земята и да не помага на товарачите и шофьорите? Всичко вървеше нормално до деня, когато някакво буре се търколи от камиона и удари Шараф точно по злополучното място. Раната скоро гнояса и оттогава Сибгатов остана като прикован към раковия диспансер.
С чувство на натрапчива досада Зоя седна зад масичката и се зае още веднъж да провери дали е изпълнила всички предписани процедури, повтаряйки с писалката онези думи, чиито букви заради отвратителната хартия се бяха превърнали в мастилени петна. Беше безполезно да пише рапорт. А и това не бе в характера й. Трябваше да се справи сама, но тъкмо с Нела не й се удаваше. Нямаше нищо лошо в това да се поспи. Когато санитарката бе жена на място, и самата Зоя би поспала няколко часа, но сега се налагаше да бодърства.
Тя разглеждаше тетрадката си, но долови, че някакъв мъж се приближи и седна до нея. Вдигна глава и видя, че това е Костоглотов, огромен, с невчесани, отдавна сплъстени коси; големите му ръце почти не можеха да влязат в страничните джобове на горната част на болничната пижама.
— Отдавна трябваше да спите — с обвинителен тон се обърна към него Зоя. — Докога ще се разхождате?
— Добър вечер, Зойче — изрече Костоглотов, стараейки се гласът му да прозвучи колкото се може по- меко.
— Лека нощ — поправи го усмихната тя. — Добър вечер беше, когато ви измервах температурата.
— Не ме укорявайте. Тогава изпълнявахте служебните си задължения, а сега аз съм ви на гости.
— Така ли? — попита изненадана Зоя, без предварително да се замисли, че клепачите й се затварят и отварят бързо или че гледа с прекалено широко отворени очи. — Защо мислите, че приемам гости?
— Защото по време на нощните дежурства винаги зубрехте, а сега не виждам учебници на масичката. Взехте ли последния изпит?
— Наблюдателен сте. Взех го.
— И с каква оценка? Впрочем това няма значение.
— Четворка. А защо да няма значение?
— Помислих си, че сте получили тройка и че сигурно ще ви бъде неприятно да го съобщите. И сега ваканция?
Тя кимна с весело изражение на лицето. Вярно, защо в края на краищата се разстройваше? Чакат я две седмици ваканция. Какво блаженство! След работа не трябваше да ходи никъде! С колко много свободно време ще разполага! А по време на дежурствата може и книжки да почете, и да поговори.
— Значи съм добре дошъл?
— Сядайте.
— Кажете, Зоя, нали ваканцията, ако не се лъжа, по-рано започваше от двадесет и пети януари?
— Да, но есента ходихме да берем памук. Така е всяка година.
— И колко още ви остава да учите?
— Година и половина.
— После къде ще ви разпределят?
Тя повдигна закръглените си рамене.
— Родината е необятна.
Дори когато гледаше спокойно, големите й очи бяха изпъкнали, сякаш полусферата на клепачите бе прекалено малка за тях.
— Но тук няма да ви оставят?
— Разбира се, че не.
— А как ще изоставите семейството си?
— Какво ти семейство! Имам само баба. Ще я взема със себе си.
— А родителите?
Зоя въздъхна.
— Майка ми умря.
Костоглотов я изгледа и не попита за бащата.
— А вие местна ли сте?
— Не, от Смоленск.
— Виж ти! И отдавна ли сте го напуснали?
— По време на евакуацията.
— Значи сте били… на девет години?
— Аха. Завърших втори клас… А след това дойдохме и останахме тук с баба.
Зоя протегна ръката си към голямата светлооранжева пазарска чанта, сложена на пода до стената, извади от нея малко огледалце, свали бялата касинка, която носеха сестрите, леко разроши полусплесканата си прическа и оправи въздушната извивка на надвесения над челото й златист кичур.
Златният отблясък на косите й сякаш се отрази и върху суровото лице на Костоглотов, който я гледаше с нескрито обожание.
— А вашата баба къде е? — попита шеговито Зоя, след като прибра обратно в чантата огледалцето си.
— Моята баба — напълно сериозно отговори Костоглотов — и майка ми… умряха по време на блокадата.
— Ленинградската?
— Ъхъ… А сестричката загина от снаряд. Също бе медицинска сестра. Съвсем момиченце…
— Да — въздъхна Зоя. — Колко хора си отидоха по време на блокадата! Проклет да бъде Хитлер!
Костоглотов се усмихна.
— Че Хитлер е проклет, това се разбира от само себе си. Но въпреки това не само той според мен е виновен за ленинградската блокада.
— Защо?!
— Ами известно бе, че Хитлер идваше, за да ни унищожи. Нима някой е очаквал, че той ще отвори вратичката и ще предложи на попадналите в клопката на блокадата: излизайте един по един, за да не си пречите? Той воюваше, беше враг. А за блокадата е виновен и още някой.
— Но кой? — прошепна безкрайно изумената Зоя, която досега не бе чувала нищо подобно, а и не бе предполагала, че е възможно.
Костоглотов събра черните си вежди в една линия.
— Да кажем, че онзи или онези, които трябваше да бъдат готови за войната, дори и ако към Хитлер се бяха присъединили Англия, Франция и Америка. Онзи, който получаваше заплата десетки години и знаеше за ключовото положение на Ленинград и отговаряше за неговата отбрана; онзи, който оцени степента на интензивност на бъдещите бомбардировки и се досети да скрие продоволствените складове под земята. Именно той или те заедно с Хитлер погубиха моята майка.
По думите му всичко изглеждаше едновременно и много просто, и безкрайно изненадващо и ново.
Сибгатов тихо клечеше над своето легенче зад тях, в ъгъла.
— Но тогава?… Тогава трябва да ги съдят… — прошепна Зоя.
— Не знам. — Костоглотов стисна и без това тънките си устни. — Не знам.
Зоя повече не сложи касинката си. Най-горното копче на халата й бе откопчано и добре се виждаше нежно матовата, със златисти косъмчета кожа на шията й.
— Зойче, а аз съм при вас и по работа.
— Ето какво било! — Миглите й отново запърхаха. — Тогава трябва да дойдете по време на дневното ми дежурство, а сега е време да спите! Пък казахте, че идвате на гости!
— Така е. Но докато не сте станали все още дипломиран лекар, протегнете ми по човешки ръка.
— А лекарите не ви ли протягат?
— Техните ръце са съвсем други… А и не ги протягат. Зойче, през целия си живот не съм обичал да ме правят на маймуна. Тук ме лекуват, но никой не си прави труда да ми обясни от какво. Не съм свикнал така. Видях веднъж, че носите една книга — „Патологична анатомия“. Нали така?
— Да.
— В нея се говори за подутините, нали?
— Да.
