Бяхме опразнили манерките и наобиколихме Заха̀р да ни каже откъде можем да си налеем. Водица ли? Там е работата, обясни ни той, че няма кладенец, не дават пари да се изкопае, и по цялото това толкова известно поле може да се пие вода само от локвите. А кладенец има в селото.
Като пред свои хора вече не се надигаше от земята, когато го наближавахме.
Погълчахме нещо за надписите — изсечените, надрасканите, — но Заха̀р отби атаката:
— Я погледнете през кои години са писани! Барем една по-прясна година ако намерите — готов съм да отговарям. Туй всичкото са го вършили, преди да дойда, ала сега смеят ли! Е, може някой гад да се спотаи в църквата, да надраска нещо, ама как да огледа навред!
Църквата на името на Сергей Радонежки, сплотил руските войски, а малко по-късно побратимил Дмитрий Донски и Олег Рязански, беше построена като здрава крепост, с плътно прилегнали камъни в зидовете и с форма на пресечена пирамида, до нея имаше преходна сграда с наблюдателница и две кръгли крепостни кули. Малкото прозорци бяха като бойници.
А вътре не само че всичко беше олющено, ами нямаше и под, стъпвахме по пясъка. Попитахме за това Заха̀р.
— Ха-ха-ха! Сетихте се! — позлорадствува той. — Още през войната нашите от Куликовка изкъртили всички плочи от пода, постлали с тях дворовете си, че да не газят кал. Но аз съм си записал кой колко плочи е взел… А и фронтът е минавал оттук, хората не са си губили времето. Още преди нашите всички дъски от иконостасите са отишли за укрепване на землянките, също и за печките.
С всеки изминал час Заха̀р свикваше с нас все повече и повече, вече не се притесняваше в наше присъствие да бърка в торбата, като ту слагаше нещо в нея, ту вадеше и така ние лека-полека разбрахме какво носи в този свой чувал. Не беше никакво пиене. Събираше намерените в храстите шишета (дванадесет копейки) и буркани (петаче), захвърлени там от посетителите. Освен това си носеше вътре бутилка с вода, понеже и за него цял ден нямаше друг водопой. Носеше и два ръжени хляба, от които от време на време си отчупваше и дъвчеше на сухо:
— По цял ден прииждат хора, няма кога да отскоча до селото и да обядвам.
А може би някои дни в торбата можеше да се намери съкровеното шишенце от двеста и петдесет грама или рибна консерва, заради което той не смееше да я остави и все я мъкнеше със себе си. Когато слънцето вече клонеше към заник, пристигна някакъв негов приятел с мотоциклет, двамата прекараха в храстите около час и половина, сетне приятелят му си замина, а Заха̀р дойде вече без торбата, говореше по- високо, размахваше ръце по-нашироко и когато забеляза, че си записвам нещо, ме предупреди.
— А грижи се полагат! Полагат се! През петдесет и седма е имало постановление да се огради. Виждате ли циментовите стълбчета, дето стърчат около паметника? Оттогава са. Изливали са ги в Тула. От едното до другото е трябвало да има верига, но не са я докарали. И ме учредиха мен, плащат ми заплата! Че то без мен всичко щеше да стане панер!
— Колко получавате, Заха̀р Дмитрич?
Той въздъхна като ковашки мях и не отговори. Сетне се поколеба и отвърна тихо:
— Двайсет и седем рублички.
— Че как така? Нали минималната е тридесет.
— Ами на… А съм тука без почивни дни. От сутрин до вечер — не се спирам. Нощем — пак тук.
Заха̀р лъжеше, та се прехласваше!
— Защо и през нощта?
— Че как? — засегна се той. — Нима през нощта може да се напусне това място? Тъкмо нощем трябва да се внимава. Ако се появи някоя кола — да се запише номерът й.
— Това пък защо?
— Нали не ми дават пушка! Щял съм да изпозастрелям посетителите. Цялата ми власт е да записвам номерата. Ами ако стори някоя беля?
— И на кого даваш после номерата?
— На никого, така си остават… Сега, видяхте ли, строят къща за посетителите. И нея трябва да пазя.
Разбира се, бяхме видели къщурката. Едноетажна, с няколко стаи, беше пред завършване, но под ключ. Стъклата на прозорците бяха поставени и тук-там счупени, подът — настлан, мазилката — недоизкарана.
— А ще ни пуснете ли да пренощуваме? — (По здрач започна да захладнява и нощта явно щеше да бъде студена.)
— В къщата за гости ли? В никакъв случай.
— Че за кого е тогава?
— В никакъв случай! А и ключовете не са у мен. Хич не ме молете. Ако искате, заповядайте в моята барачка.
Ниската му, със скосен покрив барака беше същинска кошара за половин дузина овце. Наведохме се и надзърнахме вътре. Подът беше покрит с изпотъпкано, стрило се на прах сено, имаше и котле с нещо недоизсърбано, няколко празни шишета и съвсем изсъхнал крайшник хляб. Ала велосипедите ни можеха да се поберат, щяхме да легнем и ние, а и стопанинът имаше къде да се изтегне.
Но той не беше глупав да остава за през нощта:
— Отивам да вечерям. У дома, в Куликовка. Да хапна нещо готвено. А вие пуснете райбера отвътре.
— Да почукате, когато се върнете! — пошегувахме се ние.
— Хубаво.
Заха̀р Торбата отметна другия пеш на чудатото си сако, не онзи, където беше Книгата за впечатления, там също имаше зашити две примки. От вълшебния си чувал извади една брадва с къса дръжка и я пъхна в примките.
— Ето — мрачно рече той. — Това е всичко, с което разполагам. Повече не ми дават.
Той произнесе тези думи с такава обреченост, сякаш очакваше някоя нощ да довтаса цяла орда неверници — да рушат паметника, и ще се наложи той да я спира сам с тази своя брадвичка. Каза го така, че ние дори трепнахме в мрака: може пък да не е хайта, може наистина да вярва, че без нощната му охрана Полето ще се затрие?
Но, останал без сили от почерпката, от търчането и шумотевицата през деня, прегърбен, като накуцваше леко, Заха̀р се завтече към селото си и ние още веднъж му се присмяхме.
Стана така, както искахме — бяхме останали сами на Куликовото поле. Възцари се пълнолунна нощ. Кулата на паметника и църквата-крепост се изправиха срещу нея като черен заслон. Слабите далечни светлинки на Куликовка и Ивановка почти не си личаха от ярката луна. Не мина нито един самолет. Не се чу да избръмчи нито една кола. Отникъде не отекна тракането на някакъв влак. На лунната светлина вече не се виждаха околните нивя. Тази земя, тревата, луната и пущинакът бяха същите, както през 1380 година. В бранището времето беше спряло и бродейки по нощното Поле, човек можеше да възкреси всичко: и огньовете, и тъмните хергелета коне, можеше да се чуят откъм Непрядва лебедите на Блок.
И ни се искаше да възприемаме куликовската битка като едно цяло, като нещо необратимо, да не обръщаме внимание на скрибуцащите забележки на летописците: че всичко това става не така отведнъж, не е толкова просто, че историята се връща на спирали, връща се и на примки и ни души в тях. Че след толкова ценната победа руската земя обеднява откъм воини. Че Мамай веднага е сменен от Тохтамъш и още на втората година след битката той тръгва към Москва, Дмитрий Донски избягва в Кострома, а Тохтамъш отново опустошава и Рязан, и Москва, с хитрост превзема Кремъл, граби, пали, сече глави и за кой ли път отвежда пленници за Ордата.
Минават векове — улиците на Историята се изглаждат за по-сетнешния поглед и тя заприличва на опъната топографска лента.
Навън здравата застудя и щом се затворихме в барачката, заспахме дълбоко до сутринта. Бяхме решили да тръгнем по-рано. Едва се беше зазорило, когато изтикахме велосипедите си й като тракахме със зъби, започнахме да ги товарим.
Тревата беше посребрена от скреж, а от Куликовка, откъм дерето, през покритото с копи поле, мъглата прииждаше на вретена.
Но едва бяхме направили няколко крачки, за да яхнем колелата и да потеглим от една от копите се чу
