналите под Ню Йорк. Носеше жълт дъждобран, гумени ботуши и мощно фенерче — от онези с огромна батерия под дръжката.

На повечето места таванът бе на сантиметри от главата му; в определени точки му се налагаше да се навежда, за да мине. Водата постоянно капеше върху качулката му. Осветяваните от лъча на фенерчето му стени бяха хлъзгави от кондензацията или покрити със слуз. Можеше да чуе тътена на трафика някъде там горе, никога не стихваше, дори късно нощем. Понякога долавяше металическото стържене на завиващото метро. Също и неизменния фон на звука от стичаща се вода; на това място бе дълбока едва няколко сантиметра, но другаде се изливаше в истински потоп, особено след дъжд.

Лъдлъм продължи напред. Придвижваше се бавно; каменният под бе хлъзгав и не му се искаше отново да се озове по лице в мръсотията.

След известно време спря и напрегнато се ослуша. Плъховете продължаваха на шумолят и през решетката на шахтата над него се промъкваше воя на сирена, но както винаги не успя да чуе онова, което искаше да чуе.

Изглежда звярът никога нямаше да се върне.

* * *

Двойните врати на спешното се люшнаха напред и парамедиците нахлуха, бутайки носилката пред себе си. От ноемврийската нощ, като призрачното издихание на отдавна изчезнал дракон, ги последва ледено студен дъх.

Денис Джейкъбс, дежурният хирург, забързано се появи при носилката. Лицето на ранения мъж бе мъртвешки бледо — ужасната загуба на кръв го бе накарала да изпадне в шок. Един от парамедиците издърпа чаршафа и показа левия крак на мъжа. Джейкъбс внимателно отстрани купчината марли, покриващи раната.

От бедрото му бяха откъснати поне два килограма месо — огромно пространство плът. Ако мястото бе само на четири или пет сантиметра по-вдясно, щяха да разполагат с прекъсната феморална артерия, и то при положение, че мъжът не изкървеше до смърт още преди да му се притекат на помощ.

— Кой е той? — попита Джейкъбс.

— Пол Ковалски — каза парамедикът, който му бе показал раната. — Работи в канализацията. Току-що се бил спуснал в една шахта. Нещо се приближило и го хванало за крака. Успял да изпълзи по стълбата обратно на улицата. Бил опръскал с кръв целия тротоар, когато го открил случаен минувач и се обадил на 911.

Джейкъбс даде нареждания на една сестра.

Очите на лежащия на носилката Ковалски потрепнаха. Ръката му се протегна и сграбчи лакътя на Джейкъбс:

— Бях чувал да разправят — каза той със слаб глас. — Но никога не съм вярвал, че наистина ги има.

— Кое? — каза Джейкъбс. — Кое наистина го има?

Хватката на Ковалски се затегна. Сигурно изпитваше ужасна болка.

— Гатори — каза накрая през стиснатите си зъби. — Гатори в каналите.

* * *

Към два часа сутринта Лъдлъм реши да признае, че нощ. Тръгна обратно по стъпките си към мястото откъдето се бе спуснал. В тунела беше студено и около лъча на фенерчето му се въртяха мъгливи изпарения. Нещо се отърка в крака му, плувайки във вонящата вода. Поне дотук бе изкарал късмет — все още нищо не го бе ухапало.

Беше лудост да стои тук долу — Лъдлъм го знаеше. Но не можеше да се откаже. Дявол да го вземе, пресяваше пясък и камънак от години. Толкова различно ли беше?

Миризмата го удари отново. Странно как можеше да не й обръща внимание с часове и сетне изведнъж да му се натрапи. Стисна ноздрите си с лявата ръка и продължи да диша през устата.

Ходеше, осветявайки пода само на няколко крачки през себе си. Когато доближи мястото откъдето бе тръгнал, изви лъча нагоре и огледа напред.

Сърцето му пропусна един удар.

Пътят му бе препречен от тъмна фигура.

* * *

Операцията на Пол Ковалски продължи шест часа. На Джейкъбс и екипа му се наложи да се справя със засегнати сухожилия, запушени кръвоносни съдове и още куп усложнения. Но едно от най- интересните открития бе направено почти веднага, докато един от асистентите му подготвяше раната за операция.

Бял, набразден, леко извит и дълъг около десет сантиметра конус бе заседнал частично във фемура на Ковалски.

Зъб.

* * *

— Какво по дяволите правите тук долу? — каза мъжът, препречил пътя на Лъдлъм.

Носеше омърляно яке на Санитарната служба.

— Казвам се д-р Дейвид Лъдлъм — каза Лъдлъм. — Имам разрешение.

Той бръкна в джоба на дъждобрана си и извади оттам писмото, което винаги носеше със себе си.

Санитарният работник го взе и използва собственото си фенерче, за да го прочете.

— Гарболог? — изсумтя той. — Никога не съм чувал.

— Има такъв курс в Колумбийския — каза Лъдлъм.

Поне дотолкова бе вярно, но Лъдлъм не беше гарболог1. Когато за първи път се свърза с Градската управа, бе използвал фалшива бизнес карта — удивително бе какво можеше да постигне човек в днешно време с помощта на лазерен принтер.

— Ами, бъдете внимателен — каза мъжът. — В каналите е опасно. Един познат наскоро беше нахапан от алигатор.

— О, я стига — каза напълно сериозно Лъдлъм. — Тук долу не може да има гатори.

* * *

— Благодаря, че се съгласихте да се срещнем, професор Чонг — каза Джейкъбс.

Мъничкият кабинет на Чонг в Американския музей по естествена история беше натъпкан от пода до тавана с хартия, компютърни разпечатки и книги — всичко това наблъскано в метални шкафчета. На забити в стената куки зад Чонг бе окачена дълга десетина метра препарирана анаконда.

— Преди два дни лекувах човек, който твърдеше, че е бил ухапан от алигатор — каза Джейкъбс.

— На юг ли е бил? — попита Чонг.

— Не, не. Каза, че се е случило тук, в Ню Йорк. Работи в канализацията на града и…