Преодолях суетната мечта. И срещу това получих само увереността, че трудът ми няма да отиде нахалост, че главите, срещу които е насочен — ще ги уцели, и че за когото го провеждам на невидими струи — ще го възприеме. С доживотното мълчание се примирих като с доживотната невъзможност да освободя нозете си от земната тежест. И произведение след произведение, привършвайки ги ту в лагера, ту като интерниран, ту вече реабилитиран, отначало стихотворения, после пиеси, после и проза, само за едно ме беше грижа: как да ги овардя в тайна, а с тях и себе си.
За целта в лагера ми се наложи да заучавам стихотворенията си наизуст — хиляди и хиляди стихове. Измислях си броеници с метрична система, а докато чаках да ме прехвърлят от един затвор в друг, начупвах кибритените клечки на парченца и ги местех. Към края на престоя си в лагера повярвах в силата на паметта си и започнах да пиша и да заучавам диалози в проза, а по малко — и същинска проза. Паметта ми поемаше! Работата вървеше! Но все повече и повече време губех за ежемесечно преговаряне на целия обем на заученото — вече по цяла седмица на месец.
Тъкмо тогава започна заточението ми и още в самото начало на заточението — ракът. През есента на 1953 година май бях на умиране. През декември лекарите, свои хора, интернирани, потвърдиха, че ми остава да живея най-много три седмици.
Заплашваше да угасне заедно с главата ми и цялото мое лагерно заучаване наизуст.
Това бе страшен момент в моя живот: смърт на прага на освобождението и гибел на всичко написано, на целия смисъл на преживяното дотогава. Поради особеностите на съветската цензура не можех да викна на никого отвън, да подканя: елате, вземете, спасете това, дето съм го написал! А и как да повикаш чужд човек. Приятелите ми са по лагерите. Мама умря. Жена ми не ме дочака, омъжи се за друг.
През тия последни обещани ми от лекарите седмици нямаше как да избягна учителската си работа, но вечерно време и през безсънните поради болките нощи бързах да записвам — ситно-ситно, а листовете навивах по няколко на масури и масурите натиквах в бутилка от шампанско. Бутилката зарових в зеленчуковата градина зад къщата си и срещу Нова година заминах да мра в Ташкент.
Но не умрях (при моя безнадеждно занемарен остро-злокачествен тумор това беше Божие чудо, другояче не си го обяснявах. Целият върнат ми живот оттогава насам не е мой в пълния смисъл, той има вложена цел). През оная пролет възкръснах, пиян от това, че ми е върнат животът (може би само за 2–3 години?), и опиянен от радост написах „Република на труда“. Нея изобщо не се опитвах да я заучавам, това беше първата ми творба, над която усетих щастието; да не гориш откъс подир откъс, щом ги наизустиш; да имаш неунищожено началото, докато не напишеш края, и да огледаш цялата пиеса наведнъж; и да й направиш повторна редакция; и да я изгладиш; и да я препишеш още един път. Но как да запазя всички чернови редакции заедно с окончателната? Научи ме Николай Иванович Зубов (вж. Пето допълнение, очерк 1). След туй почнах сам да овладявам новия занаят, сам да правя скривалища, далечни и близки, където всичките ми книжа, готови и още недовършени, да са недостъпни както за случаен крадец, така и за случаен обиск, каквито се правеха в домовете на заточениците. Не ми стигаха трийсетте учебни часа в училището, класното наставничество, бекярското ми домакинство (поради скришността на писането ми не можех дори да се оженя); не ми стигаше самото конспиративно писане — на всичко отгоре трябваше да уча още един занаят — да крия написаното.
А подир единия занаят дойде друг — сам да правя микрофилми на ръкописите си (без никаква електрическа крушка и под слънцето, което почти не се скриваше зад облаците). А микрофилмите после да напъхвам в подвързията на книги, в два готови плика: САЩ, фермата на Александра Лвовна Толстая. Никого другиго на Запад не познавах, нито един издател, но бях сигурен, че дъщерята на Толстой не ще откаже да ми помогне.
Четеш през момчешките си години за фронта или за нелегалните и се смайваш — откъде се взема тая лудешка смелост у хората? Струва ти се, че ти самият никога не би издържал. Така си мислех през 30-те години над Ремарк („Im Westen nichts Neues“), а като се озовах на фронта, се убедих, че всичко е къде по- просто и полека-лека свикваш, а когато някой ти го описва, е значително по-страшно, отколкото в действителност.
И в конспирация ако встъпваш ненадейно, с червен фенер, с маска, па ако трябва и някоя клетва да произнесеш или с кръв да се подпишеш, сигурно много ще те дострашее. А за човек, който отдавна е изхвърлен от семейния бит и който няма основа (вече и желание) за изграждане на външен живот — за него неприятност подир неприятност, скривалище подир скривалище. Запознаеш се с някого, чрез него — с друг, сетне — зашифрована фраза в писмо или при явка, сетне — псевдоним, сетне — верижка от няколко души, събудиш се някоя заран — майчице, че аз отдавна съм бил станал конспиратор!
Тъжно е, разбира се, че не за революция трябва да минаваме в нелегалност, а за най-обикновена художествена литература.
Годините си вървяха, аз вече бях пуснат от заточение, преместих се в Средна Русия, ожених се, реабилитираха ме и ме допуснаха в умерено-благополучния нищожно-покорен живот, но с нелегално- литературната му опака страна бях свикнал също толкова, колкото и с лицевата училищна страна. Всеки въпрос — на коя редакция да привърша работата, докога ще е добре да сколасам, в колко екземпляра да я препиша, какъв да е форматът на страницата, колко нагъсто да са редовете, с каква машина и къде после да скрия екземплярите — всички тия въпроси се решаваха не с безгрижието на писател, който иска само час по-скоро да доизгради книгата си, да й се порадва и да си поеме дъх, а и с вечно напрегнатите конспираторски пресмятания: как и къде ще се пази всичко това, в какво ще се пренася и какви нови скривалища трябва да се измислят, защото непрекъснато расте ли, расте обемът на написаното и преписаното на машина.
Най-важен от всичко беше тъкмо обемът на книгата — не творческият обем в авторски коли, а обемът в кубически сантиметри. Тук ме спасяваха още доброто ми зрение и по природа ситният ми като лучено семе почерк; хартията — тънка, ако сполучех да си набавя такава от Москва; пълно унищожаване (винаги и само — изгаряне) на всички нахвърляни бележки, планове и междинни редакции; изключително гъсто, с долепени редове, без никакви полета, от двете страни на листа преписване на машина, а след привършването на машинописната работа — изгаряне на главната белова на ръкописа: само огъня признавах за сигурен още от първите си литературни крачки в затвора. Същия път извървяха и романът „В първия кръг“, и разказът „Щ-854“, и сценарият „Танковете знаят истината“, да не говорим за по-ранните произведения. (Хич, ама хич не ми се щеше да унищожа оригинала на сценария, той беше написан по много особен начин. Но една тревожна вечер ми се наложи да го изгоря. Много ме улесни това, че в рязанското ми жилище се отоплявахме с печки. При централно отопление изгарянето е много по-главоболна работа.)
Много бях горд, че съм усвоил уроците на Зубов. В Рязан измислих укриването в радиограмофона: вътре намерих кухина, а той самият е толкова тежък, че ако го повдигнеш, не можеш откри добавката. И кьопавото съветско недоизпипване на горнището на шкафа използвах за двоен шперплатов капак.
Всички тия предпазни мерки бяха, разбира се, прекомерни, но покритото мляко котки не го лочат. Статистически беше почти невероятно ЧКГБ (ЧКГБ — съкращението е на автора и цели да подчертае приемствеността между ЧК на Ф. Дзержински и КГБ на Ю. Андропов. — Бел. пр.) да нахълта в жилището ми без какъвто и да било външен повод, макар и да бях бивш зек ( Зек — затворник или концлагерист. — Бел. пр.): имаше милиони бивши зекове! (А ако бяха нахълтали, то само смърт и нищо друго не ме очакваше при тогавашната ми неизвестност и беззащитност — както ще може да се убеди читателят, ако прочете някой ден поне изходния пълен текст на „Кръга“ — 96-те глави.) Но и досега е в сила поговорката: „Никой в гората нямаше да знае за кълвача, ако не беше клюнът му.“
Налагаше ми се да подсилвам моята сигурност с целия си начин на живот в Рязан, където се бях преселил наскоро, изобщо да нямам каквито и да било познати, приятели, да не посрещам външни гости и да не ходя по гости — защото няма начин да обясниш на някого, че нито през месеца, нито през годината, нито по празниците, нито по време на отпуск човек може да не разполага с един свободен час; не бива да допускаме от жилището ни да се изскубне дори и един скрит атом, не бива да се допусне нито за миг нечий внимателен поглед — жена ми строго спазваше тоя режим и аз й бях много благодарен за това. В службата си сред колеги никога да не проявявам широта на интересите си, а винаги да изтъквам, че литературата ми е чужда (в литературна „враждебна“ дейност бях обвинен още по време на следствието — и по тоя специален въпрос: отказал ли съм се от писателството, или не съм се отказал, агентите можеха и да ме наблюдават); най-сетне, след като на всяка житейска крачка се натъквах на високомерието, грубостта, тъпотията и користолюбието на началствата от всички степени и във всички учреждения и понякога, имайки
